Ивайло Христов: “Страхувам се да не изсъхнат корените ми”

Театърът за Ивайло Христов е?...
Ежедневие. И цялата истина.
А киното е?...
Там се чувствам най-добре. И най-свободен.
Музиката е?...
Най-голямото изкуство. Слушам я с изключително удоволствие. Изпитвам истинска наслада от нея.
Танцът е?...
Съвършенството на човешкото тяло, изразяващо всичко. Аз съм от зрителите му. И съм свидетел на неговите фантастични танцови форми. Гледал съм Бежар, Пина Баучи и др.
Младите хора са?...
Трябва да проявяваме търпение към тях.Имат право на грешки, за да се научат. Когато отново грешат, изхвърчват. Така е поне в НАТВИЗ.

/б.а. Ивайло Христов е един от преподавателите в НАТВИЗ “Кр. Сарафов”/.

Любопитството е?...
То е задължително. И е мотора за всяко нещо.Но любопитство трябва да бъде градивно. Дребнавото махленство не ме интерисува.
А любовта за Ивайло е?...
Най-великото чувство.Ако някъде сбъркаме, ние сме си виновни, а не – Любовта.
Родителите са?...
Все по-често се появяват в съзнанието ми, в спомените ми. Преживе не им отделях достатъчно време, но успях да им кажа, че ги обичам, че съм благодарен син...
А семейството е?...
Не те допускам до този въпрос. / усмихва се/.Неприкосновено място е. Лично мое.
Приятелите са?...
Как великолепно го е написал Валери Петров – “Казва се приятел пръв, казваш ти приятел пръв, казвам аз приятел пръв, но защо е той такъв. Затова....” Така усещам и аз приятелството.
Варна за тебе е?...
О, Варна е градът на многото ми и неповторими спомени. Улички, градинки, хора, с които се срещам и разговарям...Мило ми е.
А България е?...
Това са моите корени. Страхувам се, да не изсъхнат. Затова съм тук. Затова работя. За мен. Не знам, дали ТЯ се нуждае от мен, но аз се нуждая от НЕЯ!