Полк. д-р Петър Ганчев (о.р.): Подводничарите сме като братство
Как вместо акушер- гинеколог става лекар на дивизион подводници на ВМС и какво разбира още при първото си плаване, разказва дългогодишният морски медик
Публикувана: 27 Feb 2019 | 10:31

Д-Р ПЕТЪР ГАНЧЕВ (ВЛЯВО) преглежда водолази в барокамерата.

 

 

Предопределеност ли е, не знам, но когато завършвах медицина, исках да стана акушер-гинеколог, а се озовах в дивизион подводници. В края на последния семестър вече бях почнал да ходя на нощни дежурства в АГ болницата, напредвах в практиката, когато прочетох едно съобщение в института, че съм сред посочените за военни лекари. Никога не бях и помислял за такова нещо и твърдо реших да откажа. Дори се ориентирах към АГ отделението на болницата в Горна Оряховица (роден съм в Долна Оряховица). Приятели ме укоряваха, пък и сам размислих - защо да не опитам? Военните не канят всеки, а аз се дърпам! Впрочем, неизвестното винаги силно ме е привличало, искал съм да го опозная. Бях изпуснал срока, но още стоеше свободно мястото в дивизион подводници. Никой от кандидатите не го пожелал. Така през декември 1967 г. постъпих като лекар в дивизиона. И подводничарството определи курса на моя живот в личен и професионален план. Без да бях виждал в живота си подводна лодка (освен на картинка). Баща ми е имал нещо общо, защото участвал в рязането на потъналата през 1936 г. немска подводница  UB-45 - започва своя разказ ”на капитанския мостик” известният не само сред военните моряци-подводничари и водолази специалист по водолазна медицина, полк. д-р Петър Ганчев (о.р.).

 

Преди да продължи да разказва, накратко кой е д-р Ганчев? Той е първият български лекар, който завършва и академичен курс, и курс за усъвършенстване в Санкт Петербург (тогава Ленинград) по „Физиология на подводното плаване и аварийно-спасително дело”. Десет години е лекар на дивизион подводници на ВМС, след това е назначен във Военноморска болница. Там по негова идея е създаден първият у нас хипербарен комплекс  с многоместна барокамера,  който прераства в клиника по хипербарна терапия и морска физиология. Д-р Ганчев е неин началник и има внедрени 14 рационализаторски предложения в медицината. До 2008 г. е физиолог на флота. Участва в учения, тренировки, подводни експедиции с водолазен, научен, археологически и военноучебен характер. Осигуряващ  лекар е на експериментите с подводен дом „Шелф - 1”. 


Първия път, 


когато влязох в подводницата, 

силно  ме впечатли изключително многото разнообразна техника, натъпкана в малък обем. Направо ме грабна. Имам слабост към техниката, защото съм израснал в работилницата на баща ми, продължава д-р Ганчев. Тръгнах от отсек в отсек, гледах и непрекъснато питах. Исках да опозная всичко на подводницата, дори ми лепнаха прякора Въпроса. Може да звучи малко смешно, но даже и за ползването на тоалетната трябва да знаеш кои кранове как да пускаш. Много ми беше интересно! Но онова, което най-силно ме привлече и грабна, бяха хората. 


Още при първото плаване с подводницата разбрах, че съм попаднал в съвсем нова среда, при по-различни хора. Това плаване го чаках с  нетърпение и то се случи на десетия ден след назначението ми. Все едно излязохме на разходка в морето, скоростта на потапяне е много малка и не се усеща. Само когато сме на повърхността, лодката силно се люлее, защото в надводно положение става като оловното човече. Не разбрах кога стигнахме 60 метра и от тази дълбочина през  едно кранче от люка на централния пост командирът наточи шише с морска вода. Даде ми го тържествено, това беше подводничарското ми кръщение. Още си го пазя, много ми е скъпо. Предварително се бях подготвил и извадих от куфарчето си бутилки коняк, сложих ги на масата във втори отсек и почерпих за първо плаване. Беше толкова задушевно! Подводничарите веднага ме приеха радушно.


Взаимоотношенията между подводничарите 

са много специфични. Уставът и там се спазва, но условията са такива, че всички - офицери, старшини, матроси, са събрани заедно в невъобразимо малко пространство. Дишат един и същ регенериран въздух, храната една и също за всички. В битовите условия разликата е в „лукса” на няколкото каюти с размерите на четирикрилен гардероб. Впечатли ме как спокойно спорят и се шегуват, без разлика в тона при общуването в служебен и личен план. За мен, „цивилната гарга”, беше малко необяснимо в началото - без сухи уставни взаимоотношения, а в същото време съществува железен ред. По-късно разбрах защо всички подводничари, особено в служебните  разговори по време на плаване, се разбират с малко думи, дори само с един поглед. 


Казах, че ме наричаха Въпроса, та сам се запитах, кое определя тази психическа обстановка, този модел на поведение? Скоро го разбрах и поисках сам да намеря своето място сред подводничарите. Заслужено да съм с тях и под водата, и на масата с чашка водка. Разбрах основното, което се крие в една осъзната жестока истина от всеки подводничар. Той не я афишира, но знае, че при всяко плаване животът на всички зависи от всеки един от нас. Неслучайно подводничарите са приели девиза на мускетарите: 


Един за всички, всички за един! 

При тях няма мръсни номера. Нещо, което не мога да кажа за медицинските среди, сред които мина останалата част от професионалния ми път. Но за това - после. Там всичко си споделяме (бързо се приобщих, така че прибавям и себе си), точно като в едно семейство. Даже за неща, които дори в семейството се премълчават. Чувствах се буквално като в братство. Основен принцип между нас - офицери, старшини, матроси, е пълното доверие, прямота, осъзната отговорност. Впрочем, традициите са част от конструкцията, върху която се крепи животът на дивизиона.


Разбрах и къде е моето място сред подводничарите - да се грижа за здравето на всички тези физически изключително добре подбрани хора. Тази грижа започва още при първоначалния подбор на донаборниците. Като се върнах от академията в Санкт Петербург, започнах и психофизиологически подбор в барокамерата на дивизиона, за първи път го въведох във флота. Грижата за здравето на тези хора продължава и по време на подготовката на кораба, и на самото плаване. Без да преча на екипажа, който за последно си оглежда техниката, минавам от първи до седми отсек, с всеки матрос търся допирна точка да поговорим, отблизо да погледна в очите му. Как си, момче? Имах 3-4 случая точно преди отплаване да свалям матроси с болка в корема - двама от тях бяха оперирани от остър апендицит. Някой има температура - веднага го смъквам. Още като заговорим, познавам по лицето му. Дори разбирам кога е махмурлия. 


Не съм броил плаванията си, 

сигурно са много. Веднъж имаше голямо учение и бяхме навътре в морето. Минавам по отсеците, един матрос нещо не ми харесва, има болки в корема. Мисля си, да не излезе остър апендицит? На това ми прилича. Казвам на командира за моите съмнения и предлагам да изплаваме. Учението е много важно, но животът на матроса е по-важен. Изплаваме и чрез оперативния искаме линейка на нос Калиакра. Идва стражевият кораб, пускат гребна лодка, придружавам матроса до линейката, после продължаваме участието си в учението. Матросът е в болницата, аз само чакам и по едно време оперативният се обажда: „Опериран е по спешност“. Олеква ми. Случая го кръстиха „изплаването на доктора”.


Командирът на дивизиона ми разреши и в нашата барокамера започнах да лекувам болни, които вземах от Военноморска болница. Тогава за първи път я използвах за лечение с кислород под налягане при тежък перитонит, ушни заболявания, хирургична инфекция и др. Тук ще вмъкна, че намерих по-голямо разбиране от персонала във флота, отколкото от медицинския състав (подхвърляха - било въздух под налягане). В барокамера лекувах и тежки форми на декомпресионна болест. Докараха водолаз от Бургас в тежка форма на декомпресионна болест, животът му бе на ръба, но не само го спасихме,но го и върнахме на работа като водолаз. По това време вече имаше барокамера и в Института по океанология, която също ползвах. Друг такъв случай имах с русенски водолаз,  също го изписахме клинично здрав и с водолазна квалификация. 


Лекувал съм


126 случая на декомпресионна болест, 

предимно при непрофесионални водолази. Най-много бяха по време на масовия рапанолов през периода 1992-1993 г., когато в събота и неделя рядко се прибирах вкъщи.  


Неудобно ми е да кажа, че съм от първите българи, които са били на 10 атмосфери налягане, което се равнява на 100 метра дълбочина. В дивизион подводници провеждахме в барокамерата всеки месец имитационно спускане на 80 и 100 метра... А дали ми е минавало през ума сам да облека истински водолазен костюм?  Правих го, и то много пъти, дори слизах на 60 метра дълбочина, което за мен не беше проблем. Беше нелегално, защото не съм се явявал на изпит. Исках да опитвам върху себе си. Едно е да си в барокамерата с вратовръзка на 100 метра, друго е наистина да си на тази дълбочина. В учебниците пише - на 100 метра се изпада в сън, а излезе, че на практика не е така. 


Участвал съм  в съвместни учения с руски подводничари ( много големи специалисти!),  по- късно в две българо-турски, за които искам да кажа няколко думи. На борда сме на турския спасителен кораб „Куртаран“, нашата подводница е „аварирала” на 80 метра дълбочина. Съвместното учение минава с много благодарности от тяхна страна. Следващата 1994 г. правим още едно, този път в турски териториални води. Лято е, обаче изведнъж става студено. Учението е точно по време на първенството по футбол, когато ставаме четвърти в света. Ще кажа после какво стана. Аз съм с лятната униформа и ми е студено. Командирът на турския кораб ми казва нещо, но не разбирам езика му, по едно време ми носят кожено яке, турско, с пагони. Всички ме гледат как ще реагирам, обаче най-спокойно го обличам. И виждам в очите им такова удоволствие, че съм уважил тяхната военна униформа! Учението приключва, вечерта ще се събираме заедно. Чакаме да свърши мача и почваме тържеството. Турският командир, въодушевен от това, че ние ставаме четвърти в света, приятелски ме прегръща. Радват се заедно с нас, гърмят фойерверки... Друг случай. Пристига холандската фрегата във Варна и 7-8 техни висши офицери идват да им покажа хипербарния комплекс. Канят ме вечерта на приема на кораба. Техният командир ме представя на механика на фрегатата, който се оказва бивш подводничар. Знам малко немски и става много задушевен лаф. Той  ми дава цяло тесте водолазни таблици. Представяш ли си!... Излиза, че границите не съществуват за подводничарското братство.


Другаде има граници. Когато строяха новата Военна болница, предложих в нея да има барокамера за лечение, но с малки изключение не срещнах подкрепа от медицинската общност. Помогнаха адм. Емил Станчев, зам. командващ на ВМС, и адм. Русков, стар подводничар, изключително интелигентен човек. Дадоха зелена светлина и така бе създаден първият у нас хипербарен комплекс с многоместна барокамера във Военна болница. Направих дисертационен труд за оценка на медицинската обстановка в аварирала подводница и спасяване на екипажа й. Началникът на болницата тактично отлагаше датата на моята вътрешна защита, един месец преди да навърша 56 години ме извика и уж не знае, ме попита: „Ти, на колко ставаш?“ Викам: „Разбрах!“ После, като  ги навърших, ме уволниха.


Остана ми подводничарското братство. Изкарах точно 10 години и 15 дни в дивизион подводници, но и сега съм заедно с тези хора. Толкова са ми близки, повече от роднини! Не може да се опише, то трябва да се почувства. Ако е вярно, че предопределението има пръст за моето отиване при тях навремето, значи наистина съм се оказал голям късметлия.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

Коментари ( 0 )