Боцман Милен Маринов: Въпросът е да влезеш под кожата на хората си
За това как неволята го праща в морето, за първите извлечени поуки като камериер и как успява да накара английски кадети сами да чистят след себе си на кораба, разказва дългогодишният моряк
Публикувана: 31 Oct 2019 | 9:53

Боцман Милен Маринов има над 20 години на море. Тръгва  от най-ниското стъпало, камериер, после палубен моряк, рулеви и от 10 години е боцман. И, както сам казва, има много моряшки истории, ако ги е събирал, щял да напише цяла книга. Но явно една му е любимата и сега, като се отпуска  да разказва „на капитанския мостик”, той все към нея се връща, за боцмана на кораба.

 

Боцманът е нещо много специално, той е майката на кораба - обяснява ми Милен. Събрани сме какви ли не на едно място: филипинци, индийци, турци, украинци, грузинци, има и българи. От всякакви националности и раси. За 11 месеца (толкова е контрактът) ставаме едно семейство, в което майката е боцманът. Кой къде го боли, къде нещо не му е наред, все при него тича.

 

Почнах моряк камериер (месин) - само за такъв имаше място, когато неволята ме прати в морето. Домошар човек съм и никога не се бях отделял от семейството си, ако не беше фалирала варненската корабостроителница, където бях ковач, останах без работа, а имам жена, малко дете - разказва Милен.  И си викам - нямам избор, като ще бъде месин, месин да е. Качвам се на един огромен 180 000-тонен бълкер „Аърън гейт” на английска компания с идеята -  правя само един-два контракта, докато изучим детето, и слизам, ще си намеря друга работа. И оттогава досега все ще слизам, все ще правя последен рейс. Така вече се навъртяха 20 години.

 

Разправям ти как

 

започнах от най-долното стъпало

 

на кораба, месин, защото твърдя, че вече познавам из дъно моряшката душа, нещо много важно за един боцман.

 

Трудно беше, особено в началото на този първи рейс. Най ми тежеше раздялата със семейството. Качихме се в Констанца, Румъния, и когато тръгнахме, минахме край българския бряг. Стоях на парапета, гледах познатите очертания, представях си къде е моя дом и си виках - сега скачам и с плуване ще се добера до брега, тук няма акули, лесно ще стигна.  По едно време някой ме прегърна през рамо, беше един стар фитер, българин, викаха му Чичото. Той ме потупа по рамото и каза: „Знам какво си мислиш, ще го преплуваш, но после нямаш връщане назад, затваряш си вратата”. Капитанът, румънец, но с титла сър, бил от такъв стар род,  много строг и взискателен, но се оказа с добра душа. И понеже българите от екипажа бяхме, меко казано, с недобър английски език и го учехме, той, като минаваше край мен, все ме питаше:  „Това как се казва на английски? Добре, имаш напредък! Браво!”

 

Впрочем, не е вярно, че като сме затворено общество на кораба, човешките отношения стават по- грубовати. Няма такова нещо. За 20 години досега не съм имал подобни проблеми.

 

Следващия контракт вече бях моряк. И се гордея, че

 

изпълних мечтата си,

 

когато аз, месинът, търках канижелите; гледах табелките на кабините и си виках - ей, кога ще стана моряк, вече и на мен да сервират! Не е малко 11 месеца камериер. Без да ме карат, тогава си бях наложил да ставам още в 4 часа, защото виждах, че капитанът излизаше в 5 часа и нещо да бяга. Корабът дълъг 350 метра, 55 метра широк, палубите му като магистрали и рано всяка сутрин той имаше навика да бяга за спортуване. А първото му впечатление за деня беше много важно. Когато се пуснеше надолу по стъпалата на канижелите (корабните коридори), трябваше да види, че е чисто, свети, няма боклук в кошчетата. Затова ставах в 4 часа да измия навсякъде, да почистя. После да прибера, каквото е останало в салета след нощната смяна, когато са влизали изгладнели. Накрая да си направя едно кафе, да постоя така, да погледам звездите и стане ли 6 часа, да съм готов да се включа в правенето на закуската. След това да почна с чистенето на канижелите... И знаеш ли, тогава, като видяха как се старая, хората почнаха да ми влизат в положението. Всички взеха да ме уважават, понеже готвачът, индиец, беше му първият рейс, и сутрин освен пържени яйца друго не можеше да им приготви, пък аз знаех много бабини рецепти и сам се хващах да им правя баници, мекици, да им сготвя боб за обяд. И те като закусят или се наобядват, почнаха сами да си прибират чиниите от масата и да ги пускат във водата на шубера. Отначало капитанът им вика: „Това е работа на месина!” Те му обясняват, че са много доволни от мен и затова искат да ми помогнат.

 

Мечтаех да стана моряк и защото моряците идваха в 5- 5 и половина часа да вечерят и после бяха свободни да играят карти, да гледат филми. А аз, докато си свърша работа, дошло време да лягам, за да мога да стана в 4 часа сутринта. Ей това ме измъчваше, като се сравнявах с тях. После отиваме на пристанище и всички излизат, а ти, месинът, не можеш, трябва да останеш на линия. Иначе хората бяха разбрани и бързо свикнах с обстановката на кораба, като изключим, че продължи да ми тежи раздялата със съпругата, детето. Тогава нямаше интернет, сателитни връзки, успееш да слезеш на пристанищата, за да се обадиш по телефона, 5-10 минути разговор ти струват 10-12 долара. Докато кажеш ало, ало, как си, що си и времето изтекло. Отначало, като се обаждам, жената почва да реве, детето - също. Трудно, беше ми много трудно!

 

Що се отнася до работата, нямах никакви проблеми. Знам как се чисти, как се подрежда - нали съм си домошар.  Никога старшият помощник не ми е правил забележки, че това или онова не е почистено, както трябва. Той видя, че съм стриктен в търкането, миенето и така продължи. Дори сега, като боцман, винаги следя и работата на месина и ако няма такъв на кораба, гледам моряците сами да поддържат навсякъде да е почистено. Някои ми викат, боцмане, бетер си от жена ми! Да - отвръщам, точно съм като месин. От такъв тръгнах, не съм дошъл тук направо боцман. А поемайки от най- ниското стъпало, бързо научаваш най-важното, което е нужно в моряшката професия - да имаш воля и да си търпелив. Защото не е лесно толкова месеци на море, затворен на едно място с едни и същи хора и непрекъснато да се съобразяваш с техните характери. За мен това не е трудно.

 

Как го постигам ли? Въпросът е да влезеш под кожата на хората, после те

 

сами започват да те уважават

 

Усетих го още в началото като камериер. Те виждат, че полагаш много труд, че се мъчиш винаги навсякъде да е излъскано, да свети и сами гледат да пазят чисто. Отначало ходеха с обувки нагоре - почиствам, след мен пак мръсно, пак се връщам, пак мия. Дойде моментът, когато взеха да се събуват, даже ако минат след мен и нещо изцапат, сами вземат стирката и го почистват. Имах моменти, както се казва, бях докарал комунизма – хората, като направят нещо, сами го почистват и навсякъде лъщи от чистота. И то без да съм ги карал.Това беше уникално. Старшият помощник ме пита, как успя да го направиш? Не знам - отвръщам.

 

Да знаеш, аз и сега като боцман на никого не правя забележка. Всъщност правя го, но по съвсем друг начин. Без да повишавам тон, без назидателно, просто му казвам как да го направи, просто му показвам, и то веднъж. Сега на кораба повечето са индийци, не мога да кажа, че са прости хора, но при тях не е прието мъжете да чистят. Вече нямаме такава длъжност месин на кораба и всеки ден се налага един или двама от моряците да изметат, да почистят навсякъде. Научиха се от мен, че трябва да се поддържа чистота на кораба, независимо дали влизаме в пристанище, или не. Как им влязох под кожата ли?

 

Имахме английски кадети. Това е напаст божия. Те са ученици, които идват на плавателен стаж и вечер постоянно се събират; за офицерите има отделен салон с фотьойли, маси, хладилник, телевизор и те са там. Никой друг не влиза там, защото моряците си имаме отделен салон. Та отивам като боцман на заварено положение с английските кадети. Корабът тригодишен, модерен, красив отвсякъде. Влизаме в този салон, понеже всяка неделя се прави инспекция на кораба от капитана, старшия помощник, шефа (главния механик) и боцмана. Вътре - ужас! Навсякъде мръсно, фасове, боклуци, изгорели дивани. Старшият помощник ми вика - боцмане, заеми се, хващай моряците и тук трябва да лъсне. Питам защо, моряците, никой от тях не е влизал тук?  Ама те са английски кадети, не можем да ги накараме. Кой казва, че не можем да ги накараме? Ей сега ще видите как ще ги накарам.

 

Събирам ги момчетата, те са от някаква английска провинция и говорят на своя си диалект, но успяваме да се разберем. Заедно сме със старшия помощник, той повдига малко тон, понеже е по-емоционален, иначе много добър - почва да ти се кара и после може и да те прегръща. Спирам го, спокойно, аз ще говоря с тях. Казвам им, няма да ходите на работа, нито на вахта, говорил съм с капитана, имате три дни да свалите всички тапицерии, да ги изперете, възглавниците също, стените, тавана да лъснат, дупките  от изгорялото да се зашият. След три дни, като дойда, искам да е перфектно. В първия момент те мълчат. Викам, нали се разбрахме? Разбрахме се. Не им се карам.  Не ги надзиравам, само гледам как носят възглавниците. Влизат да ми искат химикали и вземам от стюарда всичко каквото им трябва, препарати, четки... Само дотук.

 

Как ги накарах ли? Като боцман и като човек те ме уважаваха. И не само те. Не мога да кажа как става, но съм имал моменти, когато свършва контрактът и слизам от кораба, екипажа са индийци, сбогуваме се и като почват едни прегръдки, държат ръцете си ей така, като за молитва. Колегата, който ме сменя, гледа отстрани и се чуди, после ми вика: „ Абе, как си ги дресирал тези хора?” Викам, така, с уважение... Впрочем, като боцман никога не съм с рогата напред, някой като не знае, спокойно му показвам...Та да се върна на английските кадети. След три дни отивам при капитана и му казвам, ела да видим какво са направили. Не бях стъпвал при тях. Отиваме, вътре всичко свети, подредено, изчистено, зашито, мокета изпран, мирише на хубаво. Капитанът не вярва на очите си: „Какво направи бе, човек, моряците ли извика?” Не, кадетите го направиха. „Ама ти как им обясни?” С ръкомахане - викам, с жестове, с показване, кое как се прави, защото те са момчета на мама и тати и не знаят.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

 

Четете втората част на материала

Боцман Милен Маринов: Само доволният човек изпълнява без принуда

Още от: Морски бизнес

Коментари ( 0 )