Паметна вечер събуди духа на поета Атанас Стоев

Знаете ли какво е да слушаш хубава поезия? Почитателите на лиричното слово знаят това. То е нещо като невидима ръка, която докосва душата ти, рисува асоциации, катализира емоциите. То е нещо като тих вятър, който шепне в ухото ти като песента на щурците и все нещо пита. Кои сме, защо сме и каква е мисията ни на тази грешна земя. Що е то радост и болка, страдание и надежда, възход и падение, Добро и Зло, възвишено и низко... и все такива неща.
Е, щастливци са онези 50-ина почитатели на поезията, които бяха гости на вечерта – спомен за Атанас Стоев в Градската художествена галерия. Има нещо символично във факта, че дъщерята на поета – Биляна, бе организирала паметната вечер в деня, в който точно 10 години по-късно на сцената в зала „Пленарна“ на община Варна тя бе удостоена с награда „Варна“ за участието си в хитовия спектакъл на Варненския театър „Канкун“. А точно на 22 май, но преди 10 г., Биляна получи посмъртната награда „Варна“ за своя баща.

Сигурно бе, че снощи Атанас Стоев ни гледаше от небето – всички нас, които заедно с Биляна и прекрасните й колеги от театъра Стоян Радев и Пламен Димитров съпреживяхме спомен за Поета и Човека. А го сторихме, защото всеки от нас къта в сърцето си късче спомен за Наско. За твореца с широка душа и богато сърце, за учителя и просветителя Атанас Стоев, за когото писането бе не само призвание. То бе съдба, предопределен житейски път.
За творчеството на Атанас Стоев може да се говори и пише много. И все времето и мястото няма да са достатъчни. Сложна, богато надарена, талантлива личност, която пращаше стихотворните си послания към нас толкова непринудено, някак леко, а каква философска дълбочина излъчваха те. Независимо дали става дума за майката, за Родината, за дома, за близките, за любимата, за града, за морето – правеше го много човешки, много истински. И все с някаква искрица болка – защото това е то голямото изкуство. Изкуство на болката.

„И в очите на спомена - пяна, а в зъбите - пясък!
Като чужд в мойта къща на детството влизам.
Позатулени, празните дрехи на татко -
пак ме сепват от ъгъла с близост.

А в килерчето - дето го миха и плакаха - виждам
над коритото сгърбена - мама се къпе!!!
И потъва засрамена в мен паметта ми
и назад, и назад заотстъпва...

Тази шия, ръцете, гърдите и мишците едри,
под коравата вълнена дреха лежали,
зървам само за миг и смутено се питам:
„Мамо, мамо, кога остаряла си?"

И бълбука главата от свян, от любов и от мъка...
Някой трябва пак чиста вода да налее,
та косите си тя да изплакне от пяната
и лицето добро да изгрее.

Пука-пука в ушите сапунка, очите ми парят
и водата отново е страшно гореща;
а пък аз - пред коритото - свит на колене,
под полата на мама заклещен...

Казвам... мама се къпе! И вкъщи е толкова светло...
Но сред парата татко явява се бледен
и избърсва с ръка огледалото потно -
както някога да се огледат!“

**
На Юлияна

„Ревнувам тънките ти дрехи,
в нощта съблечени пред мен,
ревнувам раменете крехки,
от топлината им сразен;
ревнувам погледа ти светъл,
ревнувам вчерашния ден,
прозявката на деколтето
и преживяното без мен;
ревнувам твоя свят отминал,
ревнувам твоя свят сега,
ревнувам всичките години,
живени като на шега;
ревнувам и гласа ти даже,
плача ти, женския ти смях,
това, което ще ти кажа
и в сънищата си разбрах;
ревнувам твойта безнадеждност,
която с близостта пося,
дъха и женската ти нежност,
страха си - как да ги спася;
ревнувам времето, което
ограби ни на младини...
Безсилен е да спре поетът
прииждащите старини;
да спре разрухата за двама
в семейния ни кръговрат...
Ревнувам те и няма, няма
спасение на този свят!“

Въпросите в творчестово на Наско Стоев бликаха един след друг. Как сме създадени, защо се обичаме или мразим, какво и колко сме дали на света около нас и на хората, все въпроси, пречупени през изключителната художествена образност в стиховете на поета. Поетът, отправил към Господ най-съкровената си молитва:
„Не позволявай, Господи, не позволявай,
за всички ни да свърши този свят...“
Днес, 10 години след смъртта на Атанас Стоев, си спомняме за него и казваме: „Поклон, Поете!“

„Ти, който си ми дал душа и плът,
ти, който ме научи да се радвам,
ти, който ме научи и да страдам,
да бъда дом, и хляб, вода и път;
ти, който ме дари с очи да гледам
с възхита красотата на света
и да се вричам само в любовта
и тя да е последната победа,
а думите - Голготата ми свята! -
благодаря ти за това, което съм!!! „
Юлиян Атанасов