Ормузкият проток разкрива бавната смърт на глобалните общи пространства

На 31 октомври 1803 г. американската фрегата USS Philadelphia засяда на риф, преследвайки берберски пирати близо до Триполи, Либия, а всичките 307 членове на екипажа ѝ са заловени и държани като заложници от берберските държави. Вместо да плати данък на пиратите, президентът Томас Джеферсън изпраща американски фрегати, за да освободят заложниците – началото на дългата традиция на САЩ да налагат свобода на корабоплаването, ключов принцип на американската външна политика. Двеста двадесет и три години по-късно опитът на Иран да монетизира Ормузкия проток, мълчаливо одобрен от Съединените щати в първоначален меморандум за разбирателство и последван скоро от конкурентния план на президента Доналд Тръмп да налага 20-процентна такса на трафика през протока (макар и оттеглен ден по-късно), може да сложи край на този принцип. Нито САЩ, нито Иран са ратифицирали Конвенцията на ООН по морско право, чийто член 38 гарантира свободата на транзитно преминаване на търговските кораби, а член 44 задължава държавите, крайбрежни на проливите, да не пречат на това преминаване.

Неяснотата на меморандума обяснява защо Иран вярва, че ще контролира протока, който Техеран разглежда като своя основна опорна точка за влияние. Документът гласи, че Иран ще положи всички усилия за безопасно преминаване на търговски съдове без такса само за 60 дни, след което ще преговаря със Султанат Оман и другите крайбрежни държави от Персийския залив за бъдещото управление на протока.

Както показа опитът след Версайския договор, несъвършените мирни споразумения тласкат към бъдещи конфликти. Неясният език на меморандума е тревожен знак за все по-оспорвано глобално общо пространство – въздух, море, космос, Арктика – на фона на стратегическо съперничество с нулев сбор и разпадащ се световен ред.

Преди войната на САЩ срещу Иран Ормузкият проток се ползваше от свободен поток на търговски трафик. По време на преговорите за прекратяване на огъня Тръмп първоначално настояваше протокът да бъде отворен, но в меморандума се съгласи да предостави на Иран правото да определи бъдещото управление на протока. Държавният секретар Марко Рубио се позова на международното право, заявявайки, че никоя държава не може да налага такси в международен воден път, а американският военноморски флот проведе блокада на Ормузкия проток в името на възобновяването на търговското корабоплаване.

Дори преди последната си заплаха за такси, Тръмп е разсъждавал за поделяне на таксите с Иран или самостоятелно събиране от страна на САЩ, отразявайки съмненията му относно самата концепция за глобално общо пространство – позиция, която той е заемал и по отношение на космоса през първия си мандат.

Атаките на Иран срещу танкери след прилагането на меморандума, с които страната утвърждава претенциите си за контрол над протока, подтикнаха Тръмп да наложи отново петролни санкции и да ескалира конфликта с осем нощи на американски бомбардировки и ирански контраатаки срещу инфраструктурата на съседите в Персийския залив. Съветникът в Белия дом Стивън Милър заяви, че светът се управлява от силата – сила, която в случая с протока изглежда принадлежи на Иран, чиято сметка е, че страната може да издържи повече от Тръмп и че заплахите му за пълномащабна война са блъф.

Оман, играеща посредническа роля, е предложила налагане на доброволни такси по модел от Малакския пролив, където частна японска фондация събира доброволни такси от кораби за конкретни услуги. Иран засега отхвърля идеята, изисквайки таксите да бъдат задължителни и под контрола на Техеран. Дори опцията с Оман би представлявала по-малко от предишното статукво.

Финансовият министър на Индонезия вече е предложил налагане на такси в Малакския пролив, през който минава 22 процента от световното морско корабоплаване, макар Джакарта да се отдръпна от идеята. Остава открит въпросът дали хутите ще наложат такси за пролива Баб ел-Мандеб, Турция – за Босфора, или Китай ще утвърди претенциите си за суверенитет в Южнокитайско море.

Стратегическото съперничество с нулев сбор застрашава и други глобални общи пространства. Космосът и Арктика вече са обект на остро съперничество между САЩ, Китай и Русия, включително стремежа на Тръмп към анексиране на Гренландия. Договорът за космическото пространство от 1967 г., с повече от 110 страни-членки, включително САЩ и Китай, постановява, че изследването на космоса трябва да служи на интересите на цялото човечество, но технологиите и геополитиката са изпреварили този един от малкото обвързващи космически закони. САЩ, Япония, Обединените арабски емирства и Люксембург вече са приели закони, разрешаващи търговски космически бизнес, докато частни компании се надпреварват за сателитни съзвездия, добив на минерали от астероиди и бази на полюсите на Луната.

С затоплянето на Арктика и отварянето на нови маршрути и ресурси, съперничеството между петте крайбрежни арктически държави – САЩ, Русия, Канада, Норвегия и Дания чрез Гренландия – също нараства, а Китай вече се обявява за „държавата, близка до Арктика".

Кризата около Ормузкия проток е представена като симптом на по-широк процес на бавно отслабване на глобалните общи пространства, на фона на нарастващ популистки национализъм. Като допълнителни примери се посочват ваксинният национализъм по време на пандемията от COVID-19 и оттеглянето на САЩ от Световната здравна организация и Парижкото климатично споразумение, както и над 60-те продължаващи междудържавни и вътрешнодържавни конфликта в света – най-много от Втората световна война насам.