Андрей Калудов: Да бъдеш честен в изкуството, е най-важно!

Андрей Калудов е роден на 19 юни 1947 г. Завършил е ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност “Режисура” в класа на проф. Филип Филипов. Разпределен е в Благоевградския театър, където създава Камерна сцена, съществуваща и до днес.

Във Варна реализира идеята за Младежка сцена. Дейността ? нашумява с поставянето на първата българска рок опера „Въображаем репортаж за един американски поп фестивал“. 
Основател е на Литературен театър „Възраждане“ в София, където спомага за изява както на утвърдени творци, така и на млади таланти. Подбира свои приятели актьори, с които поставят театрални постановки, а с един от най-известните спектакли, изиграни на тази сцена -  „Девойката, която ми постла легло“, Андрей Калудов заема място в десетката с най-добрите режисьори в Европа на Международния театрален фестивал в Париж.

Кога всъщност решихте да се посветите на театъра?
На професионална сцена стъпих на 10-годишна възраст. Бях в детски драмсъстав и големият български режисьор Кръстьо Мирски ме посочи за една детска роля в „Нора“ от Ибсен в Народния театър. Трябваше да играя едно дете с две-три реплики. Бях на една сцена с Мила Павлова, Стефан Гецов и Андрей Чапразов. Оттогава не съм излязъл от театъра. Целият ми живот е минал по драматични състави.

Роден сте във Варна…

Родом съм от Варна, където са минали голяма част от ученическите ми години, отново свързани с театъра. Играехме на сцената на Варненския театър “Том Сойер”, разбира се, аз играех Том! Голяма част от творческия ми път е свързан с Варненския театър, където с група студенти, на които преподавах, създадохме първия мюзикъл рок опера в България „Въображаем репортаж за един американски поп фестивал“. Там за първи път се игра и моя пиеса „Очите - лятна утрин“ по „Боянският майстор“. 

Как възникна първата ви авторска постановка?
В „Очите - лятна утрин“ има два основни проблема, единият е власт и творец, а другият - творец и любов. Това е достатъчно силно, за да ме накара да седна и да го напиша. Още повече, че драматурзите не бяха писали такава пиеса. Пиша, защото режисьорът в мен иска да постави нещо и казва на драматурга в мен да го напише!

Какви емоции Ви донесе тя?
Това беше едно голямо удовлетворение за мен, защото пиесата се гледаше. Моментът е много важен за това дали човек ще продължи, или не. Успехът на пиесата ми каза, че бих могъл да продължа. 

Какво Ви е дал театърът през всичките тези години?
Имам две неща, които са станали част от моята същност. Едното е театърът, а другото е моята съпруга. Със съпругата ми не сме се разделяли от ученическите години, а от същото време не съм се разделял и с театъра. Те са част от мен. Те са възпитавали в мен и критерии, и вкус, и активност както към обществото, така и към отделния човек, и морал… всичко. 

А има ли нещо, което театърът Ви е отнел?
И да го е направил, не съм го усетил. Не усещам нещо да ми липсва, така че не мога да кажа, че театърът ми е отнел нещо.

Незабравим спомен или преживяване?
Не едно. Всичко, което е свързано с успех, е незабравимо за мен. Не мога да забравя за „Очите - лятна утрин“. Не мога да забравя как създадохме първата пиеса на Христо Бойчев „Онова нещо“. Тогава той беше никому неизвестен инженер в една фабрика за олио. Аз поставих първата му пиеса, след това същата пиеса поставих в Москва и така изведнъж се оказа, че този човек има потенциал и стана световен драматург. Това не може да не ме изпълва с удовлетворение. Всяка постановка изисква отдаване. Когато си дал много от себе си, това остава незабравимо. 
Не бих отделил едно, две или пет неща, всичките по еднакъв начин вземат нещо от теб и дават нещо на теб.

Какво бихте посъветвали актьорите и режисьорите, които правят своите първи крачки в театъра?
Да бъдат честни. Да бъдеш честен в изкуството, е най-важно. Режисьорът да говори от сцената само когато има какво да каже. Актьорът да излезе на сцената само когато чувства, че тази роля е за него, че този спектакъл го влече и си струва да му се отдаде. Всичко това означава да имаш едно честно поведение и това е мярката за смисъла да бъдеш в изкуството. 

Как избирате актьорите, с които работите, и как един режисьор намира правилната роля за всеки?
Доста интересен въпрос и наистина не е простичко. Първо, кой актьор коя роля да изпълни, го залага още драматургът. Режисьорът разчита това, което драматургът е препоръчал, чрез това, което е написал. Какъв трябва да бъде актьорът, който да изпълни дадената роля? Всеки актьор носи по природа някаква даденост и тя или отговаря, или не отговаря на тази роля. Но това е дотук. Оттук нататък започват другите показатели. Дали този актьор има достатъчно капацитет, обем, дали има достатъчно внушение, дали може да изнесе тази роля, дали може да я докара до зрителя… Това е вторият момент - възможностите на актьора. Третият момент, който също е много важен – много държа на това и актьорите, с които работя, да бъдат честни. Да бъдат всеотдайни в работата си и да работят за спектакъла.

Трудно ли е да се прави театър днес и кога на Вас ви е било най-трудно през годините?
Много е трудно. Има някои явления в българския театър, които са тревожни, и едно от тях е пренаситеността на театралния пазар. Вече всички правят и частни проекти. Драматичните театри, общински и държавни, бързат да произвеждат, защото пазарната икономика трябва да бъде задоволена. Това в голяма степен понижи критерия и което е най-лошото - вкуса на публиката. На мен ми е много късно да правя компромиси с вкуса си и се боря със собственото си творчество с явлението халтура, защото смятам, че от сцената трябва да се говори само стойностно.

Предстои поставянето на най-новата Ви авторска постановка на варненска сцена. Пиесата „Бихте ли слезли от жена ми“ е писана по действителен случай. Към кого е насочен спектакълът?
Този спектакъл е насочен към цялото общество, към всеки, който влезе в залата. Не се локализира само към конкретния случай. Написана е по действителна случка, но отива по-далече. Кара хората да огледат живота си и да разберат, че понякога не са със свободна воля. Че някой ги управлява и те не трябва да го допускат. Не трябва да допускат мафиотизацията на обществото, защото тази мафиотизация засяга живота на отделния човек и го обезсмисля. Пиесата е много интересна, едновременно комедийна, драматична и криминална. Тя е остро съвременна, с тематика от съдебната система, но стига и до философия… Най-важното е, че достига до зрителя и това се доказа още при първото й поставяне на сцена.

Баща на три деца и радващ се на седем внуци, днес Андрей Калудов празнува своя 70-годишен юбилей и с право може да се нарече щастлив човек! А ние му пожелаваме здраве и вдъхновение за още много пиеси и дълъг творчески път!

МАРИАНА СТОЙКОВА