Павлин Надворни: Ветроходството за мен е начин на живот
За невероятната тръпка от плаването с яхта в океана, която сравнява само с тази при свободното катерене в планината, разказва известният ветроходец в рубриката "На капитанския мостик"
Публикувана: 17 Apr 2019 | 8:51

Учудващо прозвучава сравнението между морето и планината, което прави Павлин Надворни, когато заговаря за ветроходството. Той е един от изявените ни ветроходци - определя се като професионален яхтсмен, за когото ветроходството от малък е начин на живот. Досега е преплавал под ветрила неколкостотин хиляди морски мили. Близо 12 години от живота му, от 1991 до 2002 г., преминават изцяло в морето - постоянен пътешественик (има такъв статут във Великобритания). Затова интересно е какво иска да каже за ветроходството с това сравнение?

 

 

  • Невероятната тръпка от плаването с яхта в океана мога да оприлича само с тази при свободното катерене в планината - обяснява Павлин Надворни и продължава да разказва. - Сигурно има някаква доза авантюризъм в мен или по-точно е свързано с начина ми на живот, но съм се занимавал и със свободно скално катерене. Така че знам много добре какво е усещането при него.

 

Адреналинът е невероятен,

 

защото не си обезопасен с въже. Веднъж, преди много години, когато бяхме на Големия Купен в Стара планина, останах блокиран на 60 метра височина. Не ми стигнаха физическите възможности, за да се докопам до някаква опорна точка и да премина нагоре. Останах залепен за скалата и не знам докога щях да издържа да не падна, ако не ми се  беше притекъл на помощ един приятел от групата ни. При скалното катерене задължително трябва да имаш една опорна точка, за да стъпиш, и още една следваща, за да продължиш. Идеята на сравнението е, че и при пресичането на океана от момента, когато се скрие брегът зад хоризонта, броят на опорните ти точки рязко намалява. И оттам нататък разчиташ само на себе си. Когато търсех опорна точка при скалното катерене, приятел ми помогна. В океана обаче няма кой да ти подаде въже или ръка. Така че осъзнаваш - напълно си сам в океана... Има и  други сравнения между океанското плаване и свободното катерене, но за тях по-късно.

 

Аз съм 67-и набор, обаче

 

нямам  и един работен ден

 

в живота си извън яхтите, като изключим Морското училище, защото годините в него се признават за трудов стаж. Впрочем и във ВВМУ отидох само заради яхтите, никъде другаде не съм кандидатствал. От осемгодишен се занимавам с ветроходство. Бях втора година ученик в техникума по речно корабостроене и корабоплаване в Русе, когато построих с приятели първата си яхта от корпуса на стара, почти разпаднала се лодка и с нея много плавахме по Дунав. Морското училище ми беше необходимо, защото трябваше да придобия и чисто професионалната подготовка, за да плавам с яхта по морета, океани. Бях курсант втора година, когато с "Булкон стар" подобрихме рекорда на Иван Греков за най-бързо пресичане на Черно море. На следващата 1989-а пък станахме първият български екипаж, който участва на световното първенство по ветроходство. Завърших Морското училище през 1991 г., когато нещата започнаха да се отварят у нас, и „избягах” от България.

 

Общо взето, няма случайни неща в живота, но заминаването ми навън тогава се получи наистина донякъде случайно. През август взех дипломата си и малко преди края на същия месец се видяхме с Иван Греков - варненец, един от известните ни ветроходци, сега живее в Щатите. Каза ми, така и така, двама приятели, Жоро и Николай, си построиха 9-метрова лодка, обаче нямат никакъв опит с управлението. Идеята им била да тръгнат с нея за Щатите. Свързах се с тях. Официалната им версия пред властите беше, че заминават на обиколка на Черно море.

 

Приключенията с „Песента на вятъра”

 

(така се наричаше лодката) започнаха още в самото начало. Тръгнахме от морския клуб  на ОСО в езерото и докато стигнем морска гара за контролата, вече имахме пожар. Предната вечер правиха още заварки по лодката, спасителните жилетки останаха хвърлени върху ауспуха и една от тях се запали. Пушеци, пожарогасители. Както и да е, угасихме го. На контролата взехме изходна виза за обиколка на Черно море. Бяхме четирима души екипаж - с нас дойде още едно момче, Дончо, в Малта го чакаше друг приятел, Марин. Беше тръгнал със самоделка „Омега2” предния декември и с триста зора се добрал до острова. Всъщност идеята беше от Малта да продължим с двете лодки за Щатите.

 

Отплавахме директно към Босфора и там се оказа, че стартовият акумулатор дал на късо при пожара и не може да запали двигателя. Продължихме на платна и влязохме в Егейско море. Бяхме тръгнали с 500 долара, взети назаем от мой приятел, моторист на кувейтски танкер. Родителите ми пък ни бяха приготвили консерви, като провизии за из път. Плавахме изцяло със сектант и няколко карти в някакви щурави мащаби - аз се занимавах с навигацията. Имахме и едно пилотско УКВ-радио, свързано с кабел за акумулатора. Това беше всичко. Спряхме на гръцкия остров Скирос и добре, че неволно избрахме източната страна, защото нямахме визи. Контролните органи бяха на основното пристанище от западната страна. Купихме нов акумулатор и след 6 часа тръгнахме с работещ  двигател, който след още 6 часа окончателно спря, счупи се коляновият му вал. И оттам нататък пак само на платна и след две седмици застанахме на кея в Малта, където се събрахме с Марин и неговата „Омега 2”. Той бе работил почти денонощно 9 месеца там, за да събере пари за подготовка на яхтата си.

 

Беше в края на октомври, когато отплавахме за Гибралтар и

 

стана много интересно

 

в Средиземно море. Времето беше изключително неприятно, удариха ни три сериозни щорма. Първият ни изхвърли чак до африканския бряг. Вторият, като ни запука, анемометърът (ветромерът) показваше към 50 възела и не падна под тях. Наложи се да минем на аварийно управление в най-гадното време. Три дни по-късно засякох по УКВ-то един наш контейнеровоз и единият помощник-капитан, мой познат, ни вика: „Вие луди ли сте? Такова силно време,  цяло стадо кораби се крихме долу под Сицилия!”. А времето наистина беше брутално, поривите достигаха над 60 възела. Луда работа! Както и да е, оцеляхме. Последните два дни вятърът се обърна срещу нас от запад и накрая, уморени като кучета, влязохме в Гибралтар. Нямахме визи, брадясали, неизмити, целите в морска сол, имахме само вода за пиене в туби. Застанахме на кея и подадохме въжетата. Директно ни ги хвърлиха обратно - нямате визи, изчезвайте веднага! Колегите с „Омега 2” бяха пристигнали предния ден и с тях същата история. Пресякохме до другата страна на Гибралтарския залив, където е испанска територия. Там бяха много доброжелателни към нас. И почнаха нови приключения. Марин с неговата „Омега 2” беше твърдо решил да пресече океана и му трябваше сателитен навигатор. Заговори се с един швейцарец, пълно хипи, с малък дървен тримаран, останал без пари, обаче имаше швейцарски паспорт и за него нямаше проблем от Испания да влезе в Гибралтар. Марин го помоли, оня отиде с автобуса и каза, че в един магазин видял такъв сателитен навигатор втора ръка за 450 долара. Марин му ги даде всичките - кървави пари, стотинка по стотинка ги беше събирал с цената на много лишения в Малта, за да финансира пътуването си до Щатите. Той обаче не  можеше да влезе в Гибралтар, за да го купи, а

 

дрипавото хипи с швейцарски паспорт

 

можеше. На другия ден двамата отидоха до граничния пост и швейцарецът влезе. Минаха час, два, три, оня просто си взел парите, купил с тях самолетен билет за Швейцария и изчезнал. Трябваше да давам на Марин спешни уроци по мореходна астрономия, написах му подробно ръководство, в коя таблица как да влиза, стъпка по стъпка. И най-интересното е, че той в крайна сметка успя с „Омега 2” да пресече Атлантика, и то само с един сектант.

 

Щяхме да ходим двете лодки, но при мен ситуацията беше малко по-различна. След трите сериозни щорма момчетата твърдо отказаха да продължим през океана. Аз пък се бях свързал по телефона с мой познат англичанин, който обеща да ми уреди работа в Гибралтар, поддръжка на яхти, ако си извадя виза. Бях много наивен - 23-годишен, и реших да се върна в Малта, за да решавам въпроса в британското консулство.

 

Какво нещо е случайността! Пристигаме в  Малта, веднага отивам до яхтеното пристанище, където има дъска с обяви, и на нея чета, че американец с яхта търси „капитан/механик”. Нямах никакви инженерни понятия, за да мога да се оправя с думата след наклонената черта. Видяхме се с американеца, Майкъл, и се харесахме. Каза ми: „Ще ти се обадя, пък и ти наминавай от време на време“. Прибрах се на нашата лодка и почнах да търся работа. Хващах се с какво ли не, дори правих хидроизолации на покриви, мазилки.. Един ден целият прашен, мръсен, минавам при американеца и той ми казва: „Павлине, заминавам за 6 седмици в Щатите и докато ме няма, ще ми трябва човек на борда, ако искаш, оставям ти бюджет за храна и само вечер се прибирай на яхтата да я пазиш“. Истинска манна небесна! Преди да тръгне, беше оставил един списък на масата, ако искам да го прегледам. Тогава им стана ясно, че това ще бъде тест за мен дали ставам, или не, за да ме наеме на яхтата. Спешно изтичах до пощата и позвъних на нашите: „Пращайте, каквито книги има от техникума и Морското училище за корабните машини, механизми и системи“. Баща ми се изуми: „Не може да бъде!“ Пратиха ми ги и почнах да чета, но най-вече инструкциите. По принцип за всяко отделно нещо от оборудването на яхтата има подробно ръководство на борда. На нашите състезателни лодки по онова време нямаше почти нищо, а на тази - какви ли не модерни системи! За десетина дни полека-лека взех да оправям някои от проблемите в списъка. Отидох в един местен сервиз, четири седмици работих в него без пари като чирак, за да се понауча и да вляза малко в час с техниката. Американецът се върна и ми каза: „Искаш ли да останеш при мен?“ Явно тестът беше минал успешно. И така

 

се качих на първата си яхта

 

С нея двамата пресякохме океана, стигнахме до Карибските острови. И започна моята карибска одисея, защото наистина си беше такава. Там изкарах общо взето 7 години. През лятото - горе в Щатите, зиме долу в Карибите. Преди това да добавя, че когато след три седмици в океана пристигнахме в Тобаго  и първата сутрин още спяхме, се чу тропане по входния люк. Майкъл излезе и нещо заговори с друг човек... Пак, какво нещо е съдбата! Същата сутрин бившият собственик на яхтата влизал с круизен кораб, видял яхтата на кея и не повярвал на очите си. Той я бил продал на Майкъл преди 7 години. И накрая стана така, че този първи собственик на първата ми лодка после ми се обади с предложение да отида с него в Кънектикът, съвсем близо до Ню Йорк, и да поема новата му лодка. Веднага казах - да. Голям майтап! Глави ме за капитан, беше спортна яхта, с която се включихме в регатата Нюпорт - Бермуда и от там заминахме директно надолу  за Карибите. Схемата беше такава: със собственика и негови приятели, все надъхани ветроходци, правим преход, пристигаме някъде, излизаме на вечеря и на другия ден хващат обратно самолета, а аз оставам на лодката, за да я подготвя за следващия етап. След две-три седмици отново пристига и пак плаване, вечеря... След това се хванах с друга 65-футова моторна лодка, която трябваше да закарам до изложението във Флорида. Там пък чрез мой познат се качих на първата си голяма 33-метрова лодка, чисто нова, на която търсеха механик. Дълги и широки са историите ми... От лодка на лодка, сезон след сезон, та чак до 2002 г. Всъщност, когато за пръв път от 6 години се върнах в България, случих най-голямата хиперинфлация, която ме накара много бързо пак да пресека обратно океана. После пък заминах да доставя лодка от Италия за Сейшелските острови. Ходих къде ли не... Всяка година пресичах поне по два пъти океана. И така до 2002 г., когато се прибрах уж за малко при семейството си във Варна, а стана така, че намерих ново поприще, пак с  яхтите, и сега съм тук.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

 

Очаквайте продължение!

Още от: Морски бизнес

Коментари ( 0 )