Честваме паметта на свети свещеномъченик Автоном и отданието на празника Рождество Богородично

На 12 септември църквата чества паметта на свети свещеномъченик Автоном. Той бил епископ в Италия и имал много усърдна пастирска дейност, успешно разпространявал спасителната християнска вяра сред местното население. Когато започнало преследването на Диоклетиан, той напуснал Италия и отишъл в град Сореи, близо до Никомидия, в Мала Азия. Там той се установил в къщата на един християнин на име Корнилий и започнал да проповядва Евангелието.

Благодарение на неговото красноречие и добрия му пример на християнски пастир много езичници се присъединявали към Църквата. Така домът на Корнилий станал тесен и не можел да побира всички християни, затова си построили християнски храм.

Автоном ръкоположил свещеници, които напътствал и ги насърчавал в тяхната работа. Ръкоположил и Корнилий за дякон, а после заминал на югоизток в областите Ликаония и Исаврия. Там продължил своята проповедническа дейност и създал нови християнски общности. След известно време се върнал в Сореи и видял добрия напредък на местната църква. Много нови хора приели християнството и епископ Автоном ръкоположил и Корнилий за свещеник.

После тръгнал да проповядва в северната част на Мала Азия, из крайбрежните области на Черно море. Завърнал се за пореден път в Сореи, той ръкоположил Корнилий за епископ, за да стане местната църква самостойна. Всичката тази успешна работа обаче, извършена от свети Автоном, смущавала езичниците и един ден те се наговорили, дошли в храма по времето, когато той служел света литургия, и го убили с камъни. Това станало през 313 г. - годината, в която по решение на император свети Константин Велики християнството било обявено за "призната религия" и повече не била извън закона.

Днес е и отданието на празника Рождество Богородично. Пет дни заедно с другите светци на деня в богослужението отдавахме почит и на Богородичното раждане.

На 12 септември 1916 г. започва Битката при Каймакчалан. Тя се води между Кралство Сърбия и Царство България по време на ПСВ. Битката ще остане в историята с огромните жертви, които дава сръбската армия и с необичайната надморска височина, на която е водена битката.

На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен сливенски полк (командван от полковник Никола Христов) и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, вследствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии. Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия.

Отбраната на Каймакчалан е възложена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия полковник Алекси Попов.

Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби. На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати. На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати. На 16 септември сърбите достигат канарите на първия ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой. От 14 до 17 септември численият състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.

На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.

На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан. Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига новоназначеният началник на участъка полковник Стефан Богданов.

На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят. Същия ден 1-ва и 2-ра дружина (9 роти) от 43-ти пехотен полк получават заповед да заминат за укрепване на Каймакчаланската позиция.

На 23 септември сърбите отново атакуват върха и стигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударени флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. След непрекъснат марш на 23 и 24 септември дружините на 43-ти полк пристигат на позицията.

На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачки.

На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина. Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.

На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан. Върхът заема ключово място в отбраната на българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждават 8-а пехотна тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.

В края на август и в началото на септември 1916 г. на Каймакчалан се качват малко над 6000 български войници и офицери. В началото на октомври 1916 г. от Каймакчалан слизат по-малко от 800 от тях. Всички останали са убити, осакатени, ранени или премръзнали. Повече от 8500 български и сръбски офицери и войници оставят костите си по скалистите зъбери и по заледените склонове на планината. Сръбските описания на битката разказват, че когато техните полкове стигнали на върха, намерили окопите и процепите между скалите, пълни с трупове, и ги нарекли „Дупките на ужасите“.

Върху картите от края на ХІХ и началото на ХХ век височината на първенеца на Нидже планина варира в обозначенията от 2525 до 2532 m. На съвременните карти височината на Каймакчалан е само 2521 m. Много години след края на войната сръбските картографи констатирали, че разликата във височината на върха е пряк резултат от продължителния обстрел на разнокалибрената сръбска и френска артилерия. В продължение на повече от месец върху „Господаря на върховете“ всеки ден се взривявали от 10 до 50 000 оръдейни гранати. Така по техните изчисления той изгубил между 4 и 11 m от височината си.

На 20 септември 2016 г., за първи път от 100 години насам, българска делегация, водена от началника на отбраната генерал Константин Попов, адмирал Пламен Манушев и Красимир Узунов, отдава военни почести и отслужва заупокойна молитва за душите на българските офицери и войници, загинали в боевете на върха през септември и октомври 1916 г.

Поклон, герои!