Боцман Милен Маринов: Само доволният човек изпълнява без принуда
За моментите на кораба, които винаги го карат трогнат да се просълзи, продължава да разказва морякът
Публикувана: 1 Nov 2019 | 9:33

Първата част на материала 

Боцман Милен Маринов: Въпросът е да влезеш под кожата на хората си

 

 

Влизаме в пристанището, инспекторите идват на проверка, отиват в бояджийната ни, гледат, вътре като аптека, няма и капка боя на пода, рафтовете подредени, навсякъде чисто. Питат: „Ами вие ползвате ли това помещение?” Казвам, ползваме го. А те: „Значи сега си го почистил заради нас”. Отвръщам, че не е така. Те не вярват - не можело да бъде. Може, не може, но е така. Същото и в работилницата, където поправям инструментите за работа на моряците. Тя е застлана с меки стелки, моите хора, когато искат, отвън се събуват и влизат по чорапи.

 

Вярно, работя с хора, които не са деца и вече имат закоравели навици, обаче успявам да им вляза под кожата, стига да са доволни  от мен. Да знаеш, само доволният човек изпълнява без принуда. При нас естеството на работата е такова, че много често се налага по време на движение да правим големи ремонти, чукаме ръжда, боядисваме. Тежка е работата и често неприятна. Влизаме в танковете, които са затворени помещения, вътре трябва да ги боядисаме, силно мирише. За такава работа сме се главили да ни плащат и който се е хванал, не може да откаже. Значи, като моряк

 

попадах все на много добри боцмани,

които помагат на хората си. Сега така правя и аз. Идва старшият помощник и нарежда - днес трябва да направите това и това. Казвам му, че това и това не можем да го направим, както той иска, защото си има технологично време. Той, началникът, гледа да свършим повече работа, да се натегне, че да му пишат - става за капитан. За мен обаче важните са хората ми. Знам всеки от тях какво може и така ги разпределям, че един да не се презори повече заради друг. Преценявам ги още когато се качат на кораба и почнат работата. Не им вися на главите, знам, че е много неприятно, само веднъж минавам  да проверя, но след като се приберат всички, оглеждам кой какво е направил.

 

Трябва да боядисаме еди- какво си и казвам, момчета, свършвате работата и се прибирате. Става 3 часа след обяд, времето за кафето и гледам всички идват, носят боята и валяците. Викат, свършихме. Добре. Гледам ги, продължават да седят. Прибирайте се. Ама работното време още не е изтекло. Свършена ли е работата - свършена, има ли смисъл да седите до 5 часа, да се криете и да мръзнете тук? Ама той, предният боцман... Сега аз съм боцманът. Разбрахме ли се? Да!...Това да ги пуснеш един час и половина по-рано, за тях е голяма работа. Да могат да се изкъпят,  да изпият на спокойствие по едно кафе или бира, да  си легнат да починат, защото ги чака нощна вахта. Много са доволни.

 

Беше наскоро, след тежка маневра влизаме в пристанището

и ми нареждат - вади хората си да боядисате борда и да смените името на кораба. Аз решавам дали ще извикам хората си, или вместо тях ще отида да боядисвам. Не мога да извадя тези, които не са спали цяла нощ, защото сме правили маневра. Събирам момчетата и ги питам има ли желаещи да ударим един бърз печат на борда, трябва да бъде направен и аз съм първият, тези, които са изморени, да отиват да лягат. Всички казват, не, боцмане, отиваме заедно, свършваме го бързо и се прибираме...Значи имал съм моменти, както и сега, изтръпвам, очите ми се насълзяват. Защото това, как да го кажа, да четеш в очите им, че така са доволни от тебе и много те уважават! После ме питаха, ама, как успя да ги накараш? Те сами излязоха, без да ги викам.

 

Да кажа още за този случай. Лют студ, ние сме отвън. Става тази година в Ню Йорк при минус 25 градуса. Трябва да сменим името на кораба, защото минава под друг флаг. Вързан съм с колан и се спускам, за да го изпиша. Двама ме  държат с въже, защото не мога да се подпра на ламарината, от студа кожата на ръката ми веднага ще залепне за нея. Боята е специална, бързо съхне, но в такова време не може веднага да стане и се налага да чакаме. Всички са дошли, ама абсолютно всички - кой спал, кой не спал. Имаме две кадетчета индийчета и едно грузинче, идват и те. А бях им казал, че отивам да боядисвам и с мен идва само едно момче. Вие отивайте да спите, защото сте изморени, а ви чакат вахти. Ама, боцмане, защо само ти ще слизаш? Ние, казват те, сме  екип и не може едни да спят спокойно, а други да висят на студа и да боядисват.

 

Само двама човека трябваха за тази работа, обаче всички бяха там. Така се бяха научили, защото ме уважаваха...Още втората седмица от качването на кораба те разбраха, че не съм като други боцмани.

 

Когато уважаваш хората си,

не могат да не ти отвърнат със същото. Сега имах индийчета за кадети. За едното успях да се преборя и го направихме палубен моряк. Две години беше кадет (юнга), работеше на палубата, но заплатата му по-малка. Беше стеснително и припряно в работата си, все правеше грешки. Идва при мен, иска да ми помогне, вземе баката с боята и в същия момент я разлива. Вместо да помогне, ми отворя повече работа. Но не му се карам. То се притеснява, бързо взема парцала да почисти. Спокойно бе, човек! Успях да му внуша, че не трябва да се препира, ами първо да помисли какво ще прави. Момчето беше неотлъчно до мен. Вдигат ме 2 часа преди да влезем в пристанището, отиваме на заден ход и стоя на бака, понеже там е фарватерът, в един момент индийчето каца до мен. Абе, човек, отивай да спиш, рано е, има още 4 часа време! А то, не, искам да съм при теб, да гледам, да се уча. Преборих се и го направиха моряк. То много бързо навлезе в работата, сам прави пилотски трап, сам го прибира.

 

Как да кажа, просто с внимание към всеки успявам да им спечеля доверието. И аз им имам доверие. Ама, ти ходи ли да провериш? Викам - не, един път отивам и това ми стига...

 

По контейнерите има укрепване и то се проверява всеки ден, независимо какво е времето. Имам си един такъв метод, който стана общоприет в компанията, без да са разбрали кой го въведе. Значи, разделям кораба на шест участъка, колкото са хората ми, и всеки отговаря за укрепването в един от тях. След 5 часа, когато всички се приберат, проверя и ако намеря пропуск в някой участък, викам този, който отговаря за него. А той - не може ли утре да го направя? Не, утре ще е късно, ако изведнъж времето се развали, почнем да се клатим на 20 градуса, че повлече и контейнерите на другите, които не са виновни, нали? Той отива, без да мърмори. На другия ден се събираме, за да разпределя кой какво  ще прави, и викам, дайте да видим какво стана вчера, защото някой сбърка. Всички ме гледат ей така - ама, кой, къде? И един веднага вдига ръка, аз сбърках.

 

Няма между нас скрито- покрито

Ако имаш нещо да кажеш за някого, казваш го пред всички, а не зад гърба му.

 

Да ти кажа още нещо за чистотата на кораба.  Ясно ти е, че след като напуснем пристанището, по цялата палуба има разхвърляни хартии от каргопланове, торбички, дето са яли, кофички от кафе. На сегашните млади моряци, какво да кажа, това не им прави впечатление. Абе, както е по улиците ни. Вървим заедно и аз се навеждам да взема една хартийка, те всички гледат на една страна, но не и какво има пред тях, и ще се спънат отгоре ми. Познавам този манталитет и още първия ден им казвам - ти искаш да станеш моряк, а ти рулеви, значи моето първо впечатление, на старшия помощник, дори на капитана трябва да е, че като видиш хартийка, фас, веднага да се наведеш да го вземеш. И после какво става? Тръгваме от следващото пристанище, стоим отпред, понеже трябва да закрепим котвите, и те ми викат, може ли, докато оставим пилота, набързо да направим уборката, после да не оставаме? Впоследствие стана така, че когато са на вахта и следят каргооперациите, всеки от тях взел по една торбичка и събира каквото е паднало. Отиваме да правим маневрата със старшия помощник и той  се чуди: „Боцмане, твоите хора не са ли яли, няма нищо на палубата?” Викам - яли са, но няма. „Ама, как го правиш?!“ Има много подходи. Просто трябва да си човек. Тя, моряшката психика, е такава, като го погалиш малко и той вече е като котенце, почва да изпълнява. Никога не ги натягам, давайте това трябва да свършим. За 20 години не са ме направили герой, не са ми дали повече пари, за мен важното е да се работи нормално, корабът да изглежда добре, всичко да е, както трябва. И толкова!

 

Дали ми харесва работата на боцман ли? Разбира се,

 

да си боцман е предизвикателство,

защото всеки рейс си с различни хора. Не помня точно на кой кораб се качвам, а името ми вече пристигнало - не го ли знаете, ще видите какъв човек е! Капитанът ме посреща и вика: „Боцмане, то голяма радост, че ти идваш на кораба!” Как да не съм доволен?...

 

Особено, когато се качвам след продължителната почивка на брега. Не знам, може би тук почивката ми е малко монотонна, нищо не правя. Хайде, имам две внучки, да кажем, но това безгрижие ме убива. Това монотонно всекидневие в този объркан живот наоколо; постоянно по телевизията ти набиват криминални хроники, отвсякъде те облъчват с негативизъм. Това ми действа убийствено. Почва да ми липсва оня подреден, динамичен живот на кораба. Да те събудят в 2 часа и да кажат, пристигаме в 4 часа сутринта, трябва да подготвиш това и това. Как да ти кажа, чувстваш се жив. Всичко зависи само от теб. Крепи те това, че ти още можеш. На кораба може да сте 24 човека, всички работите. Сутринта тоз ще мине, онзи ще видиш, цял ден си зает. Вечерта се прибираш удовлетворен от свършеното, ще си вземеш душ, ще слезеш долу да хапнеш, да пиеш една бира с другите, да си поприказвате. После идва пристанището и почва безсънната работа. Тръгваме, правим маневрата, кой на бака, кой на кърмата, и преди да се пръснем, събирам всички и казвам, момчета утре ще спите до обяд, никой да не се показва от кабината си, ще почивате неофициално. Ей, това най-много им харесва, че се грижиш за тях. За тях

 

боцманът наистина е майката на кораба

Значи, наближаваме  Щатите и преди да влезем в пристанището, ни събират цялата команда. Всички моряци са индийци. Отпред сме застанали капитанът, старшият помощник, шефът и аз, боцманът. Почват подробните обяснения, какво трябва да се прави с пускането на трапа на кея, всичко се разяснява на командата. Накрая - разбрахте ли? Да. Добре, свободни сте. Те обаче стоят. Старшият помощник им вика: „Хайде, бе, какво чакате, капитанът нали ви освободи? Тръгвайте!” А те: „Боцманът нищо не ни е казал”. Капитанът изумен: „Ха, сега де, аз, капитанът, нареждам, а те - боцманът нищо не им бил казал!” Тогава се обаждам, хайде, отивайте си момчета. И те: „Чао, боцмане!”...Как да не се вълнувам!

 

Стефан Денков

Коментари ( 0 )