Много празници, малко работа - демокрация по български

Тазгодишният месец май може да се окаже дълго търсеният нашенски модел за демокрация. Малко работа между много празници с ядене и пиене на корем. Всъщност това е мечта на доста нашенци открай време. А тази година тя се случва цели два пъти - през май и септември. Куп почивни дни с няколко работни между тях - за отдих от веселбите. Късмет по-голям и от високосната година.
През този май официалният и църковният календар са обагрили в червено цели 12 дни плюс още два от предходния април. А между тях, някак гузно, са се свили на рехави групички останалите дати, които уж ще са работни. „А дано, ама надали!“, както казала циганката по въпроса за непорочността си. Защото е всеизвестно е, че българите отделят сериозно значение на празниците, но още по-сериозно - на отдиха след тях.

Едва ли има друг народ, който да е измислим дума като „развършване”, което ще рече доизпиване и дояждане на останалото от празничната трапеза, съпроводено с благи приказки, юнашки песни и морна дрямка. По тази формула тройката дни между Великден и Гергьовден, както и другата в края на месеца след 24 май, са работни, колкото ленински съботник по времето на комунизма. В повечето случаи - присъствие за отбиване на номера. В такива дни обикновено на работата се отива по-късно, но в замяна на това се тръгва по-рано. По-съвестните, на които сърце не им дава да мързелуват там, където си изкарват хляба, пък си вземат болнични. И фиестата продължава.
Поглед към тазгодишния календар показва, че традициите и кабинетът са ни отредили за 12 месеца 252 работни и 114 почивни дни. Тоест 2/3 от годината трябва да работим, а 1/3 да почиваме. Но само по официални данни. Като сложим и тези кратки уж работни дни между дългите почивки и годишните отпуски, отиваме направо към поделяне на годината на две половини - за труд и за отдих. Което при дереджето ни като държава и народ едва ли е много оправдано и полезно. Защото парите в джоба на работника, в касата на бизнесмена и в хазната на държавата влизат само с труд. И то реален.

Според експерти само в индустрията загубите от един неработен ден у нас са за около 20-25 млн. лева. Като сметнем това по 12 почивни дни през май, без да слагаме в сметката и полуработните между тях, загубите стават 300 млн. лева, а за година достигат близо 3 млрд. лв. Как да гоним европейските стандарти тогава? Само с усвояване на европейски фондове не става. Или, ако все пак става, то е за единици. За всички останали важи максимата на Илф и Петров - „Социализмът е хубаво нещо, ама някой трябва и да работи!”. Е, поради липсата на достатъчно ефективна работа социализмът вече го няма. Но максимата е валидна и днес. Проблемът е, че в ония държави - с високия стандарт, към които уж все вървим, но се отдалечаваме все повече, работата е издигната в култ, а у нас в култ е празникът.

Дори по-дългите религиозни празници там се използват за общуване с близките, природата и Бога. А у нас - за раблезиански пирове, след които болниците се пълнят с преяли и препили, а полицейските бюлетини с пострадали в ръкопашни битки и ПТП-та. И как празниците да не са на върховна почит у нас - светъл пример ни дава дори Народното събрание. Депутатите си гласуваха 12-дневна великденска ваканция - двойно по-дълга от отдиха на избирателите. И то след като забъркаха рядка каша с промените в Изборния кодекс. Явно и календарът, и ценностната система у нас се нуждаят от ремонт от горе до долу. Почивката ни да е разумна и съизмерима със свършената работа, за да не се случва при срамна за европейските стандарти бедност заводи и учреждения да пустеят със седмици.

Но от друга страна и заплащането да отговаря на вложения труд. Защото в България не само заплатите са нереално и обидно ниски, но и извънреден труд и дежурства по официални и национални празници рядко се плащат. „Е, защо тогава да се трудим много, ако и с работа, и без работа все съм си беден?”, пита се българинът. И разпъва заедно с управниците си почивните дни като мех на кръчмарски акордеон.

Trud.bg