Свилен Стоянов: Изкуството е чистилище за души

Може би не е случайно, че в един момент от приятелската ни беседа с актьора Свилен Стоянов той заговорва за морето. На пръв поглед – без връзка. Само че не е така. Личност с изключително богата душевност и вътрешна светлина, Свилен винаги е имал интересния, философски поглед към хората и събитията. Към духовното. Към ония селения на духа, които са Началото и Безкрая. Затова и морето в света на Свилен е символ. То е вселена. Път към себе си. Като изкуството, като театъра, който е голямата му любов.
„...Мога да стоя с часове край морето. Това е едно от магическите ми природни пространства. Аз онемявам, аз се самозабравям, когато съм до него. То е магнит. Във всички сезони, във всички часове на денонощието. То е като икона, пред която се изповядвам във всеки миг, когато съм пред него. То е всичко, което може да ми даде със своето мъдро мълчание и характер. Има страхотен характер. И той е вековечен...“, откровеничи актьорът. И разговорът ни продължава може би часове – просто забравяме за времето. Свилен говори за театъра, за изкуството въобще, за ролите си, за работата си с театрална формация „Феникс“, за това, че все не намира време за себе си, заради което и поредната му стихосбирка чака ред, а и музикалните албуми – също...

- Свилене, каква е според теб мисията на театъра?
- Изключителна. Такава е мисията на изкуството въобще. Човек е дух. Човекът е една невероятно крехка, чувствителна, ранима природа. Независимо от условията на деня и понякога агресивното поведение на нашите съвременници. Човекът има нужда да пречиства себе си. Има нужда да се замисли. Има нужда да се огледа. Да се види в мига щастие, наречен живот. Понякога с много изпитания, с много трудности, понякога и с много болка. Изкуството е мост към себе си и ако ние го пропуснем, пропускаме да открием себе си. Рискуваме през целия си живот да се движим марионетъчно. Изпълнителски. Част от нещо и никога ние.
- Дълъг ли е този път към себе си?
- О, той е безкраен процес. Аз лично изпитвам огромно удовлетворение, когато срещна добро представление, добра оперна постановка, хубав концерт, когато срещна хора на духа от всички проявления на изкуството. Тези срещи за мен са много необходими. Понякога се случва и разминаване, разбира се. Творецът може и да не успее в някои от посланията си. И при мен се е случвало – само донякъде да съм успял. Това е напълно нормално, ние сме човеци. Но изкуството е чистилище за души, то е осмисляне на чудото живот. Практиката е показала, че щастието не е директно относимо към богатството. Разбира се, аз не искам да има бедност. Никъде по света. Защото не може оскотелият човек да чуе славея.
- Ако творецът не успее в посланията си, не се ли губи връзката с публиката?
- Вярно е, че в съвременните търсения понякога има по-модернистични, по-екстравагантни, по-предизвикателни решения. Част от по-младите постановчици понякога нарочно търсят предизвикателството. Невинаги част от публиката може да го възприеме и не е задължително. Мъдрият, добре скроеният като личност творец трябва да намери онзи баланс между различното решение, по-неочакваната форма и съдържанието.
- Къде според теб е границата между комерсиалния театър и кича, с уговорката, че комерсиален театър не означава лош театър? А онзи, който може да напълни театралния салон.
- Това е интересен процес във времето. След началото на демократичните промени имаше едно отваряне и освобождаване на българския театър, което понякога беше с успешен резултат, понякога не. Увлечението по формата, макар понякога и самоцелно, изигра временно пространствената необходимост за отваряне на процеса. По-късно се появиха заглавия, които бяха вече по-удачно събирателни между форма и съдържание. От друга страна, през 90-те години бяхме залети от чалгата и от едни ниски нива на предлагане. По-късно се появиха т.нар. комерчески постановки, в които можем да разграничим две нива. Някои от тях съумяват да защитят по-уникалното си творческо виждане. То може да бъде прието или не, но при него творецът върви в една пространственост, която отстоява. Отстоява нова форма, нови търсения, невинаги успешно, но макар да е комерческо, е защитено по някакъв начин. Мен обаче ме дразни, когато срещна заместители на изкуство. Когато се сблъскам с абсолютен миш-маш. Понякога във Варна идват трупи от други градове, интересни, с интересни творци, а работата нещо не се получава. Да не кажа, че се получава халтура.
- Как гледаш на младото поколение театрални актьори?
- Младите хора са много различни. Някои от тях здраво стъпват на земята, осъзнават, че трябва да се учат в движение, да доразвият знанията си на базата на четирите години обучение, което е добро за старт. Но в никакъв случай това обучение не може да определи по-нататък сигурността. Това е един дълъг, постепенен процес. Затова аз лично адмирирам тези професионални трупи, които приемат млади хора, помагат им за тяхното развитие. За няколко години ние имаме добри примери в това отношение в нашия варненски театър. Младите хора изграждат себе си в репертоарния театър, в една трупа. Трупата се среща с различни режисьори не в едно заглавие. В различни ситуации. И нещата се развиват. Има и други колеги, които смятат, че София е единственият център с възможности да се изкарат много пари по различни начини - със звукозаписи, с участие в киното или някакви свободни продукции. Зависи какво мисли младият човек. Ако той се увлече от печеленето, за да се живее, в началото вероятно ще има удовлетворение. Но ако не му провърви, може да се срине след 5 – 10 години, защото тогава вече няма да е млад, но няма и да се е развил. Ако обобщя: младите колеги, избрали репертоарния театър, имат възможността да се развиват постепенно, ако са талантливи, с времето ще берат плодовете на своите умения. Обратно. Ако някой бързо се е сметнал за звезда, по-логично е падането да се случи. И тогава сривът е много голям.
- Във варненския театър, който е твоят живот, имаш вече 97 роли. Аз лично съм те гледал в различно амплоа през годините. Имаш ли тип роли, в които усещаш, че най-бързо се вписваш, които най-много ти допадат като творчески натюрел?
- Аз обичам интересните, неправолинейни, нееднозначни персонажи. Обичам характерните задачи. В „Ричард III“ например ми бе изключително интересно да вляза в образа на Робърт Браканбари, която не е една от първите роли и едва ли зрителят се занимава точно с моя персонаж. Благодарение на Пламен Марков обаче ние успяхме да развием един по-широк образ, по-голям от партитурата, зададена от Шекспир. Обогатихме образа с епископа на Йорк като текст и стана една много любопитна крива. Това бе образ, изграден от текста на поне два или три персонажа от Шекспир. Същото бе и при Телегин във „Вуйчо Ваньо“ на Чехов. Една много пестелива на пръв поглед задача, но на мен пък ми е любопитно да надграждам и да търся проблема на малкия човек. Онзи, който има право, който понякога може да поведе, може да прави събития. И който може да оттласне процеси.
- За тези 35 сезона на сцената как те промени театърът?
- Аз много обичам театъра, а когато човек обича, прощава. Все повече си мисля, че във Варна имаме необходимост от една камерна сцена. От база за  култура за алтернативно търсене. Камерната сцена е пространство, където мога да направя един спектакъл с колега, мога да изразя себе си извън по-големите произведения, които правим на голяма сцена. А ние, актьорите, зависим от публиката, която също се променя през годините. Когато започвах, публиката беше с изключително отношение към театралното изкуство. Днес публиката е много по-прагматична, духовната територия остава на по-заден план. Много хора предпочитат да се приберат след работа и по чехлички у дома да си гледат мача или някое развлекателно предаване, което е право на избор, в края на краищата. Но истинското пространство за художественото изкуство, за територията на духа е салонът. Там е родено представлението. Аз съм убеден, че само художественото, истинското изкуство може да ни култивира, да ни освежава и да ни кара да мислим за чудото живот...
Юлиян Атанасов