Когато животът ти нанася удар след удар, трябва да можеш да се изправяш

Понякога животът ни изправя пред такива изпитания, че сами не знаем как сме преминали през всичко и откъде сме намерили сили да продължим. Хубаво е обаче, когато след време имаме възможността да се обърнем назад, да си спомним и да си кажем: Успях!

Героиня на следващия разказ е жена, на която й се е наложило да се бори с всички налични сили, за да осигури нормален живот на децата си…

От малък град съм. Омъжих се веднага, след като завърших гимназия. Исках да уча архитектура, но мъжът ми беше със седем години по-голям от мен и ми каза, че ако отида да уча, може да не бъдем повече заедно, защото има опасност да го забравя, и е най-добре да се оженим. Така и направихме. Живеехме в родния ни Ловеч, на улицата на цветята. Когато се разхождахме, редовно ни подаряваха цветя… бяхме много хубава двойка. След година се роди дъщеря ни. Бях едва навършила 20. Започнахме самите ние да се занимаваме с цветарски бизнес и това ни позволяваше едновременно да припечелваме и да се грижим за детето ни. 

Година по-късно съпругът ми почина 

…Бяхме тръгнали за стока много рано, към 4 сутринта, за да отидем до София и да се върнем навреме за работа. Стигнахме магистралата, беше още тъмно. Привидяха ми се камъни на пътя, впоследствие се оказаха пресовани ламарини, изпаднали вероятно от камион, минал преди нас. Нямаше как да ги избегнем в последния момент, връхлетяхме върху тях, колата поднесе, блъсна се в мантинелата и продължи по нея, докато не се спря от само себе си. Сериозни физически наранявания, слава Богу, нямахме, но уплахата или по-скоро ужасът, който изживяхме, не може да се опише с думи…От този момент мъжът ми разви страхова невроза, с която не можа да се пребори…

 
На 21 години останах сама, вдовица, с дете, едва навършило година, чудейки се какво да правя… В абсолютна безпътица… 

Полагаше ми се вдовишка пенсия, както и на дъщеря ни за починал родител до навършване на пълнолетие. Моята и нейната пенсии, взети заедно, бяха 60 лв. ( за сравнение - минималната работна заплата беше 80 лв.) Борбата за оцеляване беше жестока. Сама, на тази възраст и с почти бебе на ръце нямаше как да продължа бизнеса. Реших да бъда до детето, докато поотрасне. Когато навърши 3 години, я записах на детска градина и започнах работа в близко заведение, поне с някаква заплата да осигуря малко по-нормален живот и за двете ни. Спомням си ден, в който я бях взела от детска градина. Каза ми, че иска вафличка, но знае, че нямаме пари, за да й купя… Скъса ми се сърцето от мъка. Купих й, разбира се, и ми се е запечатало в съзнанието, все едно беше вчера.

Когато детето навърши 6 години, взех решение да дойда във Варна да работя през летния сезон заради по-високите заплати. Майка ми веднага се съгласи да поеме грижите за детето. Бях длъжна да търся начини за по-добър живот. Дойдох с приятелка, намерихме евтина квартира и работа. Успях да спестя пари. 

След края на сезона се прибрахме обратно в Ловеч. Не можех да повярвам колко неща се бяха променили там за тези три месеца. Всички заводи и предприятия вече работеха с минимален капацитет, колкото да не бъдат закрити. Имах усещането, че за периода, в който не съм била там, градът е замрял. Годината беше 1998-а.

Реших да се върна обратно във Варна.

Това беше единственият изход от мизерния живот, 

който ни очакваше в малкия град, и шанс да мога да осигуря що-годе нормален живот и за двете ни. 

Най-тежкото решение в живота ми… трябваше отново да се разделя с детето и този път незнайно за колко време. 

Всяка нощ спях с албума с нейни снимки под възглавницата и плачех много… 

Живях една година без дъщеря ми, майка ми се грижеше за нея през това време, за което съм й изключително благодарна. Когато дойде време да я записвам в първи клас, реших да си я взема във Варна и да сме заедно. Тогава не знаех дори, че децата се записват на училище през май. Отидох да я записвам през септември. Извадихме голям късмет, че попаднахме на място и сред хора, които се отзоваха на молбите ми…

По същото време в живота ми се появи мъж. Започна да ме ухажва настойчиво, месеци наред буквално спеше пред дома ми… Като всяко едно начало и това беше прекрасно и след известно време заживяхме заедно.

Той имаше неуспешен първи брак

и нямаше собствено жилище, така че отново бяхме на квартира. Пътуваше по корабите. Забременях повторно и родих син. Бях сама, мъжът ми ( все още нямахме брак ) се върна от рейс половин година, след като детето се роди. Дъщеря ми беше на девет години. Докато отсъстваше, бащата на второто ми дете изпращаше по 100 долара всеки месец, но ги превеждаше на майка си и аз трябваше да ходя да ги вземам от нея срещу подпис! С тези пари и двете пенсии плащах квартира, сметки, памперси, млека, храна… не знам как съм се оправяла… 

Детето ни още не беше навършило година, когато баща му ми заяви, че е решил да се върне и да опита отново да живее при бившата си съпруга. Така го беше посъветвала майка му…

Това беше вторият жесток удар за мен

Перспективата пред мен беше ужасяваща - без дом, без работа и с две деца. Все едно някой ме беше стиснал за гърлото в онзи момент…

На следващия ден отидох да прибирам дъщеря ми от училище. Бутах детската количка и буквално не виждах къде вървя. Обичайно останалите майки, превърнали се по-късно в мои близки приятелки, се бяха събрали в очакване всеки да си вземе детето. Беше точно 8 март. Явно забелязаха, че не ми е добре. В момента, в който ме попитаха какво ми е, вече не можех да сдържа сълзите си. Казах: “Момичета, трябва някъде да отида да живея. Нямам пари, нямам и работа”. 

Трябваше ми подслон, докато свърши учебната година, а след това алтернативата ми беше отново да се върна в родния ми град, което не чертаеше бляскаво бъдеще за нас. Тогава ми помогна една от тези майки. Никога няма да забравя това, обичам я безкрайно. Живях в къщата на родителите й, която по същото време беше празна. Безвъзмездно. Често ми се налагаше да вземам на вересия храна от магазина, 

имах един чувал с брашно от баща ми и месех хляб, защото нямаше какво да ядем… 

Изкарахме така, докато синът ми навърши 2 години и вече можех да го дам на ясла, за да работя. 

Същата приятелка ми помогна да си намеря и работа. Започнах като брокер в застрахователна компания. Бях напориста и работех много. Постепенно започнах да си стъпвам на краката, наех нова квартира, имах добър доход. Тежеше ми единствено, че на дъщеря ми й се наложи да порасне много бързо, защото трябваше да се грижи за братчето си, когато работех до по-късно. Въпреки това животът ми се преобърна в положителна посока. Печелех достатъчно, за да си гледам децата и да живеем нормално. 

Освен сигурност и спокойствие тази работа ми даде и нещо много повече. Срещнах човека, който е до мен вече 12 години…

Истината е, че във Варна имах щастието да попадна на невероятни хора 

До ден днешен съм в много близки приятелски отношения с всички, които ми помогнаха в най-трудните моменти от живота ми, и изпитваме изключително топли чувства един към друг. Имам добри приятели… 

А всичко, през което ми се наложи да премина по пътя ми, ме направи много силен човек. И никога през всичките тези години, колкото и да са били тежки, не съм падала духом. Горда съм, че отгледах изключителни деца, отговорни и разумни. Горда съм и че на всичкото нямане, през което сме преминали, винаги са били чисти и спретнати, винаги съм намирала време да ги изслушам и да им помогна, когато са имали тази нужда. За мен беше изключително важно да знаят, че винаги и във всеки един момент могат да разчитат на мен… И сега, когато се обърна назад и си спомня, мога да кажа само: “Благодаря, Господи! Успях!”

МАРИАНА СТОЙКОВА