Анна Николова: Няма как да останеш дистанциран от проблемите на хората, претърпели насилие

За домашното насилие, за жертвите му, за работата на специалистите, оказващи помощ и подкрепа на пострадалите, за съпричастността, за стреса, за силата на характерите… Анна Николова, управител на фондация „SOS – семейства в риск“ във Варна и заместник- председател на сдружение „Алианс за защита от насилие, основано на пола“, обединяващо 11 организации от цялата страна, в рубриката „Насаме“…

Фондация „SOS семейства в риск“ е неправителствена организация с 20-годишен опит в областта на предоставянето на услуги и превенция на всички форми на насилие над жени и деца. Има случаи, когато към нас се обръщат и мъже, но те са изключително редки и касаят обикновено мъже на възраст над 70 години, които претърпяват насилие от децата си. В тези случаи много често агресорите са зависими от алкохол и наркотични вещества. По-рядко към нас се обръщат по-млади мъже, като при всички положения агресорът в тези казуси не е партньорката, а вече пълнолетните деца на пострадалия.

Що се отнася до насилието над жени и деца, по-голяма част от пострадалите са момичета и това е тенденция в световен мащаб. Едно от най-големите изследвания по темата у нас сочи, че всяка четвърта българка е пострадала от поне една форма на насилие през живота си. Много по-често извършителят е партньорът на жертвата или неин познат, член от разширеното семейство, и много по-рядко непознато лице.

Нашата статистика сочи, че

домашното насилие, особено в партньорската връзка, е най-често заявеният проблем.

Тогава, когато имаме системно дългогодишно домашно насилие в семейството, много често трите форми - физическо, психическо и сексуално, са преплетени. Физическото насилие при всички случаи е съпроводено със заплахи, с контрол, изнудване, закани и шантаж. Психическото насилие присъства винаги като компонент от целия континуум на действия, с които извършителят контролира, унижава, манипулира и тормози жертвата. Има случаи, при които се наблюдава изключително и само психическо насилие, което е изключително тежко и травматично за жертвата.

Една пострадала жена може да се обърне към нас след първия или втория инцидент. Да потърси консулт, подкрепа или насоки как да противодейства по законов ред на насилника. Това е свързано с индивидуалния праг на търпимост. Има случаи, при които инцидентите продължават години наред – 15, 20, 25… над 30 години дори живот в домашно насилие, и жертвите се обръщат към нас тогава, когато вече осезаемо чувстват заплаха както за своя живот, така и за живота на други членове на семейството.

Истината е, че колкото по-рано пострадалата потърси помощ, толкова по-големи са шансовете да настъпи промяна, ситуацията да не се задълбочи, травмите да бъдат лечими и последствията да не бъдат необратими.

Най-често пострадалите се обръщат към нас след инцидент.

Понякога полицията е звеното, преди да потърсят помощта ни, и тя ги насочва към нас. Друг път се свързват директно на телефонната ни линия или подават сигнал чрез сайта ни. Работата в екип с останалите звена по веригата е задължителна и тя трябва да бъде много добре координирана. Проблемът насилие не може да бъде разрешен сам по себе си нито от една държавна институция, нито от една неправителствена организация. Работата в координация с полиция, съд и социално подпомагане е изключително важна и трябва да бъде много добре хармонизирана. Подкрепа на жертвата е нужна през целия процес до нейното възстановяване.

При високорисковите и тежки случаи имаме изграден Кризисен център, който предоставя възможност за настаняване на пострадалите до шест месеца. Когато има заплаха за здравето и живота на жената и децата или потърпевшата напуска семейното жилище, защото там е силно застрашена… Когато няма къде да отиде и няма кой да й помогне да потърси правата си, пребиваването на защитено място е много важно, особено докато съдът се произнесе по молбата за защита. Тогава, когато е необходимо, а много често случаите са  такива, отделянето на жертвата от извършителя, центърът също е алтернатива, а в рамките на пребиваването се предоставят подходящи програми за психологическа подкрепа.

Кризисните центрове са с конфиденциални адреси и ограничен достъп за външни лица и във Варна функционират два такива. Единият е за пълнолетни деца и жени, които много често се настаняват заедно с децата си, което също е един основен принцип - майката върви с детето, а другият е само за деца.

Интересът ми към темата насилие е провокиран още от студентските ми години и се основава най-вече на нетърпимостта ми към насилието над жени, неравнопоставеността на половете, експлоатацията и третирането на всяко едно човешко същество.

Стартът ми в организацията, точно преди 20 години, беше в позицията на доброволец на телефонната линия за жертви на насилие.

Идеологията на организацията е и моя лична позиция. Няма как да останеш  дистанциран от проблемите на хората, претърпели насилие. Разбира се, за да продължи толкова дълго професионалния си път, е необходимо човек да се изгради като професионалист, който може да бъде устойчив на тези въздействия.

Всекидневното съприкосновение с тежки случаи и съдби не е лесно за никого

Както при първите ми контакти с пострадали жени, така и до ден днешен не мога да остана настрани от нито една житейска история и съдба. И колкото от една страна това да е изтощително, толкова от друга страна ми дава тласък и енергия да продължим. Да помогнем. Защото знаем, че всеки ден и всеки час страда една жена или дете от насилие, злоупотреби и експлоатация.

Положителната развръзка тогава, когато сме работили съвместно с колегите и останалите институции, наблюдаването на процеса, реалната защита, а понякога и възмездието спрямо извършителя и промяната в житейската ситуация, дава импулс да продължим напред със следващия тежък случай.

Или си съпричастен към проблема, или си администратор,

който консултира по определени теми, затваря бялата папка, наречена досие, и смята работата си за приключена.

Консултантът безспорно трябва да се разграничи от случая, защото това не е неговият живот, но не можем да подкрепим човека, ако ние самите проявяваме безразличие към проблема.

Да, трябва да се самосъхраняваме, трябва да продължаваме напред, ако искаме да сме в подкрепа и в полза на хората, които се обръщат към нас, но не можем да нямаме отношение към проблема, по който работим. Защото това не е само социална дейност или психологическа работа, тук става въпрос за фундаментални човешки права, които са били накърнени. Човешките права са универсални и са над всичко.

Обучението на кадрите, работещи във фондацията, е задължително както при постъпването, така и впоследствие при надграждане на уменията. Разбира се, личните качества не са без значение. Социалният работник е високорисков по отношение на Бърнаут синдрома и когато говорим за теми като насилие, престъпления и работа с пострадали и извършители на тези престъпления, тук вече има и риск. Справянето със стреса чрез предоставяне на възможности за индивидуално възстановяване, както и дистанциране, когато е необходимо, е път, през който минава абсолютно всеки.

Областта, в която работим, изисква голяма устойчивост

и в екипа остават устойчивите, както и тези, които имат отношение към проблематиката и са успели да изградят адекватен подход към клиента. Тези, които могат да отчитат и малкия напредък в случая и са се научили да преценяват кога той е успешен.

Успехът трябва да бъде измерван и съпоставим и с миналото на жертвата. Ако в миналото потърпевшата е живяла сравнително спокойно, след това се е обвързала с партньор, който е упражнил насилие, нашата тема и нашата задача са да проявим компетентност и да й помогнем да излезе от тази ситуация и евентуално да се предотврати въвличането й в други връзки, носещи риск от насилие. Не можем да очакваме обаче да променим живота, не можем да променим социалния статус, както и много други аспекти от житейската история на човека.

Отговорностите ни са много, управлението на услуги, свързани с тази тематика, винаги е много динамично и изисква голяма отдаденост. Хора, които все още търсят себе си, биха могли да не се задържат точно при нас, защото работата е сериозна, високорискова и екстремна. Тук са важни личните качества и готовността на всеки да се впусне в екстремна ситуация. Да реагира адекватно и това да не бъде разрушително за него, а напротив, да бъде едно предизвикателство и възможност да приложи професионалните си умения. Това е въпрос на нагласа, темперамент и лична амбиция. В екипа се подкрепяме и внимаваме в тази тежка тема да не изгубим себе си…

Зная от дългогодишния ни опит с пострадали от насилие жени, че част от тях дълго време остават с идеята и нагласата, че това положение е нормално и те също имат принос и вина за това.

За онези, чиято нагласа е „да запазим положението“ до следващия път, който може би ще се размине... За това, че понякога се самообвиняват или обвиняват други, или не вярват на промяната, на институциите и законите, както и на това, че могат да продължат живота си по друг начин... Да, да излезеш от ситуация на насилие, не става изведнъж. Понякога този път може да бъде дълъг…, но всеки път започва с първата крачка.

Центровете ни за подкрепа са отворени!

МАРИАНА СТОЙКОВА

Още от рубриката:  Д-р Златина Димова: Има ли добър екип, има и добри резултати

Съдебен изпълнител Христина Калчева: Не можеш да извадиш душата на човека

Проф. д-р Виолета Йотова: Живoтът е крехък и сме длъжни да бъдем отговорни