Преди 30 г. съветски и афганистански военнопленници вдигат въстание в пакистански лагер

На 26 април 1985 г. в лагера на муджахидините в Бадабер, Пакистан, вдигат въстание руски и афганистански военнопленници. В неравния бой с муджахидините и редовни части на пакистанската армия, пленниците се отбраняват почти денонощие. Повечето от тях загиват, но след артилерийския обстрел лагерът буквално е изравнен със земята.Предистория

През 1983-1985 г. в малкото селище Бадабер (Badaber) в Северозападен Пакистан, на 24 километра от Афганистан, се намира лагер за бежанци. При него е организиран „Център за подготовка на бойци на Свети Халид ибн Уалид”, където под ръководството на 65 военни инструктори от САЩ, Пакистан, Китай и Египет преминават обучение бъдещите муджахидини, възнамеряващи да се завърнат в Афганистан за продължаване на съпротивата против съветските войски.

Учебният център принадлежи на партията „Ислямско общество на Афганистан” - ИОА (Jamiat-e Islami of Afghanistan), една от най-влиятелните и големи опозиционни групи, противопоставящи се на съветското влияние в региона в рамките на американската операция „Циклон”. Известно е, че лагерът се ползва с негласната подкрепа на пакистанските власти.

Лагерът заедно с военната база заема огромна площ – около 5000 декара. Освен кирпичените къщи и палатки, там са разположени и 6 големи складови помещения с оръжие и боеприпаси. Има и 3 затвора, в които са държани поне 14 съветски и 40 афганистански военнопленници, заловени предходните две години основно в Панджшер и Карабаг. Всяко общуване между тях е забранено и е наказвано жестоко. Съветските пленници са използвани за най-тежката работа, за най-малкото нарушение са пребивани, като едновременно с това са склонявани да приемат исляма.

У военнопленниците възниква план: да овладеят склад с оръжие на територията на лагера и да поискат от ръководството на муджахидините среща с представители на съветското или афганистанското посолство в Исламабад. Всички осъзнават какво рискуват, някои от тях са в плен вече три години, нагледали са се на зверствата на радикалните ислямисти, затова за тях няма обратен път.

Въстанието

В петъчния ден на 26 април в 21 часа, когато целият личен състав на лагера е събран на плаца за извършване на вечерния намаз, група съветски военнопленници се справя със затворническата охрана, после ликвидира двамата часови на наблюдателната вишка и край оръжеен склад, освобождава пленниците и се въоръжава добре. Разбунтувалите се разполагат с боеприпаси за двуцевна зенитна установка и картечница ДШК, минохвъргачка и гранатомети РПГ.

Предполага се, че организатори на въстанието са двама украинци: плененият преди 4 месеца Виктор Духовченко (29 г.) и Николай Шевченко (26 г.), намиращ се в плен от 2,5 г.

Някои от афганистанските пленници успяват да се измъкнат от лагера и да тръгнат към Афганистан, докато още украинците и руснаците тарашат склада. Те обаче не успяват да последват афганците, тъй като съветски военнопленник по прякор Мухаммад Ислам в самото начало на въстанието прибягва до муджахидините и им съобщава за ставащото в момента.

В 23 часа по заповед на лидера на ИОА Бурхануддин Рабани (бъдещ президент на Афганистан) районът около оръжейния склад е блокиран с троен обръч като начало от над 100 муджахидини и пакистански военнослужещи, бронирана техника и артилерия.

Рабани лично предлага на въстаналите да се предадат и обещава да им запази живота. Те обаче категорично отказват и на свой ред искат среща с представители на съветското или афганистанско посолства в Пакистан, а също така да се извикат представители на Червения кръст.

Въстаниците се заричат да взривят склада, ако техните искания не са изпълнени. Рабани отхвърля исканията и взема решение за щурм, който продължава през цялата нощ. Рабани едва не загива от разрив на гранатометен изстрел, сериозни осколочни рани получава неговият телохранител.

Към 8 часа на 27 април става ясно, че въстаниците нямат намерение да се предадат. Рабани решава щурмът да завърши с унищожаване на лагера. Пакистанската артилерия започва обстрел с право мерене, след което складът с оръжия и боеприпаси се взривява.

Има и други версии за причините за взрива. Според едни източници складът е взривен след залп на реактивни установки, а последвалата серия взривове унищожава изцяло лагера Бадабер.

По други източници въстаниците сами взривяват склада, когато изходът на боя става ясен.

Според версията на Рабани складът се взривява след попадение на изстрел от РПГ.

Огромната сила на взрива е потвърдена от свидетелски показания:

„Избухна мощен взрив. Взривяваха се ракети и се разлетяха на различни страни. На мястото на взрива видях пръсти на една страна, ръка на другата, уши на трета... Можахме да намерим оит пленниците само едно тяло и половина... Всичко останало беше разкъсано на парчета и нищо цяло не намерихме.” (Гулям Расул Карлук, командир на учебна рота в лагера Бадабер)

„Рабани отиде някъде и след някое време по-късно се появи оръдие. Той даде заповед за стрелба. Когато оръдието гръмна, снарядът попадна право в склада и избухна мощен взрив. Всичко излетя във въздуха. Ни хора, ни сгради – нищо не остана. Всичко беше изравнено със земята и затиснато от черен дим. А в нашето затворническо подземие буквално стана земетресение.
Рабани каза: „Докарайте всички от подземието, нека да дойдат тук.” Той ни каза: „Хайде, съберете всичко.” А останки са разпръснати много. Ние ги носим по късчета и ги трупаме в яма. Така ги и погребапме. Муджахидините с автомати стоят: „Давай-давай, по-бързо, по-бързо!” Ние вървим, плачем...” (Носирджон Уматкулович, затворник в лагер Бадабер)

В докладна записка на руското външно разузнаване се уточнява, че за потушаване на въстанието на Рабани му помагат сили от редовната армия на Пакистан: „Информацията за героичното въстание на съветските военнопленници в лагера Бадабер се потвърждава от имащите в наше разпореждане документи на Държавния департамент на САЩ, министерството на ДС на Афганистан, показанията на непосредствени очевидци и участници в тези събития от страна на муджахидините и пакистанците, а също така изявления на ръководителите на въоръжените формирования Б. Рабани (ИОА), Г. Хекматияр (ИПА) и други... Районът на въстанието е блокиран от отряди на муджахидините, танкови и артилерийски подразделения от 11-и армейски корпус на Въоръжените сили на Пакистан. Против въстаналите са използвани РСЗО „Град” и звено вертолети от ВВС на Пакистан. Радиоразузнаването на 40-та (съветска) армия е регистрирала радиоразговор между техните екипажи и авиационната база, а също така доклад на един екипаж за нанасяне на бомбов удар по лагера. Само със съвместни редовни войски се е удало да бъде потушено това въстание.”

Загуби

Според разсекретена справка на съветския Генерален щаб са загинали над 120 афганистански муджахидини и бежанци, много чуждестранни военни специалисти (включително 6 американски), 28 офицери от редовната пакистанска армия, 13 представители на пакистанските власти.

При взрива муджахидините загубват 3 установки РСЗО „Град”, около 40 оръдия, минохвъргачки и картечници, над 2000 ракети и снаряди от различен тип, над 2 млн. патрона. Унищожена е и канцеларията на затвора, а с нея и списъците на затворниците.

Последствия

Инцидент предизвиква тревога сред пакистанското ръководство и афганистанските муджахидини. На 29 април 1985 г. пакистанският президент генерал Мухаммад Зия Ул Хак взема решение да засекрети цялата информация за инцидента.

В периода от 29 април до 4 май мястото на инцидента е посетено от губернатора Северозападната гранична провинция (СЗПП) генерал-лейтенант Фазал Хак и лично от президента Зия Ул Хак, провел тежък и неприятен разговор с лидерите на муджахидините. След този разговор сред формированията на Гулбедтдин Хегматияр е разпространена негова заповед в бъдеще „шурави” (руснаци) да не се вземат в плен, а да се унищожават на място. Директивата се разпространява само сред формированията на ИОА, действа в течение на 1985 г. и е отменена под натиска на американските съветници, тъй като втвърдява съпротивата на руснаците.

Пакистанските власти конфискуват цялото издание на пешаварското списание „Сафир”, което разказва за въстанието в крепостта. Съобщение за въстанието на съветските военнопленници обаче е публикувано от левия пакистански популярен вестник „Муслим”. Новината след това е разпространена от западните медии.

Още на 28 април 1985 г. съветското ръководство придобива представа за мащабите на инцидента: „Според данни на аерокосмическата служба, в СЗПП на Пакистан взрив с голяма сила е разрушил лагера за подготовка на муджахидини Бадабер. Размерите на ямата на снимката, получена от спътник, достига 80 метра.” (Из донесение на Центъра на аерокосмическата служба на 28 април)

В съобщението на американското консулство в Пешавар до Държавния департамент на САЩ на 28 април се казва: „Територията на лагера с площ една квадратна миля е покрита със слой осколки от снаряди, ракети и мини, а човешки останки местни жители намират на разстояние до 4 мили от взрива (6,5 км)... В лагера Бадабер са се намирали 14-15 съветски войници, двама от които остават живи след като въстанието е потушено.”

На 9 май 1985 г. посолството на СССР в Исламабад е посетено и от представителя на Международния Червен кръст Дейвид Деланкранц, който потвърждава факта за въстанието.

На 11 май съветският посланик в Исламабад В. Смирнов връчва на президента Зия Ул Хак протест, в който се заявява, че цялата „пълна отговорност за случилото се се възлага на пакистанската страна”.

На 16 май постоянният представител на ДРА при ООН М. Зариф изпраща писмо до генералния секретар, което е разпространено като официален документ на Генералната асамблея и Съвета за сигурност.

На 27 май Агенцията по печата „Новости” осведомява широката общественост в СССР. В него наистина липсват думи на съболезнования към близките, нито възторг от подвига им, ни скръб за тяхната трагична съдба. Това е само повод за пореден път да бъде разкритикувана администрацията на Р. Рейгън.

Памет

До 1991 г. властите в Пакистан отговарят отрицателно на всички запитвания, като се позовават на неосведоменост. Те настояват, че на тяхна територия няма и не е имало съветски военнопленници.

За първи път официален представител на Пакистан признава факта за гибелта в Бадабер на съветски военнослужещи по време на разговор с представител на руското посолство през декември 1991 г. Признанието е направено едва след като фактът за въстанието вече е потвърдено от Б. Рабани. В началото на 1992 г. заместник външният министър на Пакистан Шахрияр Хан официално съобщава имената на шестима участници във въстанието в Бадабер.

На 8 февруари 2003 г. с указ на президента на Украйна „за проявено лично мъжество и героизъм при изпълнение на военен дълг, служебен и граждански дълг” младши сержант Сергей Коршенко е награден с орден „За мъжество” (посмъртно), а със сходни мотиви младши сержант Николай Самин е награден посмъртно от казахстанския президент с орден „Айбън” (Доблест).

В Русия обаче нещата не стоят по този начин. Всички призиви на обществени организации към държавното ръководство за посмъртно представяне на героите за държавни награди не срещат положителен отклик. През 2003 г. отделът за награди в Министерството на отбраната на Русия съобщава на Комитета по делата на воините-интернационалисти при Съвета на държавните глави от ОНД, че процедурата за награждаване за изпълнение на интернационални задачи е приключила още през юли 1991 г. на основание на директива на заместник-министъра на отбраната на СССР по кадрите.

През 2004 г. на Комитета допълнително е разяснено: Министерството на отбраната не разполага с информация, която би разкрила истинската картина за трагичните събития, станали през април 1985 г. в лагера за афганистански бежанци Бадабер. Наличните откъслечни данни са твърде противоречиви... Сега, след изминалите 20 г., е трудно обективно да се оценят тези събития и конкретните лични заслуги на техните участници.

Публикацията е подготвена от Ганчо КАМЕНАРСКИ