Кап. I ранг Камен Кукуров: И сега карам подводница на сън

Завършва във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 1987 г.  Първата му длъжност е на подводница „ Ленински Комсомол” ( преименувана на „Слава”). Цялата  му корабна служба минава като подводничар.  След 3 год. вече е помощник командир на подводницата, после старши пом.- командир и от 1995 г. поема нейното командване.  През 1998 г. отива във военноморската академия в Истанбул и след завършването й 2 год. по-късно отново е назначен за командир на „Слава”. От 2003 г. е началник щаб, вр. и.д. командир на дивизион подводници и след преименуване на дивизион за подводни операции става негов командир. На 1 ноември 2011 год. свалят флага на последната ни подводница „Слава”, дивизионът престава да съществува и той е назначен за зам.-командир на Военноморска база Варна, а година и половина по- късно за зам.-командир, после командир на пункта за базиране във Варна. От септември 2014 г. е началник на отдел  „ Подготовка и използване на силите” към  ВМС.
 

В нашите среди казват, че няма бивш подводничар, което е така. Навсякъде се подкрепяме, стана един вид парола някой да каже, че е бил от 8-ми дивизион (бел. ав.-подводници). Нерядко ми се е случвало да ме спрат момчета от различни краища на страната, няма как да помня имената на всичките минали наборни матроси, но разговорите ни преминават все едно стари приятели  се срещат след години. Независимо от разликата офицер-старшина- матрос. При нас връзката между трите категории винаги е била е изключително силна. Защото в края на краищата ние всички сме в един ковчег. Това е истината. Всяка глупост, която сътвори младши или старши, веднага рефлектира върху всички. Неизпълнението на команда от един може да доведе до гибелта на всички. Ние дишаме един и същи въздух в това затворено пространство.  Едни и същи флуиди се обменят между нас. Няма как да не знаеш, какви проблеми има този до теб. Дали днес майка му и баща му са добре, дали приятелката му, жена му го е оставила, има ли известия, детето му как е? В морето сме да изпълняваме една или друга бойна задача и ако мисълта на един да е постоянно навън, такъв човек става опасен за останалите. Всеки носи своите проблеми, но трябва да можеш да приемеш и тези на другия, да намериш начин да му помогнеш да ги изживее и той да остане ценен за екипажа.

Ние сме като някакво братство и в буквалния смисъл това е вярно. Защото брат брата не храни, но винаги го брани. Същото е и при нас. Има и друго. Излизайки в морето, човек сам разбира, че не върви да пренася на борда грижите си от брега. Може някои да ми се разсърдят, но ще го кажа в прав текст- моряците бягат от грижите на брега. Затиснат си от много битовизми, тежки семейни проблеми и всичко това в морето се замита от рутинната дейност. Вярно и на борда се получават ситуации, които изискват критични решения в кратък период от време, но това е съвсем друго, то си е в професията. А в случая ти бягат от ежедневието. Навремето, в блока, където живеех, имах съседи от гражданското корабоплаване. Виждах, как един комшия, шеф механик се прибира от дълго плаване, вкъщи има три жени- съпруга, дъщеря, внучка, още на третия ден се скарват и той намира начин да се прибере на кораба. Морето, което е свещено, се превръща и в място за отдушник от житейските проблеми. Обричаш се един вид на отшелничество. Мнозина може да не са съгласни с мен, но погледнат ли вътре в себе си, ще признаят, че май съм правия. 

Критични ситуации има всеки командир, всеки от екипажите. За мен недопустими са онези, които водят до гибелта на личен състав. Особено, ако това се дължи на твоя грешка. И затова винаги съм държал времето в морето да го използвам за трениране на екипажа си. Сам да ги въвеждам в изкуствено създадени предаварийни ситуации. Целта е да видиш, готов ли е, ако не дай си Боже, попадне в такава ситуация, да издържи. Също и желязото, до къде може да е сигурно, какво ми дава подводницата. Тя вече е част от мен, аз съм се сраснал с нея. Същото ще кажат и другите, с които съм плавал- всеки момент си част от организма на кораба. А никога ситуациите една с друга не се повтарят. Те, обаче натрупат опит, както за командира, така и за екипажа. 
 

При една такава ситуация дадохме аварийно изплаване - имал съм над 200, че и повече такива рутинни операции и то в различни варианти. Но тогава подводницата ни попадна във въздушен мехур. Създава се от въздуха, който изтласква водата от баластните цистерни. Много пъти сме правили тази операция, но това никога не ни се бе случвало. Попадайки в него, подводницата стана изцяло неуправляема, направи клен в подводно положение близо 30 градуса. Беше за секунди. Вдигнах циркуляра, за да чуя, какво става по отсеците. Само се чуваше как скърцат сапаните (лентите), които държат тежките по 2 тона торпеда, как падат метални шкафове, инструменти, всичко. В същото време не можеш да реагираш- липсва водната среда, която дава реакцията на винта, на перата на руля. Подводницата бе в един вид безвъздушно пространство, неуправляема. Само чакаш накреняването да спре и да почне движение на другия борд, защото ще знаеш, че процеса вече е затихващ и тя ще се установи в изправено положение. Вярвайте ми, в това време, което бе секунда или две, целият ми живот мина, ей така, като на лента, както във филмите. 

А що се отнася до братството между нас, ще кажа за един друг случай. След 24 часа под вода предстоеше да излезем за зареждане на акумулаторната батерия. Беше лято и когато се потапяхме времето изглеждаше сравнително добро. В подводно положение  възникна аварийна ситуация, останахме без хидравлика, буквално гръмна системата под налягане, която я захранва. Положението не беше критично, защото имаше възможност за електрическо управление на рулевата система, но взехме решение и дадох команда за аварийно изплаване. То беше предизвикано от това, че в един момент не знаехме, какъв е бил взрива, който се чу. После разбрахме, че е гръмнала бутилката за въздуха под високо налягане. В момента, когато излязохме горе се оказа, че вълнението на морето се е вдигнало над 5 бала. Колегите знаят, че когато изплава подводницата се води все още в подводно положение, тъй като не е продухан целият баласт. Още с отварянето на люка, за да се излезе горе на мостика, от силното вълнение вътре се изсипа голямо количество вода. Старши помощник командирът, който отвори люка, без някой да му е нареждал, веднага излезе горе и го закри. Направи го, за да не допусне навлизането на повече вода, която можеше да натежи лодката и да потъне. Той рискува живота си, оставайки навън, за да спаси останалите 59 души екипаж. Това е съпричастността към останалите, стигаща до жертвоготовност. Подводничарите, наистина сме, като едно братство.

Може да прозвучи изтъркано, но това се е превърнало в начин на мислене, начин на живот. Имах два случая по време на съвместните военни учения „Бриз”. Единият беше преди 4-5 години. Седнали сме с командира на турска подводница да изпием по една бира в свободното време по време на учението. Говорим си за подводници и в един момент виждам сълзи в очите му. Казва ми: „За мен това е последното плаване!”  И този човек се разплака пред мен. Можех да го разбера, защото бях минал вече по този път. Същото се случи и на последния „Бриз” тази година. С командира на турската подводница се запознахме на работна вечеря. Разправям му, че също съм бил командир на подводница и той каза: „Знаеш ли, това е последното ми плаване и ставам бюрократ, отивам в Щаба. Адски ми е трудно, не знам, как ще го преживея!” Говори същите неща, които и на мен се бяха случили. Това е еднаквото мислене на подводничарите, които иначе може да са от различни народи, с различен манталитет.

За раздялата със „Слава” ли? Беше много тежко. Помолих тогавашния командир на ВМС, адмирал Манушев да ми разреши да направим последно плаване с едно потапяне, колкото и да е малко, да е символично. Беше престъпление буквално да го приемеш, ей така. Престъпление и към кораба- да му свалиш флага, само да кажеш- благодаря за работата и да го изоставиш, вързан на пирса. За мен той е като живо същество. Много съм благодарен на адмирал Манушев, който винаги е бил съпричастен към подводното плаване, разбра ме и разреши. Събрах екипажа и казах:”Момчета, искате ли да го направим или не ?” Всички отговориха: „ Искаме!”  Подводен кораб, който вече 3 години и нещо не беше мърдал от мястото си, успяхме за по- малко от 3 месеца да го въведем в строя. Излязохме за последно във Варненския залив, легнахме на дълбочина 16 метра, изпихме по чаша вина, проляхме си нашата сълза. Адмирал Манушев беше заедно с нас. Ей това го разбирам прощаването с кораба.

При влизане в базата надух сирената. Имах такъв обичай винаги да го правя, за да се знае, че тази подводница и този екипаж се завръщат. На всички кораби тогава по тяхна инициатива екипажите се бяха строили борда и след нашата сирена надуха техните. И сега изтръпвам от тази картина! Говоря за нещо, което не можеш да сравниш с нищо друго в живота си. Подводницата застана с не повече от две маневри, все едно като човек. Когато казват, че човек, като умира, в последните си минути е в прекрасно физическо състояние, в някаква такава подготовка на тялото за отиване в отвъдното. Точно така се получи и тогава с подводницата. Не си спомням да съм подал повече от две команди и лодката застана, готова за връзване. На следващия ден започна разтоварването на акумулаторната батерия. Със свалянето на първия акумулаторен блок напуснах подводницата и повече не съм отишъл там. Много рядко съм ходил на пирса и то, ако е необходимо. Това е, като да минаваш през гробищата. Снимал съм един лебед- имам го на снимка, стои на кърмата, подводницата почти потъналата и само той отгоре. Държа я на телефона си. Последният бял лебед, изпятата лебедова песен.

Всички тези моменти няма как да не ги помниш, да не ги сънуваш. Аз и сега карам подводница на сън. И то много пъти. Като че ли с възрастта по- често идват такива спомени. Но не е само от това. Когато се готвех за командир, живеех в крайните квартали и пътувах с градския автобус. Сядах на последната седалка и си правех маневри. Затварях очи и почвах- всяка команда и ситуация проигравах десетки пъти в главата си, преди да почувствам, че съм сигурен. И това си го правех през цялото време, докато пътувах в автобуса. 

И още нещо ще каза. Продължавам искрено да се надявам, че ще имаме отново поне една подводница. Това е най- сигурният кораб, с изключителен боеви потенциал. Това е оръжието на държавите, които може да не са толкова икономически силни. Легенда е, колко били скъпи подводниците. Няма такова нещо. Финансово е съизмеримо, дали имаш модерна фрегата или подводница, от която, обаче ефекта е многократно по- голям. Има надежда за възстановяване на подводното плаване. Но това трябва да стане, докато все още има на активна служба хора от командния състав на подводниците. От онези, които продължават да ги сънуват. 

Стефан Денков