„За теб“, или надежда има, има...

Колко трудно се прави добър театър днес, знаят всички ония, които повече или по-малко се докосват до това велико изкуство. Времената са трудни, все още преходни, уви, ценностната система се сменя, пари за култура пак няма. Творците в театъра обаче са единодушни почти винаги, когато ги попиташ какво е необходимо, за да се получи добро представление. Първото, което казват, е силен драматургичен текст. Всичко останало идва после.
Не са прави ония, които само и единствено критикуват, които скептично твърдят, че съвременната българска драма куца, че нямаме драматурзи, които могат да извадят стойностен продукт, достоен за времето, в което живеем. Е, с най-новата си пиеса „За теб“ Яна Борисова опровергава тези твърдения. Категорично. И тук не става въпрос за това какви кусури ще открие театралната критика – ако въобще я има, и как ще ги разнищи. Ако го стори безпристрастно, добре. Ако обаче задълбае, само за да отрече и очерни, е лошо. Лошо за българския театър.
Да, пиесата е написана специално за актьора Христо Мутафчиев, който преди няколко години претърпя тежък здравословен проблем. Той изпълнява и едната от двете роли в постановката. Да, поводът за създаването на този текст може и да е личен, отношението също. Факт е обаче, че представено по този начин през режисьорския поглед на Петър Кауков, произведението чупи безапелационно рамките на личното, надхвърля ги и отпраща към вечните, изконни, общочовешки, философски проблеми на битието и смисъла на човешкия живот въобще.
С твърде пестелив, почти символичен декор, но за сметка на това с добра режисура, точно намерена музика и великолепна игра на тандема Христо Мутафчиев – Станимир Гъмов „За теб“ блика от театър. Истински. Стойностен. Смислен. Такъв, който оставя белег. Диря. И който казва: Има надежда, има. Както за театъра като изкуство, така и за човека, прикован в инвалидната количка, който в кулминационния момент на спектакъла оглася Вселената с неистовия си вик „Жив съ-ъ-ъ-ъ-ъ-м!“.
Приятелство, любов, раздяла, братски чувства, саможертва, болка, отчаяние, борба, надежда и жажда за живот. Всичко това се оплита в един същински възел от страсти, които на моменти скрити зад маска, друг път крещящи, движат сюжета от първата до последната минута. И всичко се гледа на един дъх, с горчивината на нещастието и с усмивката на светлия лъч надежда. А когато нея я има, има смисъл.
И още нещо, съвсем не маловажно. С писмо до Съюза на артистите в България Яна Борисова се отказа официално от номинацията на пиесата за наградата „Икар 2015“. Направи го, за да не възникнат основания за съмнение в конфликт на интереси. Призът се дава от САБ, чиито председател е Христо Мутафчиев, който пък играе в пиесата. Жест, който говори само едно: истинският творец е личност с достойнство. И в крайна сметка не наградата е важна. А оценката на публиката. Тя аплодира!
Юлиян Атанасов