Предизвикателството да бъдеш полицай и жена!

За тази хуманна професия трябва сърце. Призвание или съдба, за нея са необходими здрави нерви, силна психика и твърд характер. Какво означава да бъдеш полицай, нещо повече - жена полицай, ще разберем от разказите на две красиви представителки на нежния пол, избрали да свържат живота си с редиците на МВР.

Младши инспектор Мая Василева работи в сектор “Пътна полиция”

От седем години съм в системата на МВР, а от дете имах вътрешно усещане, че искам един ден да работя точно това. Всъщност осъществих мечтата на моя баща, който сигурна съм, ако беше сред нас, щеше много да се гордее с мен, разказва инспектор Василева.

Чувствам работата си като свое призвание. Съпругът ми също е полицай, имаме детенце на 4 г. и половина.  С него всъщност кандидатствахме заедно, но при мен нещата малко се разминаха и той постъпи в редиците една година преди мен. Това, че и двамата сме служители, много ни помага, защото когато се прибера вечер изморена и изтощена, той е в същото състояние и знае за какво става въпрос.

Работата е специфична и човек извън системата трудно би разбрал какво е натоварването и всекидневното напрежение, на което сме подложени. Един мъж с различна професия трудно би се докоснал до това, което преживяваме през деня, и със сигурност по-трудно би разбрал жената полицай. Професията си е предимно мъжка, работят предимно мъже и човек извън редиците вероятно би изпитал някакви притеснения от това. Съпругът ми знае за какво става въпрос, имаме си пълно доверие и това ни помага да продължаваме напред. 

Случвало се е и заедно да участваме в мероприятия, продължаващи до късно през нощта, въпреки че той работи в друго РПУ. Тогава се налага да разчитаме на подкрепа от нашите родители, за да се погрижат за детето.

Прибираме се в 2-3 часа през нощта, изморени и премръзнали.

На следващия ден отново сме на работа, независимо че сме били мобилизирани до късно през нощта, в 8,30 трябва да бъдем на линия. Не е тайна, че съставът на МВР в последните години е много съкратен и се налага да работим като за двама-трима, за което също се изискват усилия и много здрави нерви. Необходимо е не само да знаем, че трябва да направим каквото е нужно, но и да искаме да го направим. Да сме готови да приемем всичко, което ни очаква, защото отиваш на работа и не знаеш дали ще се прибереш в 17,30, както би следвало, или ще се прибереш в малките часове на нощта.

При нас трудностите ни са най-вече относно детето. Искаме да бъдем адекватни, отпочинали и спокойни, да му обърнем нужното внимание, но това често не се случва. Понякога се усещам, че реагирам по-остро вследствие на трудния ден, който съм имала... Смятам това за единствения недостатък – вниманието, което невинаги можем да обърнем на детето.

Самата професия от друга страна ми дава сила. Опитвам се да извличам само позитивите. Станах по-самоуверена, знам, че мога да се справя с почти всичко. Всекидневието ми ме направи боец и не се страхувам да се спусна във всяко нещо, което ми се предостави, и да го направя докрай.

В самата работна среда, изградена предимно от мъже, се работи лесно. Колегите ни мъже са уважителни и внимателни към нас. Има известни недостатъци, тъй като повечето ни смятат за „нежен пол“ и мислят, че работим по-малко, или че на нас може по-малко да се разчита, отколкото, да речем, на мъж колега. Това ни налага всекидневно да се доказваме и да показваме своите знания, възможности и физическа издръжливост. Работим наравно и не капризничим.

Лично аз искам да изкажа благодарност към ръководството на дирекцията и в частност на сектор “Пътна полиция” за доверието, което ми гласуват, и шансовете за развитие, които ми се предоставят. Това ме мотивира, дава ми сили да работя и да продължавам напред, както и да се боря с всекидневните проблеми, които възникват в хода на работата ми.

Пътните произшествия в града са факт и, за съжаление, растат. Спрямо миналата година обаче има повече пострадали, но по-малко загинали. Това от своя страна е малко по-добре, доколкото може да се каже „добре“.

Освен на пътя много работя с деца и много ме радва отношението на децата към полицията. Искриците в очите им, когато ме виждат, искат да ме докоснат, да ме пипнат и това ме прави много щастлива. Виждам една искрена радост и любов в техните очи… Ходя в училища и детски градини, където работим за превенция, и мисля, че с това също сме много полезни.  Като цяло смятам, че министерството трябва да работи още по-засилено в тази посока. Необходими са повече кадри, ангажирани с тази дейност, защото аз го правя в допълнение към всекидневните ми задачи. Човек, който се занимава само с това, според мен би бил по-ефективен. Въпреки това се стараем до дечицата да стига информация за това как да се придвижват безопасно и къде могат да пресичат улицата, какво трябва да направят, след като се качат в автомобила на своите родители и близки, как да пътуват в градския транспорт, къде да пресекат, след като слязат от автобуса...

Понякога една спестена минута вървене до пешеходната пътека може да коства човешкия живот.

Говорим много и с кандидат-шофьорите – ученици от 11 и 12 клас. Там темите са предимно за това какво предизвикват употребата на алкохол и наркотични вещества и до какви последствия водят на пътя. Говорим много, тъй като се натъкваме на ужасни гледки с пострадали и това наистина е страшно. Тежко е, не е за всеки и човек наистина трябва да е много добре подготвен психически, за да издържа на това. Да знае какво да очаква и да знае какво може да даде, за да помогне.

Вече сме снабдени с уреди, с които намясто измерваме дали водачът е употребил наркотични вещества, като уредите определят и точното наркотично вещество. Ако установим наличие, започва наказателно производство и нарушителят си понася последствията. След новите промени, които влязоха от януари тази година, глобите и наказанията са завишени и в тази насока нещата се движат положително.

Преди 5-6 години, когато за първи път бях патрул и спирах автомобили за проверка, на хората им беше интересно и любопитно. Случвало ми се е коли да спират сами, само за да ме видят, защото не са виждали пътен полицай жена. Иначе разлика няма – мъж, жена, санкциите са едни и същи и отношението спрямо нарушителите също. Вече има доста жени в системата и хората започнаха да свикват със женското присъствие в МВР.

Обичам професията си. Благодарна съм, че съумявам да отивам с усмивка на работа. Старая се да бъда позитивна и да предавам тази положителна емоция на колегите, въпреки че условията ни на труд не са лесни.  Липсват консумативи, работим при съкратен състав, но се стараем да гледаме позитивно и да вървим напред.

Всеки един ден е различен и всеки един ден е емоционален, а със съпруга ми и у дома говорим за работа, за нас всичко е работа…

Мария Иванова Илиева е едва на 26 г. и е старши патрулен полицай в отдел “Охранителна полиция” към Първо РПУ 

От малка исках да стана полицай и това мое желание до голяма степен беше повлияно от факта, че моят баща също е полицай. Много се възхищавах на неговата професия, израснах в тази среда и ми беше много интересно.

Завърших средното си образование и кандидатствах на обявен конкурс в МВР. Приеха ме и ме изпратиха на школа. Покрих критериите, които са еднакви както за мъжете, така и за жените, с малка разлика във физическите упражнения. Бях на първо място от всички кандидати.

Най-ценното, което ми дава тази професия, е благодарността на хората.

Помня всеки един случай, който съм имала, но като цяло ми се запаметяват щастливите лица на хората, когато сме им помогнали по един или друг начин. Не се чувствам променена от това, че работя като полицай. Аз съм си аз, това е моята същност и за мен е нещо съвсем естествено да изпълнявам служебните си задължения.

Имам сериозен приятел, който също е в полицейските редици, и това е плюс за нас, защото професията ми не ни създава проблеми. Всеки проявява разбиране към другия относно работните ангажименти. Даваме нощни дежурства, случва се да ни отзоват по тревога и това са все неща, свързани с работата. Винаги сме в готовност.

Колегите ми са предимно мъже, разбрани са и работата върви леко, въпреки че понякога се усеща леко недоверие, защото като цяло се смята, че професията е мъжка. Сред колегите има такива, които мислят, че една жена не може да се справи с това, с което един мъж би се справил, и ни се налага много да се доказваме. Не разчитам на помощ в службата, свикнала съм да се справям сама със задълженията и отговорностите си.

Мотивира ме това, че мога да помагам на хората. Реагираме на всеки сигнал от гражданите, свързан с опазването на обществения ред. За съжаление, сигналите са много.

Първоначално, когато се появя на подаден сигнал, хората също ме възприемат с леко недоверие. В процеса на разговор обаче виждат, че разлика в това дали пред тях стои мъж или жена полицай няма.

Страх до момента не съм изпитала…

На 8 ноември, Архангеловден, българската полиция отбеляза своя празник. Поздравления!  Бъдете честити, живи и здрави!

МАРИАНА СТОЙКОВА

Четете още: С малки стъпки, труд и упоритост към голямата сцена