Кап. II ранг (о.р.) Иван Иванов: Професионалните водолази са по-малко дори от летците
За неприятната страна на професията, за умението правилно да оцениш ситуацията и как един старши лейтенант може да откаже да изпълни заповед на адмирал, разказва дългогодишният водолаз
Публикувана: 10 Oct 2019 | 8:58

Веднъж се наложи да спасяваме 18 човешки живота. Става въпрос за инцидента, когато събориха вдигащия се метален мост на стария плавателен канал. За него се шегувахме, че бил последното останало германско нещо, което събори руски (тогава съветски ) кораб. Беше от типа „волгодони”, возеха дървен материал от Коми; удари в основата подвижния мост и го събори във водата. Още ги нямаше новия плавателен канал и Аспаруховия мост, тук бе единствената транспортна връзка с кв. „Аспарухово”, с  базата на „Петрол” и другите предприятия, които са сега на Острова. Поставиха временна понтонна пътека и ние имахме задачата там с осигуряващ екип непрекъснато да даваме дежурства. Движението по този понтон беше много натоварено; всички хора от „Аспарухово”, коли, техника минаваха по него. Накрая един от елементите му не издържал, обърнал се и пешеходците върху него се изсипали в ледените води. Беше зима и този сериозен инцидент се случи през дежурството на моя колега Коста Наумов. В спасителната операция към неговата група веднага се включи и моята; двата екипа се сменяхме в денонощието, за да осигуряваме понтона. Нямаше жертви, за които ни помогна и обстоятелството, че инцидентът стана в началото на канала и успяхме бързо да извадим всички паднали в ледените води.

 

Виж, много по-страшен беше случаят с обърнатата понтонна пътека, която свързваше двата бряга в Белослав, и се удавиха 65 души. Точно тогава бях още в командировка в Севастопол, върнах се на следващия ден; моят разчет също участва в търсенето на удавени хора.

 

Няма по-неприятно нещо от това да вадиш удавен човек!

 

Имам колеги, които са обръгнали, но за мен, въпреки многото години, това неприятно чувство си остава. Веднъж, вече в цивилния живот, след пенсиониране от флота с молба ми се обади лично кметът на Панагюрище, беше  настойчив, но аз дълго време му отказвах. Случаят беше с удавено дете в язовир, което не успели да намерят. След хиляди увещания накрая се съгласих, колкото и да ми беше неприятно. Хайде, ако е станал инцидент, какъвто бе случаят с пожара на „Ерма”, приемаш го напълно естествено, защото е възникнал по независещи причини. Но когато се давят хора, защото не са били спазени елементарните условия, тогава чувството е много потискащо. Това е неприятната част от моята професия.

 

Много пъти са ни пращали да търсим нещо под водата.  Често хората в желанието си да помогнат, без да искат, те заблуждават: тук имало такива течения, там имало такива работи. Почват да те отвличат, а пък условията под водата са коренно различни от тези на сушата. А да не говорим, че под вода видимостта понякога се изразява в сантиметри. Все едно да те пуснат в тъмна стая със завързани очи и да ти кажат, че трябва да намериш нещо в нея. Неведнъж сме попадали в такива ситуации. Затова казвам - в нашата работа всичко опира  до умението да съпоставяш фактите и условията. И никой не ти е крив, когато не съумееш да ги подредиш, да отсееш това, което може да ти помогне, от онова, което ти се казва отстрани...Имах такъв фрапиращ случай по време на моята служба, който ми остана знаков, като обица на ухото.

 

Това стана пак в началото на моята служба

Катер на Гранични войски, базиран в залива на Мичурин, потъва при много силно вълнение.  Хваща много силно време, мощта на водата е такава, че къса част от вълноломната стена, която е от каменни блокове, тежащи по 15-20 тона. В такава ситуация добрата морска практика изисква катерът да не стои швартован към пирса, а да почне да щурмува срещу вълните, за да се предпази от силните им удари. Неговият командир така и прави. Обаче вълните са толкова големи, че започват да заливат катера, а той има открити части и се пълни с вода. Тогава командирът нарежда всички на борда му да облекат  спасителните жилетки и да скочат във водата, за да излязат на брега.  В това време катерът потъва.

 

Каква е нашата задача? Във всеки военен кораб има секретни документи за скрито управление на войските. Въпреки че е малък граничен катер, в него също ги има и сега най- важното е да бъдат намерени. Тази задача ми поставя по телефона командирът на флота, който отсече: „Няма да се прибирате, докато не намерите документите!“ Тръгваме със специалния ни автомобил, оборудван с барокамера, компресори. Пристигайки в Мичурин, първата ни работа е да се запознаем с обстановката. Наоколо са се струпали сеирджии, рибари, които почват да ни обясняват: „Тук има такова течение, там завъртя катерът, еди-къде си....“ Ние се мъчим да установим къде точно е станал инцидентът, за да открием мястото на потъналия катер. Като го погледнеш отгоре, заливът е малък, колкото една длан, и ще кажеш, не може да не се види цял катер в него. Но става така, че работим няколко дни и не можем да го открием. На картите, с които разполагаме, е обозначено, че там се влива рекичка, до него има старо предприятие за дървени лодки и това води до промени на релефа на дъното. Изключваме от периметрите на търсене в залива местата, където излиза, че дълбочината е метър и нещо, защото няма как да не се вижда там потъналият катер. Продължаваме да търсим - минава трети, четвърти ден. Нищо. Малко се стъписвам, как може да го няма в залива? А всички казват:  „Точно тук потъна“. Накрая със своя още две-тригодишен опит решавам, независимо от данните на картата, методично да проверя всички части на залива. И намираме катера.  Оказва се, че в картите  за едно място грешно е дадена малка дълбочина, реалната е 3,5-4 метра и потъналият катер е застанал точно там, и то така, че нищо не се вижда, нищо от него на повърхността. И така намерихме секретните документи.

 

Защо този случай е знаков?

От него разбрах нещо, което смятам, че е важно, особено в нашата водолазна професия - човек трябва да може правилно да анализира и да си прави изводите. При наличието на богата литература човек лесно може да съпоставя, за да стигне до утвърдените правила в работата, но не и когато е в професия, която се приема за екзотична и за нея няма много писания. С подводна работа се занимават съвсем малко хора, разбира се, професионално, а не любителски, аматьорски. Те са по-малко отколкото, примерно, в летателната професия. Без да обиждам многото любители на подводни занимания, но когато говорим за чисто професионалната работа, там нещата са в съвсем друга посока...По-късно имах редица случаи, когато ми се е помагало винаги първо правилно да съпоставям фактите, да събирам възможно повече данни, за да опозная реалната обстановка.

 

По време на моята служба във флота се наложи  на два пъти да вадим потънали вертолети. В тази бройка не включвам падналия „Кугър“ преди две години. Тези  станаха много преди това при изпълнение на задачи с вертолети, оборудвани за търсене и борба с подводни лодки. Слава Богу! и при двата нямаше жертви. Единият направо беше потънал. При тези летателни апарати специфичното е, че като падат,  те се обръщат, тъй като горната им част към витлото е най-тежката. В района на учението винаги има осигуряващ катер, който стои близо до мястото, където става учението. Така че бързо открихме къде е потънал вертолетът и го извадихме с плаващ кран. При втория случая успяхме да го хванем още докато е на вода.

 

Никога няма да забравя най-тежкия ми случай,

въпреки че и той завърши с щастлив край. Пак се връщам към писаните и неписани правила, на които трябва много сериозно да се обръща внимание. Смятам за голямо достойнство да се уважава професионализма. От събраната литература, от практиката съм систематизирал няколко сентенции, от които винаги съм се водил и предавал на останалите, които съм обучавал. Едната от тях е, че когато ти ръководиш спускане под водата, при дадена ситуация може да дойде дори командирът на флота и да поиска смяната ти. Тази смяна обаче може да стане единствено с по- старши от теб, който има нужната квалификация. И никой друг. Както при водолазите, така и при подводничарите, летците на изтребители, задължително е да важат само правилата на високия професионализъм...Та какво става в случая, за който започнах да разправям? Получих нареждане да търсим паднало торпедо във водата. То било от съвсем нов модел , загубили го в северния несебърски залив по време на учение с торпедни стрелби и на всяка цена трябвало да го намерим. Дадоха ми координатите на точката, където била подводницата в момента на изстрелване на торпедото. Застанахме там с един от специализираните водолазни катери, екипът беше от много добре подготвени хора, с един прекрасен старшина на групата, Бог да го прости! Всички мотивирани да свършим работата, изчислихме полигона, където да обследваме дъното. При сериозна професионална работа практика е, ако няма телефонна връзка с водолаза, винаги  да има осигуряващо въже, по които да даде сигнал при нужда на другия, който е горе. В един момент оня, който осигуряваше спусналия се водолаз, усети, че с него става нещо нередно. Момчето долу беше с леко снаряжение, нещо се пренапрегнал, свършил му въздухът и изплава в безсъзнание. Веднага го извлякохме на палубата, продължаваше да бъде в безсъзнание. Тъй като държа винаги да съм подготвен за всякакви случаи, на катера имахме барокамера. За съжаление, медицинското лице, което бе с нас, не може да окаже адекватна помощ. Двамата с моя старшина преценихме какво може да му се е случило под водата - явно останал без въздух, получил кислороден глад, загубил съзнание, но не беше удавен. Решихме да махнем екипировката му и по най-бързия начин да го вкараме в барокамерата. Заедно с него влезе и един друг, за да му помага, и започнахме декомпресията, защото в безсъзнание той не е могъл да спази правилата за изплаване. В същото време

 

дадох сигнал по йерархията

за случилото се и че тръгваме обратно. Командирът на базата в Атия (тогава Бургас),  в чийто район се намирахме,  нареди по телефона: „Подготвил съм един от бързите медицински катери, ще го качите на него и ще го закарате в бургаската болница“. Аз знаех, че там няма никаква барокамера, а виждах, че обдишвайки с кислород човека, започваше да дава симптоми за връщане в съзнание, обаче оттам нататък другите специфични неща нямаше как да му се извършат без курса в барокамерата. И направо казвам на командира на базата с чин адмирал: „Няма да изпълня вашата заповед, защото така съм решил, че е правилно“. Може би за първи път на него му се случваше един старши лейтенант да не изпълнява пряка заповед на адмирал. И то в явен текст по радиото, което се слушаше от много хора. Влязохме в остър конфликт. Заявих му, че отговорността, съгласно правилата и законите, е моя, аз отговарям за живота на човека от моя екип, преценил съм, че това е по- правилният начин. Започнах да му изброявам, че в болницата няма квалифициран лекар физиолог за неговото състояние, няма и барокамера. Накрая адмиралът се поуспокои. И докато се прибирахме, момчето вече беше в съзнание. Няма да забравя този случай. Защото момчето направо си отиваше. Да не забравя, накрая намерихме и загубеното торпедо...Такива са писаните и неписани правила при нас, водолазите.

 

С чиста съвест ще кажа, водолазната работа ми даде голямо удовлетворение и като човек се чувствам добре. Постигнах това, което исках, и не съжалявам за нищо, случило се по време на службата ми и след това. Станаха толкова години, откакто напуснах флота, но и сега от там да ми звъннат момчетата за някаква помощ, винаги съм готов. Явно не случайно са ме нарекли Иван, водолазът на флота, нали?

 

Стефан Денков

 

Четете още

Кап. II ранг (о.р.) Иван Иванов: Под водата си като в Космоса

Коментари ( 0 )