На капитанския мостик Милка Пашункова: И след смъртта си моят мъж остава на мостика
Направих фондация „Кап. Иван Ангелов Пашунков”, за да давам път и на най-бедните сираци да станат навигатори, твърди моряшката жена. Цицерон: „Животът на мъртвите продължава в паметта на живите”.
Публикувана: 14 Feb 2018 | 8:58

Постигнах моята морална цел! И съм доволна от това, че на мостика продължава да съществува името на моя мъж, казва ми Милка Пашункова. Виждаме се отново повече от 3 години след първата ми среща с тази, както сама се определи, борбена моряшка съпруга. Тогава тя се беше зарекла да направи фондация на името на покойния си съпруг, „Капитан Иван Ангелов Пашунков”, за да дава стипендия на студенти сираци, които учат навигация в Морското училище (виж „Моряшките жени сме просто като буфер” във в. „Черно море” от 27 май 2015 г. ). За Иван Пашунков е важно да се знае, че като пом.-капитан на кораб „Г. Раковски” през 1964 г. прави първото околосветско плаване в историята на търговския ни флот, а през 1979 г.  организира и първото българско поклонение в памет на загиналите при атомната бомбардировка над Хирошима. По-късно по време на войната между Иран и  Ирак през 1985 -1986 г., когато са взривени два кораба с български екипажи, с риск за живота си той превежда пълния с петрол 100 000-танкер „Мараден” през обстрелвания отвсякъде Персийски залив и помага на останалите също да се измъкнат. На неговата личност е посветен отделен кът в музейната сбирка на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”.  Обявен е за почетен гражданин на Варна през 2008 г.

 

Защо направих фондацията ли? Не само съм моряшка жена, покрай Ваньо (бел. ред. - кап. Иван Пашунков), без да се хваля, и аз

 

станах истински моряк, 

 

разказва Милка Пашункова. Исках да сме заедно, не успях, пък и не исках да го отказвам от плаването, душата му беше в морето. И след като не можех да бъда с него вкъщи, пренесох нашия дом на борда на неговия кораб. Рейсовете му бяха дълги, в продължение на 30 дни виждах единствено хоризонт - само в морето и под небето. И най-хубавите преживявания през живота ми бяха там. Веднъж, не мога да си спомня точно мястото, неговият танкер трябваше да се срещне с бункеровчик в морето. Започна операцията и през това време стана нещо, което не може никъде да се види, защото всички моряци останаха изненадани. Знаете ли какво представляваше около нас морето? Все едно, ако в тенджерата вместо 5 риби си сложил 20. Като почна да ври водата, те една с друга се блъскат. Моряците, докато хвърлят въдиците и вадеха. Беше много вкусна едра риба. Напълниха фризера на кораба и дълго време ядохме от тази риба, че остана и да си занесат вкъщи. Такова нещо не се случва на всеки, нали? И пак казвам, най-важното - пътувах, за да бъда заедно с моя мъж.

 

Когато се случи премеждието

 

с него през войната между Иран и Ирак, бях почнала работа в БМФ и чувах да говорят, че корабът на кап. Пашунков е пълен, ще гръмне. Нищо повече. Толкова бях уплашена!  Междувременно си казах - Ваньо вече е на 55 години, стига му в морето. Когато реших да го пенсионирам, той беше в океана, помълча малко, каза ми: ”Миле, не е ли много рано?” После се съгласи.

Много негови колеги се пенсионираха на 65 години, дори се мъчеха да направят още някой друг рейс, продължава моряшката жена. То не е хубаво човек да помни такива неща, но не мога да забравя думите на един лекар от бургаската болница, бяха приятели с мъжа ми. Много се вълнуваше, като разправяше за един пациент моряк. Казва, той е болен от рак, знае го и вместо да стои вкъщи и да се лекува, ми вика: ”Докторе, подпиши ми,  още един рейс да  направя!”

 

Първата причина да направя фондацията

е свързана с дъщеря ни. Тя е доктор на науките, завърши  Музикалната консерватория в Москва при световноизвестния цигулар Леонид Коган. След като се прибра, беше много притеснена, че всички ще бъдат срещу нея и няма да й дадат работа. И точно така стана. Много тежко го понесе и замина за Канада. Възхищаваше се от Гена Димитрова, която казваше, че ще взема млади гласове, които заслужва да бъдат учени, а в консерваторията не ги приемат, защото нямат пари. Сега учи такива деца в Канада.

Моят мъж остана много наранен от всичко това. Заставаше тук, в стаята, с поглед навън през прозореца и казваше, буквално го цитирам: ”Миле, този хубав дом, който направи, ако може, след като първият от нас си отиде, и вторият, когато също излезе, да платим на някой  да го залее целия с една бака бензин и да го запали, защото никой не заслужава да го има”. Една- две години след неговата смърт само тези негови думи бяха в съзнанието ми, за нищо друго не можех да мисля. Наред със скръбта идваха моменти, когато трябваше да реша какво да направя. Дъщеря ни (да не чува дяволът!) е устроена добре в Канада. Значи този дом е излишен, ще бъде продаден. Не можех изобщо да приема, че всичко това тук просто, ей така, ще бъде разпиляно, похарчено. Много време го мислих, 

 

голям тормоз беше за мен

 

да реша този въпрос. И една нощ, беше мъжки глас, не знам, дали на Ваньо - чак настръхвам сега, като го разправям! - той ми казва: ”Защо толкова се тормозиш какво да направиш с този дом след своята смърт, направи една фондация за сираците и си решаваш всички въпроси!”.  Ние и двамата с Ваньо сме сираци, така сме израснали. Значи това мина като светкавица. Събудих се и почнах да мисля точно върху него. И си казах - значи Ваньо е бил на 4 години, когато остава сирак, имал още двама братя, живеели с майка си в страхотна немотия, отива при приемни родители, но скоро те почиват един след друг и трябва да се върне към мизерията, а е изключителен математик, жаден да учи. Завършва гимназия с нечовешки усилия, когато влиза в Морското училище, най-после е спасен. През нощта, когато чух онзи глас, много бързо станах, включих компютъра и започнах да търся как се създават фондациите. Чета за изискванията и си казвам - на това отговарям, на това - също. Значи отговарям на всичко! Потърсих дъщерята на моя приятелка, адвокат, и тя ми каза: ”Лельо Миле, няма да се притесняваш, аз ще направя каквото е необходимо”. Така и стана.  Узаконихме фондацията и оттогава досега тя остана безвъзмездно нейния адвокат. Беше лятото на 2015 г. и много се притеснявах дали за същата учебна година фондацията ще може да влезе в действие с първия сирак стипендиант. В Морското училище, където Ваньо е учил, взеха много присърце моята идея и ми помогнаха.

 

Управителният съвет на фондацията разгледа молбите на 7 момчета, всичките в тежко състояние, но имаше един, който беше двоен сирак, и всички бяха единодушни -

 

той ще бъде първият стипендиант

Казва се Стоян Плугчиев. Всеки месец започнах да му привеждам по банкова сметка 150 лв. Повече от един не можех да поема (тогава се разболях и не бях сигурна дали  ще успея да го издържам). Така той изкара 3 години. До края на следването си повишаваше своя успех. Едно хубаво дете! Сега изкара 5 месеца плавателен стаж, през това време на кораба се сменили двама капитани и от двамата получи отлична оценка. Много му бях говорила как Ваньо се държеше с всеки от екипажа и той действително се представи много добре на кораба. Тук искам да вмъкна, че направих значки на фондацията, които да се носят от стипендиантите. Стоян беше в началото на четвърти курс и го попитах ще приеме ли да я носи? Той само каза: ”Ще я нося с гордост!”. Много ме трогна. Не искам стипендиантите да са благодарни за това, че им давам стипендия, не го правя с намерението - едната ръка дава, а другата получава. Няма да забравя, когато завърши първата година, идва и ми носи голям букет. Като го видях, направо ми прилоша. Викам му: „Стояне, да се разберем по един въпрос, не искам повече да ми носиш такива скъпи букети.  Стипендията е да си спокоен. Ако искаш да ме уважиш, достатъчно е букетче кокичета, но такива неща повече не”. И така стана.

 

По време на

първото си плаване като стажант

 

той непрекъснато носел значката и двамата капитани го питали за моя мъж (няма как да го знаят, защото са друго поколение). Стоян им разказвал различни случаи за кап. Пашунков, които е слушал от мен. Разправял на единия и на другия капитан, когато били на мостика. Да, аз наистина постигнах моята морална цел - на мостика да продължава да съществува името кап. Пашунков! Защото той го заслужава. Вече съм на преклонна възраст, 85 години, и съм щастлива, че в паметта на младите хора ще продължат да живеят името и примерът на моя мъж. Както той е правел (беше и голям родолюбец), казвам на Стоян: „Ще станеш капитан и ще срещаш много хора по пристанищата, повечето от които дори не са чували за България, и ти ще им разправяш, че сме малка страна в Европа, но с изключително умен и трудолюбив народ”.

 

За тази учебна година се явиха трима нови кандидати, които отговарят на изискванията за стипендианти на фондацията. Трябваше един да остане, но исках да се опитам да издържам двама с по 120 лв. месечно. Обаче какво се получи? И тримата бяха в плачевно материално състояние. Събрахме се Управителния съвет и почнахме да обсъждаме кой от тях да отпадне. Накрая решихме. Значи в съвета ни влиза един старши помощник, вече става капитан, Георги Узунов, и неговата сестра Петя, както казах, безплатен адвокат на фондацията от създаването й. След като се разпръснахме, не минаха един-два  часа и Петя ми се обади по телефона: „Лельо Миле, с брат ми решихме третото момче ние да го спонсорираме”. Така вече имаме общо трима стипендианти. Приведохме им за октомври, ноември и декември по 360 лв. Поканих ги да дойдат и да се разберем как ще продължи да става плащането на следващите пари. Сетих се, че идва Коледа, знам колко е болезнен за всички сираци. Нямам кой знае какви финансови възможности, но реших, че трябва да намеря начин да им стопля поне малко душичките. Купих им по едни скиорски ръкавици и термочорапи, сложих ги в  празнични торбички заедно с по една мандарина, просто така. Дойдоха момчетата, приказвахме и преди да се разделим, им ги дадох. Те веднага отвориха торбичките, сложиха ръкавиците, гледах как тримата радостно си приказват. Казах си -  ако бях сложила на трапезата си не една, а пет пържоли, дали щях да бъда по-доволна, отколкото дори нищо да нямам на Коледа, да видя как техните очи светят!...

 

Значи, мисля си, засега имам някакви спестени пари, като прибавя малко и от пенсията, се оправям със стипендиите.

 

 

Направила съм завещание

след моята смърт част от продажбата на апартамента да отиде за фондацията. Също и цялото ми имущество - мебели, сервизи, картини и т.н., които не са евтини, и парите от тях също ще бъдат за фондацията. Всичко съм описала така, че да няма после разправии и особено далавери. Така след мен тя ще продължи да действа. Направила съм си груба сметка, че тези средства ще стигнат поне за 45-50 години напред за един стипендиант. А може и повече да бъдат, ако се появят допълнителни приходи от спонсори във фондацията. Както направиха сега двамата брат и сестра.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

Коментари ( 0 )