Очаква ни изключително интересно и разнообразно Биенале на графиката във Варна

Председателят на Селекционното жури на 23. Международно биенале на графиката Варна 2025, изтъкнатият български график Петър Лазаров, за критериите на селекция, графичните техники на избраните произведения и посоките на съвременното графично изкуство.

Интервю на Нина Локмаджиева

Като председател на селекционното жури, какъв е обобщеният Ви поглед върху кандидатите за участие в тазгодишното биенале? Какво беше най-голямото предизвикателство в работата на вашето жури?

За мен беше голяма чест да бъда председател на това жури. Първоначално ми се струваше изключително странно, защото ние бяхме петима български графици и общо взето, човек се чувства пръв сред равни – в никакъв случай нямах нито двоен глас, нито повече права. Просто по различни съображения трябваше да има и председател на журито. Във всеки случай всички бяхме на равни начала. Членовете на журито бяха две дами – колегата Емануела Ковач, която е преподавател по графика в Националната художествена академия, и Моника Роменска от Пловдив, която от дълги години отговаря за Центъра по мексиканска графика в Стария град. С нас бяха и Димо Колибаров, който също е преподавател в Академията в София, и Димо Миланов, нашият колега от Варна, утвърден график.

Какви бяха предизвикателствата? По принцип всяко гледане на работи на колеги е предизвикателство на много различни нива, а в такъв контекст, когато трябва да се селектират произведения за едно международно биенале като Варненското, където имахме почти 2000 изпратени работи, това е още по-сложно. Първо трябваше да селектираме в интернет по дигитални изображения, за да отсеем тези, които не отговарят на изискванията според статута на биеналето. Това беше първата точка, по която трябваше да се работи – неща, които не отговарят по формат, по избор на техника и т.н. По този начин отпаднаха почти 40% от кандидатите. След това получихме отпечатъците на хартия, вече в оригинал. Прегледът на тези работи се случи във Варна на 17, 18 и 19 юни тази година.

Тук вече идва същинското предизвикателство – когато човек се сблъсква с множеството, повечето от които - хубави работи на автори от цял свят. Разбира се, всеки от нас е бил в позицията на човек, който е изпращал свои работи за изложба и е бил отхвърлен. На никого от нас не му е било спестено това в живота. Журито трябваше да преодолее факта, че трябва да отхвърля работи на колеги. Успяхме да сведем графиките до 515, които ще бъдат показани в окончателната изложба.

Какво се случва с поколенията? Къде стоят младите творци в развитието на графиката? Имате ли впечатления от тяхното участие в биеналето и какво бихте посъветвали един млад художник, който кандидатства за участие в такъв престижен форум?

Това е много особен въпрос, аз моментално си давам сметка, че отдавна съм отскочил границата да бъда сред младите. Ако погледнем членовете на селекционното жури, ние сме от едно средно поколение български графици. Хубавото тази година беше, че според статута има специална награда за млад автор. Това според мен беше причина да има много млади автори от различни държави, например от Италия, Тайланд, от които пристигнаха много работи на художници на възраст между 20 и 30 години.

Не съм сигурен, че мога да дам какъвто и да било съвет на който и да е млад колега, който да е различен от това, на което мен са ме учили. Човек трябва малко или много да познае себе си на първо място, след това да овладее техниката, на второ място, след това да усети къде лежат неговите предпочитания, избори, и след това просто да влезе в "браздата" и да не излиза от нея. Не докато постигне това, което иска, защото едва ли ще го постигне напълно. Ако е достатъчно самокритичен, тази бразда няма край. Човек трябва да познава себе си, да си избере техниката, която му пасва, и да не се отказва. А ако реши да се откаже, просто да не поглежда назад, да не съжалява. Това в крайна сметка е екзистенциален избор.

Какви са основните принципи, които ръководят селекционното жури при избора на произведения? Какво търсите в едно произведение на изкуството, за да го определите като добро или отлично? Има ли някакъв баланс, който се стремите да постигнете, например между традиционни и съвременни подходи? Има ли открояващи се техники или географско присъствие сред селектираните творби?

Това е въпрос, който по-скоро би трябвало да се зададе, след като мине изложбата и след като се видят творбите, изложени по залите на Градската художествена галерия и съпътстващите зали във Варна. Ние бяхме изключително улеснени от това, че на първо място, журито само по себе си нямаше някаква естетическа платформа, която да казва, например, че ще разглеждаме работи само в минималистичен или само в абстрактен експресионизъм, или само във фигуративен стил. Слава Богу, такава концепция не ни беше необходима. Статутът на биеналето ясно подчертава какви са критериите за избиране на работите. Както вече споменах, става дума за размер, който трябва да е между 20 на 20 и 120 на 80 см., т.е. има ограничение в размера.

Другото важно нещо, което улесни журито като принцип, залегнал в статута на Биеналето, е, че се избират само традиционни графични техники, чрез които могат да се възпроизвеждат изображения. Това включва висок печат, дълбок печат, повърхнинен печат - офорт, акватинта, дърворез, гравюра на дърво или литография. Произведения, които не са резултат от тези графични техники, които бяха използвали компютър и принтер, не бяха допускани. Не се допускаха монотипия, ксерокопия, рисунки. Разбира се, има много междинни полета, където се използва една сравнително графична техника, но изображението е подготвено по фотографски начин. Там вече се придържахме към факта, че носителят, от който е печатано, е матрица, от която може да се извади тираж. Когато имахме различни гледни точки в журито, просто гласувахме – кои са "за", кои са "против". Тъй като бяхме петима, това вършеше работа.

Много е трудно, когато пристигнат работи от Зимбабве, Коста Рика, Индия, Нова Зеландия, Швеция. Всички тези работи, когато са поставени една до друга, в повечето случаи нямат нищо общо помежду си. Това е така, защото в много от тези групи художници има един чисто етнически, културен, визуален език, който е несравним с европейския. Те имат отчетлив свой почерк. Моят опит от предишното триенале на графиката в София показа, че тайландската експозиция беше една от най-впечатляващите в много отношения. Беше трудно на чисто естетични принципи да се правят преценки кое да влезе и кое не. Затова, както казваше моят баща, който е бивш спортист: „Не обичам спорт без хронометър.“ Т.е. опитвахме се да сведем до един най-ясен и принципен начин гледането на работите, за да няма прекалено личен привкус – „на мен това ми харесва, на мен това не ми харесва“, което не би било уважително към хората, които са изпратили работи от близо 5 хиляди километра при нас.

Биеналето ще бъде изключително интересно и разнообразно. В него ще има най-различни, макар и класически, техники и най-различни подходи за тяхното използване. Това е едно от нещата, към които се придържахме в журито – да извадим експозиция, която да е интересна и от която човек да може да се учи в много отношения. Аз трябва да призная, че един от сюрреалистичните моменти за мен беше, когато ми казаха, че ще бъда в журито. Веднага си спомних времето преди 40 години, когато за първи път дойдох във Варна, за да видя едно от първите биеналета. Как се пътуваше с влак през нощта, за да се стигне до Варна, да разгледаме експозицията, и да вземе следващия нощен влак, за да се прибере човек... И как всщност гледането на тази експозиция беше един вид клас, курс по графични техники. Един вид учене отново и отново за това какво представлява графиката и как се прави от най-добрите в световен мащаб. Беше като да отвориш прозореца. По това време това беше изключително важно. Сега всичко визуално и всичко, свързано с информация във всички видове изкуства, е много достъпно, но въпреки всичко, когато човек влезе в една зала и види тези неща изложени на живо, впечатлението е съвсем различно. Това за мен беше много особено преживяване - да бъда един от хората, които селектират в това Биенале, от което аз съм се учил в продължение на десетилетия как да правя графика.

В един свят, доминиран от дигитални технологии, какво е мястото на традиционната графика днес? Ренесанс или залез я очаква?

Това е пак много сложен и труден въпрос. Аз самият работя в традиционната сфера на графиката, в една техника, която е почти изчезнала вече в Европа като практика – гравюра на дърво. Не дърворез, което е на надлъжно дърво, а гравюра на дърво - на напречен срез, която всъщност е била основната репродукционна техника на XIX век за книги, илюстрации, плакати и т.н. Най-известният пример са гравюрите, направени по рисунки на Гюстав Доре, за големи проекти като Библията, „Ад“ и „Чистилище“ на Данте и т.н. Аз работя в тази техника. В Европа вероятно можем да се преброим на пръстите на едната ръка, толкова малко хора я правят.

Дали е залез? Не знам. Докато има хора, които са заинтригувани и имат афинитет към определени технологии, те ще продължават да съществуват. От друга страна, необходимостите на света са за повече, по-бързо, по-евтино. Това е историята и на графиката. Графичното изкуство не съществува заради някакъв естетически принцип. То съществува заради необходимостта да се размножават изображения, и то изображения, които имат смисъл и значение. От най-ранните образци, още от Китай, става дума за сутри, за свещени текстове, за свещени изображения… Изкуството на графиката никога не е съществувало, защото е по-красиво от живописта или другите изкуства, напротив. Дори ако човек сравни Библията на Гутенберг, която е големият прелом в графичното изкуство в Европа, с илюстрованите на ръка Библии от предишните поколения, преди XIV-XV век, тогава разбира всъщност какво е загубено. Тази красота и финес на ръчно рисуваните изображения са загубени чрез графиката. Но пък графиката прави достъпни тези мисли и изображения в един доста по-редуциран естетически вариант.

Така че графиката няма да изчезне. Тя няма да изчезне заради това, че има компютърно изкуство, то просто умножава възможностите, които един график има пред себе си като инструментариум. В крайна сметка всичко опира до личния избор, до личната естетическа насоченост и афинитет. Така че човек никога не бива да страда за старите техники. В момента ние правим други неща. Новите технологии само ме радват, удоволствие е човек да види какви невероятни неща могат да се правят с тях. Така че положително трябва да се гледа на бъдещето. Не както казваше Кенет Кларк в “Цивилизацията”: „На бъдещето може да се гледа с оптимизъм, но не непременно с радост.“ Това не е точно така.

Снимка личен архив