IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна
Морски бизнес
09:12 | 21 ноември 2019
Обновен: 00:16 | 19 март 2024

Д-р Христо Цеков: Морето ми остана като безкраен празник

Защо въпреки солидната си академична кариера пази най-скъпи спомени от своите плавания като корабен лекар на пасажерските ни кораби, разказва медикът, по душа и моряк

По материала работи: Слав Велев
Д-р Христо Цеков: Морето ми остана като безкраен празник

„Много интересни морски истории може да разкаже д-р Христо Цеков, беше корабен лекар за известно време през годините, когато имахме пасажерски флот - казва ми известният мореплавател к.д.п. Тома Томов и добавя: - Да знаеш, че на който морето веднъж е влязло в душата, остава там за цял живот и в този смисъл няма бивши моряци.” Решавам да потърся д-р Цеков в лекарския му кабинет.

 

От досегашните ми срещи „на капитанския мостик” неведнъж съм се убеждавал в страхотната магическа сила на морето, която упражнява върху човека,  докоснал се до нея. Но този път направо се изненадвам. Д-р Христо Цеков е потомствен медик, баща му е бил известен варненски лекар, самият той има солидна академична кариера - професор, д.м.н., дълги години ръководител на катедра в Медицинския университет и на клиника в УМПБ ”Св. Марина”. А виждам в кабинета му е окачена голяма снимка на кораб „Варна”, гордостта на бившия ни пасажерски флот, на бюрото си най-отпред на поставка е подредил няколко моряшки лули.

 

На всяко пристанище, където спирахме по време на плаванията ми, купувах по една лула и имам събрана цяла колекция - обяснява ми д-р Цеков. Сега понякога си запалвам по една лула, усмихва се той.

 

Имах само един мотив да стана корабен лекар исках да видя света, а по друг начин това не можеше да стане, продължава д-р Цеков. Всеки търсеше връзки да се качи и като се върнеше, го чакаха да видят какво е донесъл. Тук нямаше абсолютно нищо. За мен обаче важното беше да се срещам с непознати хора, култури, да правя сравнение с живота тук и там. Затова и в спомените ми са останали най-вече личните срещи и преживявания.

 

Отидох временно, колкото да пообиколя света и после да продължа моята лекарска кариера тук, беше за броени години, но те се оказаха достатъчни, за да разбера, че съм се привързал към морето завинаги. И мога да кажа, че от там са едни от най-хубавите преживявания в живота ми.

 

Като корабен лекар работих на няколко пътнически кораба. Както казваха моряците, те возели „парфюмирана стока”.Тогава нашият пасажерски флот имаше два 1000-тонни кораба, построени във варненската корабостроителница  ”Г. Димитров” и „В. Коларов”, с тесни и неугледни каюти за 100 пасажери.

 

Всяко лято кораб „Г. Димитров” правеше по два рейса до Хайфа, Израел. Довеждаше  български евреи, за да си прибират наемите от имоти, а нататък отиваха други на гости на роднини. Имах шанса да направя един рейс до Хайфа. През целия круиз, който продължи една седмица, българските евреи хвалеха кораба, какви хубави кабини има, какъв персонал и обслужване!

Чудехме им се на комплиментите,

като си знаехме хала. В Хайфа останахме 3 дни и същите хора ги виждах по улиците, поздравявах ги и те казваха: „Ужасно беше това пътуване, такъв мизерен кораб не сме виждали!”.  За първи път пътувах и като излязох, тръгнах по търговската улица на Хайфа с надеждата да усетя капитализма, заради който някои бягаха с риск за живота си през границата. Повечето продавачи бяха български евреи с прекрасен български език, вежливи и акуратни. Очите ми се спряха на един тъмносин пуловер. След като разбра, че съм лекар, продавачът ме заведе в къщата зад сергията. Жена му беше сърдечно болна. Дадох й съвет и рецепта.Търговецът видимо доволен ми каза, че ще ми продаде пуловера на половин цена - 35 шекела. Моряците са свикнали, като се върнат на кораба, да си показват покупките. Не можех и аз да не се похваля с моя пуловер. Един от моряците беше си купил същия, и то от същото място. Оказа се, че го взел за 30 шекела... 

 

Вече бях направил няколко рейса до Хайфа, Одеса, Ялта, Сочи - за мен всяко излизане от България беше силна емоция. Един ден дойде директорът на „Балканшип” и ми предложи да отида на кораб „Варна” като лекар. Морето вече не ми беше чуждо и веднага приех. Корабът беше влязъл на ремонт през есента и два месеца бях оставен на „Несебър”. Заслужава си да кажа няколко думи за него.

 

Белгийският крал го поръчал  като кралска яхта с водоизместимост 6000 тона. След като бил завършен, направил един рейс и решил да се раздели с него. Причината? Корабът тесен, висок и при силен вятър се клати силно като махало. Купихме го някъде в началото на 60-те години. На него най-тежка беше работата на корабния лекар; при най-малкото вълнение случаите на морска болест зачестяваха, трябваше да се хвърчи с чантата по тесните коридори и да се внимава да не попаднат пръстите между летящите врати.

Спомням си един рейс през зимата до Одеса

На тръгване получихме прогноза, че „морето работи”. През зимата имаше рейсове, посветени на първенците на ТКЗС-та. Този беше за председателите им. Качиха се вуйчовците с дамаджаните и домашните наденици и още преди да се отделим от пристанището, направиха главите. Тръгнахме и нямаше спиране за мен. Драйф навсякъде! Към полунощ се прибрах каталясал в кабината. Срещу кабината ми бяха тоалетните и салон с няколко мивки. Някой мучеше и не спираше. Станах и какво да видя: един юнак прегърнал мивката с две ръце, заровил глава в собственото си съдържание и стене: „Къща ли нямам? Добитък ли нямам? Жена ли нямам? Къде съм тръгнал?!”...Все пак човекът спомена и жена си на почтеното трето място.

На кораб „Варна”  беше съвсем различно нещо. Ще използвам думите на Хемингуей:  на нашия най- голям пасажер кораб „Варна” беше безкраен празник.

 

Преди тръгването за Канада направихме няколко средиземноморски рейса, като за един от тях искам да разкажа. Тогава се запознах с оперните артисти Видин Даскалов и Лиляна Кисьова. Видин беше емоционален и една случка в Истанбул се запечата в съзнанието ми. По султанските сараи ни развеждаше възрастна дама с осанка на кралица. Въпреки годините, беше запазила достолепие и нещо от красотата си. Видин с основание й правеше комплименти, на които тя отговаряше с чувство за хумор и малко ирония. Баща й, руски княз, бил посланик в Китай, след революцията семейството й заживяло в Иран, после се местили в Египет, Италия, Франция и накрая в Истанбул. Видин толкова се увлече, че каза нещо като признание: „Ех, защо не Ви срещнах преди 20 години!”. Отговорът беше смайващ: „Защо преди 20? И преди 10 години можех да отговоря подобаващо на чувствата Ви”.

Тази руска аристокрация живееше сякаш с космически вибрации

 

Тя се носеше освободена в пространството. След революцията се насочила не другаде, а към Париж. Профукала всичко, с което е дошла, тя изпада в нищета.  Нищета, която носеше с достойнство. Никой не може да разбере тези хора. Те са загубили не само имотите си, но и нещо много по- скъпо за тях - родината си, и за тях това е краят. Те са дошли в Париж не да живеят, а да умрат. Прощавай, че тази малка случка ме набута в една непозната народопсихология за света.

 

С  800 човека на борда „Варна” беше плаващо селище. Всеки със своите здравословни проблеми, които понякога ме изправяха на нокти. Интересен е животът на пасажерските кораби, защото имате шанса, особено като лекар, да влезете в контакт с много колоритни хора.

 

Един ден в кабинета ми дойде много слънчев човек. Представи се: „Д-р Руменов. От 20 години съм пенсионер, но още работя”. С гордост ми сподели, че бил ученик на проф. Станишев, световноизвестен хирург и много раздаващ се човек (бел. ред. - убит заедно с регентите от Народния съд).  

 

Навлизахме в Биская. Вълната ставаше все по- мощна, корабът се накланяше силно. Знаех, че ще падне много работа. Прибрах се и само след половин час в полунощ се обади телефонистката: „Докторе, отвори, че пред кабинета те чака голяма беля!”. Отварям и виждам радиста Яни порядъчно пийнал, с окървавена дясна китка, като между кръвта блеснаха и сухожилията. Глътнах си езика! Какво друго можех да направя, освен да спра кървенето? Яни рядко се напиваше, но здраво. Пиян слязъл в камбуза да търси бира за изтрезняване. Асансьорът спрял между етажите, той викал, блъскал, счупил стъклото и се нарязал като касапин. В един момент се сетих за д-р Руменов. Беше ми казал, че е коремен хирург, какво щеше да ми помогне, но все пак да опитам. Дойде той, погледна ръката и каза кратко: „Ще го оправим. Какъв набор имате колега?”. Още от англичаните имаше големи кутии, запечатани, като на всяка беше отбелязано съдържанието й. Светнаха му очите: „Е, сега ще стане лесно!”.

 

С голямо търпение и сръчност на бижутер започна да възстановява сухожилията. След 2 часа завърши ювелирната работа. Накрая малко сконфузено му се извиних, дето не знаех, че е и ортопед. Той се засмя и каза: ”Не съм ортопед, но по време на войната на всичко се научих”.

 

Веднъж ми направи впечатление един слаб мъж с подут корем, който стоеше в бара и не се разделяше с чашата с уиски. Всички го поздравяваха и му правеха път. Оказа се, че той е

най-известният коментатор

по канадската телевизия. Една нощ бях удостоен от неговото присъствие. С лявата си ръка държеше дясната, а тя бе излязла от раменната става. „Трябва да я наместим, докторе.” Боже, как ставаше това?! Той разбра вълнението ми и побърза да ме успокои: „Аз ще легна по корем, ти така ще дръпнеш и ще стане”. И наистина стана. Вместо аз да му благодаря, той ми благодари. Но имаше защо. След два часа някъде на разсъмване пак дойде, но този път аз бях водещият.

Когато пристигнахме в Монреал, първите контакти с американския континент объркаха напълно представите ми за стандарти. Хората на кея са тези, по които можеш да определиш къде си. Гледам един понтиак , последен модел, закова пред трапа. От него излиза едър набит мъж с работен гащеризон и каска в ръка. Недоумявам какво търси работник с тази скъпа кола, обаче се оказва, че е неговата. Почти в движение той слага каската и започва да монтира стълбата за слизане от кораба.

Напрежението в тези едноседмични курсове до Канада беше много голямо. Всеки чакаше онези няколко часа в съботите, когато можеше да излезе в Монреал и да се върне с някаква покупка. След едно такова излизане гледам моряци се разхождаха на кораба с нови скъпи костюми. Тайната се разкри по-късно. Намерили един магазин до крематориума, а покойниците се изпращат винаги с най-хубавите дрехи. Нашите момчета ги купуваха на символична цена.

 

Най-тежки за мен бяха обратните преходи до България

 

Обикновено моряците грижливо събираха уискито, което имаха право да закупят от шипшандъра. При прехода някой не издържаше и отваряше една бутилка, уж да почерпи за рожден ден. Естествено, не стигаше и друг моряк също донасяше бутилка, после трети и купонът ставаше много сериозен. Веднъж ме вика дежурният да отида до една моряшка кабина, там нещо ставало. Отварям вратата, електротехникът  дроби със зъби и гълта втората стъклена чаша. Следих го следващите дни. Не можех да си представя какво ще го правя, ако получи перфорация на червата сред океана. Нейсе, на него и на мен ни се размина.

 

Искам да кажа нещо и за морето. Много може да се говори и за него. Там, в морето, разбираш какво нещо е светлината. Тя дава всичко на природата. Тя дава цвят. Средиземно море има електрическо сини води. След като излизаме от него в океана и вода, и небе се променят. Небето е пастелно синьо, а водата - резедаво зелена. Колкото повече светлина пада върху водата, толкова по изумруден става нейният цвят, като че ли в нея е разтопен благороден метал.

Морето създава спокойствие

 

То става приятел на човека. Морето е различно всеки ден, всеки час, спокойно и топло, студено и навъсено. Планината също е прелестна, дивна, но тя е статична, липсва това движение на хоризонта - ту близък, ту далечен.

 

За морето мога да говоря само с възхищение, дори когато ми се е случвало нещо неприятно и съм имал късмета да го превъзмогна. Който не го е познал, трудно може да разбере за какво става дума - добавя накрая д-р Цеков, професорът, имал късмета като корабен лекар да прекара в него най- романтичните години от своя живот.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

 

Коментари

Новини Варна