Кап. III ранг Найден Ангелов - Бацата (о.р.): Един за друг водолазите сме желязо

Бях механик на корабите в БМФ,  бях строеви офицер, командир на рота във ВВМУ, бях и на кувейтските танкери, но само годините като офицер водолаз  не заменям за нищо друго. И ще ти кажа  защо, започва своя разказ „на капитанския мостик” кап. III ранг Найден Ангелов (о.р.) -  Бацата, както е известен в морските среди. Танкерите ми дадоха парите и си оправих положението - благодарен съм, но водолазлъкът ми даде голямото удоволствие. И ако можех да имам втори живот, пак щях да се върна на същото място, със същите хора, като водолаз. Нищо, че според някои това е причината сега да осакатея, но ще се върна.

Здраво селско момче от видинското Арчар, отидох в Морското училище по заръка на моя баща, защото

„там много хранели, а аз много съм ядял”,

продължава Бацата. Обаче морето така ме грабна от пръв поглед, че повече не можех без него. Искаха да ме оставят строеви офицер, та се наложи с помощта на мой съвипускник в щаба почти нелегално да ме назначат за офицер водолаз на мястото на пенсиониран колега и след година вече бях старши водолаз във Военноморска база - Варна.  Там открих какво значи здрави мъжки отношения - един за друг винаги да сме желязо. 

Ето, слизам на морското дъно и знам, че горе са матросът и мичманът, които ме осигуряват. Единият е на сигналите, другият води спускането ми на станцията.  Моят живот е в техните ръце. Слиза матросът или мичманът, неговият живот е в моите ръце. Такава е свързаността между нас и тя се гради на пълното доверие. Противно на ширещото се убеждение (не без основания), че на човека не бива много да се вярва. Такова нещо въобще не стои при нас. Забрави за него.

Не се правим на герои, нито сме

нещо по-специално като хора

Далеко съм от такава мисъл. Просто естеството на професията налага такива отношения между нас. Защото цената на взаимното доверие е човешкият живот. Стига ти горе да затвори кранчето за въздуха, да направи само едно „цък”, никой няма да го види и честито - умрял си. Залогът е страшно висок. Затова и чувството на доверие един в друг е толкова силно при нас.

 Средният водолаз се спуска, затворен в ограничено пространство, викаме му телефонна кабина. Стоиш в скафандъра с чувството, че носиш отгоре си 96 кила тежести, въпреки че изобщо не ги усещаш. Движиш се сковано и само под определен  наклон. Направо е изкуство да притежаваш качеството да вървиш с такъв товар върху себе си - като прибавиш и собственото си тегло, общо са 180 кила. Под водата обаче всички те тежат само 8 кила. Не знам дали си чувал, но средният водолаз спокойно може да пренася огромни камъни, които са двойно и тройно на теглото му. Това се дължи на положителната плавучест на въздушната възглавница вътре на гърдите и в скафандъра му. Тук майсторството е в  работата с клапана, който е до главата ти в скафандъра. С него можеш постоянно да регулираш потока въздух. Колко трябва за дишане, колко за въздушната възглавница в зависимост от движенията, които извършваш във водата. Налага се да  го увеличаваш и за вентилация, за да не се потиш.

Първото ми спускане

беше само месец и половина, след като постъпих в базата. Моят командир кап. Петър Кючуков, който ме и обучаваше, нареди да сложа скафандъра. Слизам долу, а той горе следи движенията ми на дъното по шланговете, по мехурчетата и нарежда, накъде да вървя. Смятам, че иска да се поразходя, обаче той продължава: ”Върви! Давай, давай!”.  По едно време удрям скафандъра си в корпуса на „Суперга”(дълги години стоя потънал на фарватера на Варненския залив). Нарежда ми: „Остани там! По шланга идва лек водолаз, ще ти донесе шнуровия заряд и подпори да ги подложиш на корпуса”. След това пак: „Стой там, водолазът ще ти поднесе капсул-детонатора.”... „Огледай се, да не закачиш някой от детонаторите или шнуровия заряд. Обърни се, тръгни!”

Пусна ме направо в най- дълбокото, за да покажа могат ли да разчитат на мен. Тогава на „Суперга” взривихме 22 тона тротил. Беше голямо изпитание на психиката. Само да чупиш на 2 градуса капсул-детонатора при поставянето му и той гърми,  гърмят и 3 метра шнуров заряд. Няма да останат и копчетата ти долу. И горе всички хвърчат. Мъжко изпитание!

Малко след това беше и

най-тежкото ми преживяване

Същата година, когато взривихме „Суперга”, точно на Димитровден - сбора на Белослав , се обърна понтонният мост на канала, пълен с хора, и леерите му ги захлупиха като в кошара. Удавиха се 64 човека - мъже, жени, деца, бебета. Пратиха ни да вадим труповете. От двете страни на белославския канал пълно с народ. Времето студено, слизахме по двойки с леководолазно снаряжение. Бяхме двамата с мичман Васил Петров - най-кадърният водолаз във флота, нямаше равен на себе си, но не можеше да пипа умрели хора. Затова само балансираше така, че да се вижда с подводния светилник , а аз връзвах удавените за краката и ги подавах, за да ги издърпат. Намерихме хора, на които не бяха стигнали само 40-50 см до повърхността на водата и така останали заклещени в капана на леерите. Вадихме малки деца, бебета в колички, млади жени. След седмица в близките тръстики изплуваха труповете на момче и момиче.

Корави момчета бяхме, но такова нещо трудно се преживява. Впрочем,

никога не съм излизал от равновесие

Но се е случвало да ме обхване неприятно чувство. Така е при всеки от нас. Не говоря само за себе си. Сам водолаз е нищо. Сам може да шляха оня с плавниците и шнорхела близо до брега. Това неприятно чувство, за което говоря, няма нищо общо със страха или паниката. То идва, когато усетиш, че  кабел телефонът (сигнала) и шлангът за въздуха, които вървят успоредно, са се оплели и не можеш  да ги управляваш. Изпитах го, когато се спуснах на потъналата съветска подводница „ЩА-204“ (Щука). Имаше перфектна видимост във водата, слязох надолу и изведнъж стана тъмно. Бях попаднал в пробойната на подводницата. В такъв момент трябва да запазиш спокойствие - оглеждаш се, ослушваш се и действаш. Явно така съм постъпил и постепенно успях да се освободя от заклещването. Същото спокойствие се изисква и от останалите, които те осигуряват горе. Затова казвам, че заедно сме желязо.

Знам случай, когато среден водолаз слиза в потънал кораб. Над него стои водолазният катер - по-скоро е малко катерче. Времето се влошава, почва да го отнася встрани и навитите на кръг кабел сигнал и шланг за въздуха се отпускат от кошовете. В един момент стигат до края и се скъсват. Водолазът остава заклещен долу и се удавя. Кючукът (кап. Кючуков) е свидетел на тази история и много сме я коментирали. Той казва, вълната не беше голяма и катерчето нямаше да дрейфа, ако бяха използвали бронирания сигнален кабел за котва ( издържа до 400 кг на линеен метър) и да помагат на водолаза да се измъкне.

Когато Кючукът ме учеше на занаята, имаше тетрадка с поучителни куриозни случаи. Като този как след направен медицински преглед  водолази

слизат на потънал кораб и излизат пияни

Истински случай. Среден водолаз влиза в кораб, натоварен с уиски. Тъй е в обърнато положение, в горната част се получава въздушна възглавница и този дявол изплава в нея, развива илюминатора на скафандъра си, чупи гърлото на една бутилка и почва да льока. Добре, че не се  намокря до козирката,  успява да затвори илюминатора и излиза горе. Докато го събличат, той целият вони, клати се и не могат да му измъкнат скафандъра. Това става в Русия.

Друг случай. Голям спасителен кораб излиза на море, дълбочината е 60 метра и правят тренировки. Спускат едно въже, което минава под кила на кораба, водолазът ляга на него и му дават да стърже корпуса. Обаче горе ръководителят, морякът, който е на сигнала, че и другият на радиостанцията - тъй наречените осигуряващи, нещо се отплеснали. И нито единият държи сигналите, нито другият стои на радиостанцията (длъжен е през 5 минути да пита този долу как се чувства). Водолазът, както стърже, катурва се от въжето и от 60 метра като ютия се забива на дъното. Чува се само едно „ха” и толкова. Слизат, но вече е късно. От седемте атмосфери налягане  цялото му тяло се събрало в скафандъра - месо, кости, всичко смляно.

Много бяха премеждията!

С мичман Васко Петров ни изпратиха на АЕЦ „Козлодуй”.  Беше през зимата, студ, дърво и камък се пукат. Показаха ни шахтата, където са тръбите за охлаждане на ядрения реактор. Дойде малко бледо човече с ватенка и ушанки - пълномощникът на обекта, и ми вика: „Тук една тапа на тръбата трябва да се отреже”. Трябват ми чертежите, за да видим къде е тази тапа. Ами, нямало чертежи...Зад гърба ни стоят 4-5 мъже, сухи, изпечени като каиш, говорят си на местен диалект. И както седим на шахтата и се питаме, единият от тях ми вика: „Майоре, ще ви кажем как да стигнете до заварената тапа, ако дадеш да се облечем във водолазния ти костюм, да си направим с него снимки и да ги изпратим утре на нашите. Ние сме - казва той, височинници, които работят на стометровите комини, и отгоре видяхме къде точно минава тръбата. Когато правили изпитанията, заварили това чудо, после го забравили, излели отгоре бетон и тапата останала. Оправихме се с помощта на височинниците. Обаче какво ще кажеш? Оня, печен като каиш, без да му мигне окото, работи горе чак в облаците, а меракът му е да се похвали, че е водолаз. Изглежда има нещо общо между тях и нас...

Големи бяха изпитанията и

на кладенците в Добруджа

Беше през онези няколко сушави години. Всичките затрупани, няма вода и добитъкът мре. Изпращат ни да ги отпушим. Те са дълбоки по 20-30 метра и пълни догоре с какво ли не: камъни, железа, каски, оръжия, черепи, кости. Хванали цигани, обаче долу ще се издушат. Почваме с мичман Васил, облечени само с по едно гумено долнище, лопати с рязани дръжки и с лебедка пускат варела да го пълним. По едно време Васко едва диша, вдигам глава, нашият въздух стои отгоре, няма вентилация, каквото издишаме, остава до нас. Викам: „Васе, стоп! Няма да стане така”. И двамата го измисляме. Вземаме с нас долу един водолазен апарат и отваряме от време на време кранчето, за да издуха нагоре въздух. Двамата изчистихме много кладенци в Добруджа.

Така е при нас - до водолаза

 винаги трябва да има друг

Още при първата проверка, ако видиш, че е несигурен, такъв човек няма как да вирее между нас. Така с Кючука освободихме двама в базата. Не ставаха, явно им липсваше самодисциплина. След като си му казал как да се стегне, как да се държи под вода , спускаш го долу, а той забравя да работи с клапана. Въздухът го надува и по едно време гледаш изплувал на повърхността, прилича на реклама на „Мишелин“ - отвсякъде опънат. Ами случаят с малкото катерче и удавения водолаз, вината беше на тези горе и те после ядоха хурката. Няма оправдание за паникьосването им, защото са можели да съобразят и да минат с катера на най-малък ход, да се задържат там срещу вълните, докато извадят водолаза. Или направо да използват кабел сигнала за котва. Ами случаят с изтървания водолаз от киловото въже?!...При нас няма оправдания, всичко зависи само от човека, било този с костюма под водата, било другите отгоре, които го осигуряват - водещият на станцията, матросът на сигналите, лекарят в екипа. Бедата не идва сама и пак казвам, нямате ли си пълно доверие един на друг, загубен си. Ако ме разбираш, точно това мъжко отношение е най- примамливото във водолазлъка. Затова и не го давам за нищо друго на света.

СТЕФАН ДЕНКОВ