Нуждата на Източна Азия да промени модела си на растеж

Икономическият модел в Източна Азия се изчерпва. Демографията и бавният растеж на световната търговия ще принудят развиващите се страни в Азия да разчитат по-силно на вътрешното търсене отколкото на политиките насочени навън, които направиха съседите им богати. Това ще означава по-бавен растеж и продължително регионално неравенство, коментира Джон Лий от Hudson Institute във Вашингтон за Wall Street Journal.

След Втората световна война Япония се разви бързо, приоритизирайки външното производство, произвеждайки продукти за потребителите в развитите икономики по-бързо, по-евтино и по-надеждно. Държавните политики насърчиха висок процент на спестявания и канализираха този капитал към износителите. Във феномен, познат като „летящите гъски“, Южна Корея, Тайван и Малайзия процъфтяха, възползвали се от японското въздушно течение, като приеха подобни политики и се присъединиха към веригите за доставки, стартирани от японските компании.

Сега обаче ефективността на зависимия от износа модел на бърз растеж и развитие изглежда върви към своя край. Това, което работеше толкова добре в миналото вече не е толкова ефективно в бедните и пренаселените страни като Китай, Индонезия, Виетнам и Бирма. А това поставя под съмнения предположенията, залегнали в основата на т.нар. „Азиатско столетие“.

Надеждите, че зависимите от износа азиатски икономики могат да компенсират застоя на забавящите се индустриални страни винаги е бил твърде оптимистичен. Икономиките в региона се хвалят с най-бързите си темпове на растеж в света от две десетилетия насам. Източна Азия сега формира над една трета от цялата глобална производствена търговия спрямо 10% през 1970 г.

Растежът бе по-лесен за постигане в последната част на миналия век. През 80-те години общото население на страните износителки Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Малайзия надвишаваше 150 млн. души. Населението на потребителските пазари в Северна Америка и Европа бе над 400 млн. души. Това съотношение обаче сега е обърнато. Има 1 млрд. потребители в развитите икономики спрямо 2 млрд. души, живеещи в развиващите се страни в Източна Азия.

Глобалната търговия също изглежда е в застой след резкия ръст през предишните две десетилетия. Износът на стоки като процент от глобалния БВП достига най-високите си нива от 27% през 2008 г. спрямо 15% в началото на 90-те години. Тази цифра в момента обаче се е понижила до 22%.

Износът е спаднал във всяка икономика от Източна Азия с изключение на Виетнам през последната година. Макар че Виетнам се наслаждава на 5-процентов ръст, Южна Корея, Китай, Япония, Сингапур и Тайван преминават през спадове между 5% и 17%.

Делът на глобалната търговия не само, че вече не расте, но вероятно се и свива. Това не би трябвало да е изненадващо, след като ръстът на потреблението в САЩ и еврозоната се увеличава с анемичните 2% в реално изражение, което е наполовина спрямо историческото средно ниво от 50-те години насам. Рекордно ниските лихвени проценти по света подхранват свръхинвестициите и излишния капацитет вместо да насърчават потреблението. Домакинствата в Америка и Европа намаляват задлъжнялостта вместо да взимат повече заеми, за да купуват стоки, произведени в Азия.

Всичко това означава, че т.нар. конкурентни обезценявания на валутата в Азия няма да сработи за региона, дори ако това предостави на износителите краткосрочно предимство. Тъй като производството в Източна Азия в момента е една огромна интегрирана мрежа, понижаването на разходите за износа на една страна чрез обезценяване ще намали цената, която всички азиатски износителите получават. По-слаба валута ще направи и вноса от развитите икономики по-скъп, което ще се отрази негативно на местните домакинства.

Нещо повече, обезценяването ще насърчи огромен отлив на капитал от Азия, с изключение на установени убежища като Япония. Именно през такъв проблем преминава в момента Китай. Мащабът на отлива на капитал принуди централната банка да използва стотици милиарди долари от валутните резерви, за да стабилизира юана.

Междувременно търговската суперсила Китай запазва значителен дял от евтината и нискоквалифицираната посредническа търговия в Азия. В същото време страната увеличава дела си в скъпата търговия с висока добавена стойност.

Това означава, че Китай сега се конкурира с износители от страни с ниски доходи като Индонезия и Филипините, както и с компании в Малайзия, Сингапур, Япония и Южна Корея. Трансазиатската търговия ще стане по-конкурентна с времето, тъй като регионалните икономики прилагат политики, за да гарантират по-голям дял от посредническия пазар или да търгуват за сметка на съседите си.

Ако Азия иска да расте по-просперираща, тя трябва да промени икономиката си от състояние на производители до такова на крайни потребители. Тя трябва да създаде свои собствени пазари вместо просто да произвежда стоки по-евтино за развитите икономики.

Това обаче ще изисква радикални политики, които ще преобърнат дългогодишните нагласи, приоритизиращи корпоративния сектор за сметка на домакинствата. Вместо това правителствата ще трябва да насърчат потреблението и да премахнат субсидиите за инвестиции.

Китай е най-явният пример за това как старият модел се проваля. През последното десетилетие икономическият растеж се захранваше от увеличение от над 11 пъти на кредита – от 3 трлн. до 34 трлн. долара. Ресурсите се изливаха във фиксирани инвестиции и производство включително износа, като се обръщаше малко внимание на възвращаемостта по капитала или реалното търсене. Китай ще трябва да използва почти целите си валутни и други резерви, за да реши развиващия се проблем с лошите дългове.

През цялото това време се отделя малко внимание или фокус върху изграждането на институции, които са необходими на всяка страна, за да избяга от т.нар. капан на средния доход: върховенство на закона, сигурни права по недвижимите имоти и интелектуалната собственост и градивното унищожаване на фалирали държавни компании, като това са само три от примерите. Шансовете Китай някога ще достигна статута на високи доходи, подобно на Япония, Южна Корея и Тайван, все повече намаляват.

Дори ако развиващите се страни в Азия признаят нуждата от нов модел, малко вероятно е те да възпроизведат забележителния темп на растеж на предшествениците си. Това означава, че през следващите две десетилетия високо населените азиатски страни като Китай, Индонезия и Виетнам ще се изправят пред предизвикателството на застаряващото население преди да спечелят статут на развита държава. Ако Азиатското столетие предполага, че икономиките могат да се разраснат като една, то тогава може би са попаднали в сериозна беда.

investor.bg