Как се живее в днешна България?

Какви деформации в психиката на българина предизвикват непрестанните бедствия - природни, политически и социални? За коментар потърсихме културолога проф. Александър Кьосев и социалния антрополог Харалан Александров.

През изтеклото лято България бе връхлетяна от порои, наводнения, опостушителни градушки и гръмотевични бури. Стихиите отнеха човешки животи и причиниха щети за стотици милиони. Преди две години пожари изпепелиха цели гори в планинските райони, а гасенето им се превърна в сериозно изпитание за държавата. През 2013 година страната беше връхлетяна и от политическо бедствие - целогодишни протести срещу едно непопулярно правителство, предхождани от самозапалвания на отчаяни от беднотията българи. В рамките на една година държавата се озова на два пъти пред предсрочни избори и се сдоби с два служебни кабинета. И всичко това на фона на тежка икономическа криза, банкови скандали, задълбочаващ се демографски срив и ескалиращи престъпност и корупция. Така постоянното бедствие започва да се превръща в начин на живот.

Психоложката Албена Стамболова написа наскоро, че в България е „съзнаван страхът от липса на защита в случай на опасности - природни или обществени. Това, което не се съзнава, е, че тази нагласа генерира вторични организирани мрежи - икономически, престъпни, криминални и други, които минират обществената тъкан“, посочва психоложката.

Харалан Александров

Деформацията

Как бедствията, катастрофите и обществените катаклизми въздействат върху българина и какви деформации предизвикват те в неговата психика? Социалният антрополог Харалан Александров отговаря на този въпрос описателно: когато живееш в обсада и смяташ, че бедствието е винаги на една ръка разстояние, а зад ъгъла дебне беда, много трудно можеш да рискуваш и да предприемаш смели стъпки напред. „Българите сме народ с дълга поредица от шокови събития и травмата е заложена в нашата култура. Ситуацията дори е илюстрирана с народни мъдрости като „Много хубаво не е на хубаво“. Травматизираните хора трудно стават предприемачи, трудно развиват деловия си талант и трудно потеглят към нови начинания. В това се крие и деформацията“, казва Александров.

Културологът проф. Александър Кьосев разграничава видовете бедствия, но ги поставя под общ знаменател, наричайки ги „катастрофи“. Наводненията и другите природни катаклизми родиха солидарност и усещане за съпричастност и принадлежност към голямата общност, наречена нация, покрай което хората реагираха колективно на трагедията, посочва Кьосев и припомня, че основна част от помощите за Аспарухово, Мизия и Добрич са дошли от частни лица и фирми. „Катастрофата с КТБ обаче не създава солидарност, тя по-скоро „увълчва“ различните социални групи една срещу друга. Ето, сега има богати вложители в банката, които искат с публични средства да им се плати онова, което те имат да взимат от тази банка. Докато общата публика, включително и аз, не сме съгласни с това искане“, казва Кьосев.

70 години упадък

Въпреки всички негативни развития Кьосев е убеден, че надежда има. Както през късния социализъм, така и днес в България продължават да се формират микрокръгове, оазиси с различна култура, морал, манталитет. Така например миналогодишните протести показаха съвсем еднозначно, че съществува морална солидарност между хората, казва Кьосев:

„Когато те излязат на площада и се почувстват заедно, от тях избликва сила, надежда, солидарност. Друг е въпросът, че протестите не можаха да променят ситуацията в държавата. Това са дългосрочни процеси, тъй като България е разваляна в продължение на 45 години социализъм и още 25 години преход. За колко време ще бъде поправена - предстои да видим“, казва Кьосев.

"Оброк" през 21 век

В България надеждата винаги е била най-вече в междучовешките отношения по хоризонтала, отбелязва на свой ред Харалан Александров. Вертикалните връзки в обществото не функционират - няма никакво доверие в елитите и политиците, липсва усещането за институционална подкрепа и затова се мобилизира т.нар. “неформален социален капитал“ - взаимната помощ между роднини, близки и приятели. „Много често хората си помагат с пари, склонни са да вземат някой роднина на работа, за да го спасят в тези тежки времена. Подобни механизми, които са много традиционни, предмодерни, да не кажа архаични, продължават да работят“, констатира социалният антрополог и разказва, че на места дори са били възстановени познати от далечното минало системи за взаимно подпомагане. В Правешко, например, всяка седмица някой прави „оброк“ - купува животно за 100-200 лева и разпределя месото сред възрастните хора в селището. „Това си е истинска „кухня за бедни“. Всеки по-състоятелен местен човек се чувства задължен да го направи“, отбелязва Александров.

Александър Кьосев

Спасение има?

Проф. Кьосев има версия за това кой причинява социалните и икономически катастрофи - организираната престъпност и корумпираните елити: „Смятам, че става дума за трансформирано социалистическо наследство - хора, които създадоха кръгове и мрежи, неподвластни на закона, типове, които се държат по криминален начин. Ето отново случая с КТБ - на практика той люлее държавата. Някакви хора зад тази банка обаче никак не се страхуват да застрашават цялото българско общество. През 1996-1997 година по същия начин бяха „фалирани” много банки, огромен брой хора загубиха своите спестявания. Това не е било причинено от някакви катастрофични нагласи, нали? По-скоро въпросните нагласи възникнаха едва след това“, казва Кьосев.

Харалан Александров е убеден, че ресурс все пак има и той се крие в малките групи и общности, в семействата и отделните индивиди, които са се съхранили именно благодарение на способността си да оцеляват при трудни условия. „Затова е необходимо с талант, креативност и въобажение - икономическо и политическо - тези ресурси да бъдат мобилизирани. Самият факт, че и днес оцеляваме, че не сме се сринали окончателно при това изключително лошо функциониране на защитните системи на обществото, на институциите, е изключително показателен. Задача на институциите е да минимизират рисковете, да гарантират сигурността, да създават възможности за дългосрочно функциониране и оцеляване на най-уязвимите. Фактът, че макар всичко това да го няма, обществото все пак функционира, говори, че ресурс за спасение има. И тази мисъл храни надеждата“, заключава социалният антрополог Харалан Александров.