16 000 км из София навърта снимачният екип на филма „Посоки“

Ели Маринова

снимки Пламен Гутинов

Всички посоки ли са изгубени за обществото ни? Има ли светлина в тунела на тези, които останаха в България? Труп ли е организмът на нацията ни? Защо се налага учени и интелектуалци да си „доработват“ на втора и трета работа, за да оцелеят у нас? Това са все въпроси, които оставят горчив вкус у зрителя, докато гледа новия български филм на режисьора Стефан Командарев, който участва на фестивала за родно кино „Златна роза“ във Варна. Нов, нов, но все пак вече този филм бе забелязан, допуснат и награден на големи европейски филмови фестивали. След като беше избран в официалната селекция на 70-то издание на международния филмов фестивал в Кан, лентата "Посоки" спечели и първата си международна награда. Това се случи на филмовия фестивал в Сараево през август, където донесе Специална награда на журито за целия актьорски състав на филма за изключително художествено постижение. Директорът на фестивала в Кан Тиери Фремо отбелязва, че въпреки дългото си отсъствие, България се е завърнала достойно в голямото кино. Световната премиера на "Посоки" обра овациите на публиката и беше определен като "оптимистичен" въпреки по-грубото представяне на българската действителност.

Филмът е вдъхновен от ядрен физик, срещнат в такси, разказва във Варна Стефан Командарев. На този учен не му стига пенсията и започва да кара такси. Той разказва виц, в който България е страната на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна са я напуснали. По-късно този учен запознава Командарев с колегите си – трима свещеници, бивши военни, преподаватели, учени – колоритна картина от личности и образи – всеки от които има своя гледна точка, теория и позиция по всички въпроси в България.  „Всяка история е базирана на истински, реални случки и хора. Дори събрахме твърде много и се наложи селекция. Само едната история е вдъхновен от разказа на Чехов „Мъка“.

Оказа се, че Чехов е плашещо актуален за сегашното време в България.

Когато започнахме срещите с таксиметрови шофьори, се оказа, че тези хора имат учудващо точен поглед върху реалността. Те я гледат всяка вечер от шофьорското място на таксито. Познават реалния живот и са част от него. Така се опитахме да намерим огледало – да се огледаме какво се случва в нашето общество. Един от героите казва за обществото, че е като труп, който не може да се събуди. Но пък шофьорката му отговаря, че това не е вярно. Може да го съживиш, ако намериш подходящото сърце. На финала  остава доста оптимизъм – че нещата зависят от нас самите – отбелязва режисьорът.

По негови думи филмът излиза  с 40 копия във Франция. Т.е той е одобрен от  40 киносалона там. Това е успех, радва ни, цялото парижко метро е облепено със снимки на филма. Успехът на  всеки български филм отваря възможности и помага на цялото българско кино.

Както на нас успехите на предишни български филми ни помогнаха да бъдем в Кан, така и надяваме се ние да отворим нови врати.

За подбора на актьори, Командарев споделя, че е имало дълго търсене преди това. Важно условие е било артистите в ролята на таксиметрови шофьори  все пак да могат да карат кола, защото трябвало освен да играят, и да карат таксито. Първо са избрани локациите и всеки епизод е заснет в един кадър. Екипът е избрал маршрути, които да отговарят на различните епизоди, но и да няма много дупки по пътя, които да разбият техниката. Паваж също не върши работа на снимачния процес, защото карането по него шуми допълнително. За 6 месеца екипът е минал 16 000 км из София, познава всяко кътче и улица. Затова Командарев шеговито отбелязва, че вече спокойно може да стане таксиметров шофьор. Следващите спирки на лентата са фестивалите в Торонто, Бусан, Хайфа, Варшава, Люксембург, Гент, Талин и други.

Следващата история ще се развива в няколко софийски патрулки. „Пак ще търсим идеята за огледалото. Така има повече автентичност“ – загатва в аванс режисьорът.

Снимки Пламен Гутинов

Четете още: Стефан Командарев: Баба, дядо и скайп не могат да заменят прегръдката на мама

Вижте официалния трейлър на филма тук: