Манастирът летовище „Св. Константин“ – ІІ част

„Имаме много исторически свидетелства за инциденти, които са възникнали, от една страна, между гръцките владици, а, от друга – между българското население, за техните грабежи и хазяйничества в църкви и манастири”, споделя архимандрит Инокентий в рубриката „Поглед върху миналото“ на „Варненски окръжен вестник“, бр. 22 от 8 септември 1928 г. Това изказване монахът прави във връзка с дългата сага за връщането на манастирските имоти, заграбени от гръцката митрополия във Варна. Делото за манастирските имоти продължило 8 години и едва през октомври 1899 г. имотът е предаден от гръцката митрополия на българите. Но с това въпросът далеч не бил разрешен, гръцката община във Варна продължава да обжалва и проблемът с манастира “Св. Константин” остава висящ чак до 1919 г., когато в Международния съд в Хага делото е решено в полза на българите.

Причината за тази дълга съдебна битка била не само поради чисто моралната причина, че правото трябва да възтържествува, а и защото 

манастирът „Св. Константин“ бил богат, много богат

Според крепостен акт от 1822 г. имотите му възлизали едва на 32 декара, но през 1866 г. манастирът вече има над 1000 декара ниви, 100 декара лозя и градини и други имоти в землището на село Кестрич (сега Виница), от които се получавал огромен годишен приход. През 1909 г. манастирът „Св. Константин“ притежавал вече 1600 декара земя – лозя, ниви, градини и други имоти.

МАНАСТИРЪТ около 1905 г.

Като повечето духовни средища в България манастирът „Св. Константин“ бил построен с дарения от местното християнско население и до началото на бруталното гръцко духовно владичество през 60-те години на ХІХ век манастирът е общо притежание на християнското население във Варненската околия без разлика на народност, понеже е поддържан с общи средства. За създаване на имотите, както и за ползването им, са избирани настоятели – българи и гърци, в манастира се извършвали богослужения на църковнославянски и гръцки език в зависимост от нуждите на едни или други богомолци. Но след 1867 г. това се променило и в „Св. Константин“ богослужението започнало да се извършва само от гръцки свещеници и единствено на гръцки език. Това, че в манастира се служи само на гръцки, бил и основният аргумент на гръцката община във Варна да претендира за правото върху имотите на обителта.

Ето какво казва по този повод  архимандрит Инокентий:

„Няма нужда да се доказва, че той (манастирът) е построен с иждивението (дарения – б.а.) на християнското население от околията, още през турско време. Важното е, че в него са живели, свещенодействували и жертвували свои суми за неговото издържане и духовни лица от българска народност, преди църковната ни независимост. За подкрепа на това ни доказателство ще приведем едно писмо, което намираме в копирните книги на Варненската българска община, съхранявани в архива на Археологическото дружество. Това писмо, което носи дата 25 юний 1869 год., е отправено от казаната община до председателя на Русенската. Ето самото писмо: „Преди няколко дена замина от тука за градът Ви негово Преподобие Поп Константин, комуто тръгнуванието стана внезапно, та неможахми да го снабдим с приличното препоручително писму.“ По нататък в документа, цитиран от архимандрит Инокентий, се разказва историята на свещеника. Това е Константин Дъновски (първият български свещеник във Варненско, баща на Петър Дънов).  

Отец Константин е роден на 20 август през 1830 г. в село Устово, Ахъ челебийско (днешен Смолян). Образованието си получава в родното си село. В продължение на две години учителства в Устово и съседното Райково. През 1847 г., едва 17-годишен, идва във Варна, където веднага е нает за учител във варненското село Николаевка. Около 1856-1857 г. отец Константин Дъновски се оженва за дъщерята на кмета на селото и е ръкоположен за свещеник. Той служи известно време при гръцкия митрополит във Варна, а от 1865 г. вече е първият официален български свещеник в града и председател на църковно-училищната община. Когато през  зимата на 1866 г. умира йеромонах Агапий, игумен на  „Св. Константин“, свещеник Константин Дъновски го замества. Той влага сериозна сума от личните си средства в светата обител, но много скоро българофобите в града успяват да го изгонят и поп Константин поема към Русе да търси справедливост и възмездие в съда. Въпреки застъпничеството на Варненската българска община, не успява да възстанови средствата, които е вложил. Така отец Константин Дъновски  умира на 18 ноември 1918 г. самотен, изоставен и в бедност.

От 1867 до 1880 г. гръцката митрополия във Варна владее манастирските лозя, ниви и имоти, 

като ежегодно ги отдава под аренда. Годишният доход от тази дейност е над 250 лири, но тези средства отиват за издръжка само на гръцките културни институции и училища във Варна. Както и на гръцката болница, в която са приемани само гръкомани и гръцки матроси.

Когато към средата на 60-те години на ХІХ век борбата на българите за църковна независимост от Цариградската патриаршия е в своя разгар, започва и фактическото разделяне на църковното имущество – църкви, манастири и прилежащите им земи. Но Патриаршията нанася изключително тежък удар на българите. С циркулярно писмо от 1 ноември 1865 г. тя задължава своите митрополити да подсигурят всички недвижими имоти, които принадлежат на манастирите, църквите, училищата, читалищата и митрополиите, с необходимите документи за собственост. 

СТАРАТА ЦЪРКВА в манастира.

По това време българите във Варна са по-малко от една десета от жителите на града и нямат сили да се преборят с гръцката митрополия за храмовете и манастирите. Така цялото християнско имущество, включително и манастирът „Св. Константин“ и имотите му, остават във владение на гръцката митрополия дълги години след Освобождението. През цялото това време гръцката митрополия се възползва от средствата, които й носи манастирската собственост, и оставя светата обител на произвола на съдбата.

Според Юрдан Пекарев, който през 1897 г. започва да издава във Варна в. "Нова борба",

 
манастирът „Св. Константин“ „е бил български имот и съзидан от българе, 

но благодарение на собственото си духовно лукавство гърците са можели да турнат ръка на тая Света обител и без много мъчнотии, възползвани от тогавашните обстоятелства, са причислили „Св. Константин“ към оная верига от заграбени имоти, която се състояла от една почтена цифра веригови халки „спечелени (?)“ и от „благочестивото“ (?!!..) гръцко духовенство“. Според Пекарев „гърците предчувствували, че ще дойде един ден да се лишат от него, благодарение на принципа „чуждото си е чуждо“ и за това са гледали само и само да си пълнят джебовете от достатъчните му приходи, като съ му създавали макар и най-гнусни цели, до като най сетне с свойството си на пиявица са докарали монастиря до това му положение, щото едно само разклащане е предостатъчно за сгромолясването му“.

И действително, манастирът, в настоятелството на който преобладавали гърците, не само събирал приходите от рентите, но и действал като банка. Настоятелството давало заеми най-вече на своите гръцки културни институции, а по-късно, когато настоятелството било заменено от съвета на гръцката духовна община във Варна, парите се давали направо като дарения.

През 1891 г. Варненският окръжен съвет с помощта на Археологическото дружество изучава миналото на манастира „Св. Константин ” и след като се снабдява с всички доказателства, че той е основан от българи, поддържан през вековете от цялото християнско население и богослужението в него се е извършвало и на български, завежда дело против гръцката духовна община. Варненският окръжен съвет иска да му се предаде управлението, стопанисването и ползването на целия имот на манастира. Ето какво пише по този повод вестник „Черно море“ в броя си от 3 октомври същата година: „Онзи ден, във вторник, се разглежда от тукашния Окръжен съд интересен процес на Окръжния съвет с Гръцката вероизповедна Община и Гръцкото Училищно Настоятелство за манастиря „Св. Константин“ зад Варненските лозя“, оценен на 110 000 лева. Съвета се защитаваше от русенския адвокат г. Д-р Вачов и ответния от адвоката г.г. М. Паничерски . Делото се отложи за да представи доказателства ищеца, че Гръцкото Училищно Настоятелство владее и се ползва от спорния манастир. Ще държим читателите в течение на тоя важен процес“.

Следва продължение…

Снимките са от архива на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" – Варна.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Непознатата история: Манастирът летовище „Св. Константин“ – І част