Пенко Златев: Аз съм галеник на съдбата

Пенко Златев е емблематично име във варненския и  българския хандбал. Роден е през 1951 г. във Варна. Като треньор е ръководил всички възрастови формации на „Локомотив”, а през последните години работи в ХК „Спартак”. Бил е треньор на различни формации национални отбори. Носител е на Купа „България” с  „Локомотив” през 1997, 1999, 2000, 2001, 2002 г. и шампион през 1999, 2000, 2001 и 2003 г. Със „Спартак” е носител на Купа „България” през 2004, 2012, 2014 г. и шампион през 2004 г.

В европейските турнири има участие на 1/16-финал с „Локомотив” през 1996, 1997, 1998, 2000, 2001, 2002 г., а със „Спартак” през 2005, 2010, 2011, 2012 г. През 2014-а достига до осминафинал. Има няколко призови места в евроквалификации като треньор на юношески гарнитури. Печелил е европейския железничарски шампионат, където по традиция играят много силни състави.

С два победни мача – срещу „Осъм” и НСА, наставникът на мъжкия хандбален тим на „Спартак” Пенко Златев сложи точка на активната си треньорска работа. Своеобразният бенефис събра негови бивши играчи и почитатели в спортната зала на Първа езикова гимназия. С треньора разговаряме минути след последния мач, който той ръководи от скамейката.

-       Г-н Златев, какви чувства Ви вълнуваха по време на последните два мача?

-       Бях спокоен, за мен бе важно как състезателите ще изиграят последния мач. След първата среща с „Осъм” отнесоха доста критики. Може би защото знаеха, че за мен двубоят с НСА бе последен в треньорската кариера, момчетата играха така, както отдавна не бяха го правили. Бяхме тактически дисциплинирани. Проблемът с този млад състав бе, че нямаха тактическа дисциплина. На играчите обичам да им казвам една мисъл на холандеца Михелс, който създаде тоталния футбол. Та той казва, че е по-добре грешна тактика, дадена от треньора, но правилно изпълнена, отколкото правилна тактика, но грешно изпълнена от състезателите. В целия ми опит през годините съм разбрал, че водещи са две неща – дисциплината и тактиката. Ако отсъстват, има проблеми. Има ли дисциплина, има и колектив.

-       Ако Ви върнем назад във времето, кога пламна у Вас хандбалната искра? Защо избрахте точно хандбал, а не примерно футбол?
 

-       Хандбалната искра се запали още в детството ми. С треньора Павел Дженев сме заедно още от четвърти клас. Двамата сме от едно котило, от училище „Елин Пелин”. Съдбата ни събра. Но любопитното е, че аз всъщност съм започнал с футбол. Двамата играехме в „Черно море”. Лека му пръст, имаше един треньор – Аврамов, който работеше много добре с деца. Ходил съм на финал на държавно първенство за младша възраст с „Черно море”. Но пък учителката ни по физкултура беше хандбалистка и играехме хандбал в часовете по физическо. Така стана, че  сутрин играехме футбол, следобед хандбал.

-       На какъв пост бяхте в хандбала?

-       Бях дясно крило, а Павел Дженев – ляво, така започнахме при мъжете. После той се разви и стана един от най-добрите хандбалисти на България. Аз пък се отдадох на треньорската професия.

-        Настоящият отбор на „Спартак” е конгломерат от юноши – това ли и правилната формула? Да се разчита на кадри от школата на клуба? През призмата на Вашия треньорски опит – след колко време тези момчета ще започнат да жънат успехи?
 

-       В този труден момент за спорта, имам предвид безпаричието, това е най-правилната формула. Колко време се чака? Ако се работи добре в детско- юношеските школи и идват добре подготвени състезатели, става бързо. Ще ви дам пример. Настоящият отбор на „Локомотив” е съставен от хандбалисти, които играеха добре още като юноши. Те бяха на 16 г. и трима-четирима играеха в основния състав, спечелиха Купата на България за мъже. Преди две години го казах, казвам го и сега. Стига с хандбалния туризъм! Не може играчите да пътуват събота и неделя до друг град, за да играят мачове, и да очакваш върхови резултати. Работи ли се с правилна стратегия и при най-малките, и при по-големите, преливането става безболезнено. Когато има преливане, големите приемат по-лесно малките. Това е пътят. И го следват много клубове, не само в хандбала, имайки предвид безпаричието. Другият проблем в спорта, който все по-осезаемо ще се усеща, е липсата на деца. И ние също вече го усещаме – няколко от децата от школата заминаха с родителите си в чужбина.

-       Тази тревожна тенденция, за съжаление, ще продължава и за в бъдеще...

-       Да, това наистина ще е бич. Демографската ситуация рефлектира и върху спорта. Няма да има какви деца да селектираме. Няма да има от кого да подбираме. От пет деца не може да изкараме десет кадърни. Да играеш с местни деца – кадри на клуба, безспорно е приоритет – все пак има и клубна любов, редовно посещават тренировки.

-       Давате заявка, че ще прилагате немски модел в школата на „Спартак”. През годините сте се докоснали до методиката на работа в силни школи, най-вече в Германия. Какво възнамерявате да копирате и да пренесете тук на местна почва?
 

-       Това исках да го пренеса най-вече в национален мащаб, разбира се, и на клубно ниво. След дълги увещания се съгласих да стана председател на треньорско-методическата комисия на България. Поставих едно условие – оттук нататък ще променим матрицата и ще работим като в белите страни – имам предвид подбор на състезатели, треньори, състави. Да вкараме единна програма. И всички треньори в България задължително да работят по тази система. Защото сега всички работим на парче. Как е в Германия? До 16 г. във всички първенства, във всички срещи се играе зонова защита, лично пазене. Това кара децата да бъдат освободени, да се надиграват, да се учат да се пазят. Играта трябва да доставя радост на децата! Когато станат на 16 г., едното полувреме е задължително пак на лично пазене, а второто треньорът може да дава тактика. На 16 г. започват да ги учат на тактика. Знаете, че най-активната защита е личната. Най-трудната – има големи пространства и защитникът трябва да се справя. Това исках да направим и в България, но, за съжаление, не можахме.

-       За тези 45 г. в хандбала колко мача сте ръководили като треньор? Има ли двубой, който няма да забравите никога?

-       Нямам статистика, мачовете са хиляди. Най-големият ми мач, който никога няма да забравя, е победата над Унгария с националния тим. Тогава за първи път бях треньор на мъжете. На 3 януари 2001 г. отиваме да играем там квалификация за световно. А унгарците бяха бронзови на олимпиадата през 2000 г. Играем там, губим катастрофално – 6:32. В този момент исках да се отвори земята и да ме погълне. Значи, падаме в неделя, а в сряда те трябва да ни гостуват. Те пристигнаха във Варна по-рано от нас, със самолет, ние се лашкахме с автобус. Георги Николов беше влязъл в казармата на 1 януари и нямаше право да играе в чужбина. Там не игра.  Реших да скрия от унгарците още един състезател – вратаря Кирил Ценкин. Настанихме се в хотела там и му казах: „Ценкин, оттук нататък ти сам ходиш да обядваш, да вечеряш, ние отиваме на тренировка, а ти – бягаш в парка”. Той ми вика: „Тренер, поне на мача да седна на скамейката”, а аз категоричен: „Не, сядаш на трибуната, вадиш си тефтера и записвай и гледай”. Така че той беше скритият ми коз заедно с Николов. Събрахме се във Варна, започнахме разбора. Явно, че съм бил притеснен. Няма да забравя думите на Диян Динков: „Тренер, бъди спокоен. Ако трябва ще умрем на игрището, но няма да ни бият с толкова”. Никой не говореше за победа. Този мач обаче те го изиграха невероятно. Кирил Ценкин заключи вратата, Георги игра много силно, целият отбор! Видях игра в защита, където наистина с телата си спираха противника. Този мач никога няма да го забравя. Бихме ги с три гола. На тези квалификации бяхме на ръба да се класираме. Но играхме два мача с Литва. Трябваше и двата да ги вземем, но, за съжаление, изгубихме първата среща. Ако бяхме спечелили, вземахме визи за световно. И въпреки това, представянето ни в квалификациите беше голям успех. Да биеш третия на олимпиадата!

-       А от държавното първенство имате ли паметни мачове?

-       Това беше първата ми титла като треньор на „Локомотив”. След едно 3-годишно царуване на „Порт” (Бургас), 1999 г. Стигна се до пети мач, имахме  предимство. Те направиха един скандал в Двореца. Нас ни наказаха, вместо тях да санкционират. Трябваше петият мач да го играем в Добрич. Там имаше продължения, но победата беше много сладка, защото беше за първа година. Във Варна станахме европейски железничарски шампион. Това звучи малко несериозно, но България е ставала един път с националния си отбор, а ние тук, във Варна, станахме само с отбора на „Локомотив”. Имахме много силни съперници тогава.

-       Плакали ли сте след мач?

-       Даже наскоро пак плаках. Когато станахме шампиони тази година при 19-годишните. Втория полусезон след двете ни нещастни загуби падна тонусът на отбора. Битката с „Фрегата” е жестока, там и съдиите помагат. Не очаквах, че ще бъдат мобилизирани толкова много.  Всички срещи ги изиграха на ниво. И като гледам статистиката – всички втори полувремена от изиграните мачове смазваме съперниците си.
Първия мач няма да забравя, водеха ни с три гола, а ги бихме с десет. Най-голямата ми мечта и тяхна, разбира се, бихме ги 37:21. Тогава плаках.

-       Веско Станков Ви наследява на треньорския пост. Какво бихте му казали?

-       Без дисциплина и тактика не става. Казах му, че една от причините да се откажа, е, че в България играчите вече нямат дисциплина. И ако ние не успеем да изградим това, няма да имаме успехи. Ще му кажа още, че вложеният труд винаги има отплата. Може да е по-късно, но венец на труда има. И най-важното, това са думи на доц. Вълчев – в спорта трябва търпение.

-       Когато човек е в публиката и Ви гледа отстрани, има чувството, че в душата Ви бушува буря от емоции. Имало ли е мач, който сте били убеден, че ще спечелите, и не сте се вълнували толкова много?
 

-       Никога не съм бил с нагласата, че този мач ще го спечеля – така че вътрешно да съм спокоен. Спокоен съм, когато видя, че заиграят добре. Сега, като се замисля, през всичките тези години не си спомням година, в която да съм бил треньор и да не съм взел медал. Бяхме в Пловдив на една спартакиада, водех и 16-, и 18-годишни, и двата отбора се класират на финал. Едното игрище е тук, а другото до него. Започва мачът с единия отбор, а след малко с втория. Бил съм и до двата тима и паралелно ходя и при едните, и при другите. Бягах от едното до другото игрище. Бях много темпераментен.

-       Не се ли изкушихте от работа в чужбина през годините?

-       Имал съм възможност, но така и не излязох. Варненската община винаги ни е подкрепяла  през годините и съм много благодарен за това. Радвам се, че никога не напуснах Варна и бях треньор тук. Аз съм галеник на съдбата. Работил съм с най-добрите играчи, това е невероятно щастие...

АТАНАС ВЪРБАНОВ