Непознатата история: Край вода да живееш, жаден да ходиш

СКЕЛЕ КАПУ ЧЕШМЕСИ Е ИЗГРАДЕНА ПРЕЗ 1834 Г. ДО ЛЯВАТА СТРАНА НА ПРИСТАНИЩНИТЕ ПОРТИ. Изваяна изцяло от мрамор, лицето й гледа към морето. Несъмнено това е най-красивата варненска чешма. На нея не поставят надпис, както е прието при повечето стари чешми. В замяна на това тя е богато украсена и орнаментирана. Скеле капу чешмеси и няколко други старинни чешми влизат в полезрението на братя Шкорпил още в началото на ХХ век. През 1910 г. чешмата е преместена в Морската градина, а през 2001 г. е реставрирана от община Варна.

Един от най-важните въпроси, които варненската община трябвало да разреши веднага след Освобождението, е този с водоснабдяването на града. Населението, което за 22 години нараснало около 3,5 пъти и от 7537 души, според статистическите данни от османското преброяване през 1866 г., станало 25 259 души, според преброяването в младата българска държава от 1888 г., започнало да чувства остър недостиг на чиста питейна вода. Проблемът с водоснабдяването ставал от ден на ден все по-сериозен за разрастващото се население и след решение на местните управници през 1890 г. започнало изготвянето на опис на всички съществуващи водопроводи и обществени чешми. С тази задача били натоварени „градско-общинският“ инженер К. Папазян и  помощникът на „градско-общинския“ архитект  Г. С. Емануилов. Благодарение на техните проучвания е съставена една подробна картина на водоснабдяването  на Варна през последните години на XIX век. 

ЧЕШМАТА НА СУЛТАНА - турският паметник от времето на султан Махмуд над чешмата срещу градската градина в гр. Варна. 

Първата констатация, която двамата направили, е, че за 24 часа на човек в града се падат по 23,512 л вода, като според тях минималното необходимо количество е 25 литра, като в тази сметка не влизала водата, необходима за обществено ползване в града, а именно: „В 24 часа трябва още на града: за баните (хамамите), за поливане на къщните градини, за чистение водостоците (герпзите) и прочее, всичко най-малко около 100 литра или 78 оки вода на душа, за което е необходимо да се приберат и докарат водите в града от всички други извори в околността“. (бр. 25-26 на Варненски общински вестник от 29 септември 1890 г.). Идеята на двамата експерти е тези води, които са с малък дебит, да бъдат събирани в резервоар във високата част на града и от там да се доставят по тръби до всичките му части. Този резервоар трябвало да изпълнява и функцията на резервен водоизточник, който да може да осигури при евентуална авария (спукване на тръба) вода за 24 за нуждите на населението.

До този момент градските чешми във Варна се захранвали от пет водоизточника
 
„Всичките пет извора се намират при гр. Варна на северо-изток у лозята, разположени в една дължина около 1800 метра. Всичката вода иде в града през грънчени тръби (кюнци), само за по-новите малки чешми у някой улици е отделена вода чрез оловени тръби, а водата за чешмите в Държавната болница се проведе тази година (1890) през железни тръби, доставени от Англия“, пише още в доклада на Папазян и Емануилов.

От същия доклад научаваме и изключително интересна  информация за историята на част от обществените чешми в града. Първият извор, който те описват, наречен „Старата баня“, извирал в местността Ташлъ тепе  (около телевизионната кула). Той бил с голям дебит - „количеството на водата и лете и зиме е 30 масура“. (Според обяснението на авторите на този доклад думата масур в случая е използвана като техническо понятие - цев - 1 см в диаметър, с която се измервало количеството на течащата вода.) Водата от този извор захранвала 11 обществени чешми и четири частни, а останалата вода отивала за нуждите на Старата баня, откъдето идвало и наименованието на извора. Според казването на „Градский чешмеджия Хаджи Махмуда Сюлейманов, тая вода била докарана в града нещо преди 300-350 години“. 

ТУРСКАТА ЧЕШМА – чешмата паметник на султан Махмуд ІІ от 1836 г. в Морската градина.

Вторият извор, от който градът черпел вода, се намирал в днешния район „Приморски“ в местността Кемер дере. Тогава в този район, отдалечен на около 3 километра от града, се намирали прочутите варненски лозя. Този извор бил с далеч по-скромен дебит и количеството на водата било в зависимост от сезона  „лете 16, а зиме 18 масура“. Водата от него била разпределена в 17 чешми, дванадесет обществени и пет частни. Тази вода била докарана в града по същото време, по което била доведена и водата от Старата баня. А другото общо било, че и в двата случая собствениците на частни чешми не плащали никому нищо за поддръжката на водопровода. Разбира се, тези „частни чешми“ не били в домовете на „случайни хора“. Всички били построени още преди Освобождението, като едната била в дома на бившия варненски мюфтия Халил ефенди, другата в дома на Хасан бей, в двора на Хюсеин бей, на Риза бей, на Дели Мехмед бей и т.н. Приходи за поддръжката на водопроводите нямало. Интересното в случая е, че 

задължение да поддържат двата водопровода имали 

не тези, които ползвали водата, а наследниците на тези, които я били докарали в града. За водопровода на Старата баня това били наследниците на Песметчиолар, а на водопровода от Кемер дере „имама на Карджък джамия, Хюсеин Ефенди“. Това била една от 18-те джамии, които споменава в своето описание на варненската крепост до Освобождението Феликс Каниц, цитиран от братя Шкорпил. На много гравюри от онова време могат да се видят многобройните извисяващи се минарета на варненските джамии, които дават облика на всеки ориенталски град. През 1908 г. заедно с останките от крепостта били сринати и повечето джамии.

Третият извор се намирал в местността Караач Теке (Текето на черните брястове). Водата извирала в близост до раннохристиянския манастир, открит няколко години по-късно от братята Шкорпил. В района на този уникален по своята планова схема и размери, без паралел нито в българската, нито във византийската строителна традиция комплекс, за който се предполага, че е изграден в края на ІХ и началото на Х век от св. цар Борис Покръстител и действал до ХVІІІ век, имало и аязмо. Явно именно аязмото привлякло погледите на турските управници на града и през ХVІІ век те „уловили“ водната жила. Тази вода била с дебит „лете 8, а зиме 12 масура“ и захранвала 16 обществени чешми и две частни. Този водопровод се поддържал от „градско-общинските доходи“, а Н. Шопов и Мехмед Чауш, в домовете на които се намирали частните чешми, ползвали това благо напълно безплатно.

Обстойният доклад на „градско-общинския“ инженер К. Папазян и  помощника на „градско-общинския“ архитект  Г. С. Емануилов показал, че е необходимо да се вземат незабавни мерки за изграждането на модерно водоснабдяване в града и решаване на въпроса с недостига на вода за населението, което през летния сезон се увеличавало още повече заради морските бани и желанието на управляващите градът да се развива като европейски курортен център.

Така през 1903 г. кметът Дамян Перелингов предлага водоснабдяването на Варна да се отдаде на концесия. Усилията му са подкрепени и от д-р Ангел Пискюлиев, който го наследява на кметското кресло. През 1904 г. д-р Пискюлиев  представя пред общинските съветници обстоен доклад, в който задълбочено се разглеждат необходимостта от модерно водоснабдяване и изграждане на канализация на града, като многократно заявява, че всяко забавяне е престъпно и че не трябва да се пренебрегва това, което е нужно, за да стане Варна модерен град.  

БОГДАН ЧЕШМА. Чешмата е построена в края на 1646 г. със спомоществувателството на княза на Молдавия Василий Лупул.
 

Същия въпрос засяга в записка от 1 юли 1906 г. и кметът Кръстю Мирски. В нея той дава данни и посочва пътищата за осъществяване на проекта.

До този момент в града, както разбираме от бр.10, стр.5, от 1915 г. на Варненски общински вестник, 

в града е имало „105 чешми, 1153 кладенци 

(245 за пиене и 908 за поливане), от които за общо ползване е имало: 83 чешми и 13 кладенци, а за частните къщи  22 чешми и 1140 кладенци“.

„Водният въпрос“, който от години занимава управниците и жителите на града, принуждава през 1905 г. Варненското общинско управление да подготви проект за провеждане на конкурс за   водоснабдяването и канализацията на града. За преглеждането и одобряването на проектите е поканен проф. Г. Фрьолинг от Дрезденската политехника. С решения №178 и № 190 общината заплаща около 4000 лв. за участието му в журито.

„Правили са продължителни и щателни изследвания (съобщава същият брой на Варненски общински вестник) на всички води в землището на града и околностите му и като най-доброкачествени, лесно доводими и достатъчни за града се оказали излишните за околните села води” от  изворите  „Харами дере”, “Соук  Сулар” и „Теке   Караач”, разположени   на   южните   склонове на Франгенското плато с общ дебит 15 л/сек. 

Те трябвало да бъдат доведени в два градски изравнителни резервоара, всеки с вместимост 1000 куб. м, разположени на коти 75 и 90. „Със закон от 07 март 1907 година (публикуван в бр. 59 на държавния вестник от 17 март същата година) се разрешава на община Варна заем от 8 милиона лева, от които 1,5 милиона за водоснабдяването на града“, четем в местната преса от този период. Общината обявява конкурс и обектът е отдаден на предприемач. 

Строителните дейности  били извършени през периода от 1909 до 1911 г. 

Главният водопровод от Харами дере до резервоарите е с дължина 21, 480, 40 м с чугунени тръби. Строителството на първия етап от прокарването на водопровода е струвало на общината 480 441 лв. без стойността на тръбите. 

Вторият етап от изграждането на водопроводната система във Варна започва през юли 1914 г. и е завършен през март 1915 г. Строителството включва хващането на изворите при с. Елеч в тръбопровод с чугунени тръби 150 мм и дължина 1578,35 м до водосбор и от там до Русларската водна камара с дължина 1360,80 м тръби 100 мм. Този втори етап струва на общината 21 964 лв. Доставката на чугунени тръби струва на общината 721,375 лв., или изграждането на първия градски водопровод излиза на варненци 1 223 780 лв. 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Непознатата история: Канализацията на Варна