Непознатата история: Манастирът летовище „Св. Константин“ – ІІІ част

Едва ли, когато през 1891 г. Варненският окръжен съвет завежда дело против гръцката духовна община и училищните настоятели в град Варна, от които иска да се предаде управлението, стопанисването и ползването на целия имот на манастира „Св. Константин“, някой е предполагал, че предстои една дълга борба, която ще се проточи с години… През октомври 1899 г. имотът е предаден от гръцката митрополия на българите. Гръцката община във Варна продължава да обжалва и проблемът с манастира “Св. Константин” остава нерешен. Дори и когато през 1919 г. в Международния съд в Хага делото е решено в полза на българите, гръцката духовна община не се примирява.

През 1929 г. е заведено ново дело. Този път за ликвидацията на манастирските имоти претендира гръцката държава. Ето какво споделя с обществеността по този въпрос секретарят на Варненската окръжна постоянна комисия Н. Гр. Николиев в „Изложение по делото за църковните имоти и манастира „Св. Константин“, публикувано в бр. 214 от 21 октомври 1929 г. на Варненски общински вестник: „Делото по ликвидация на въпросните имоти е заведено от главния гръцки делегат пред главната гръцко-българска смесена комисия и е пратено за разглеждане в София от гръцко-българската смесена комисия“.

След  Междусъюзническата и Първата световна война, в които България е на страната на победените, а Гърция на страната на победителите, държавата ни понася не само тежки финансови плащания в репарации, но и още много други неуредици с нашите съседи, които, използвайки положението си на победители, започват да предявяват множество и различни претенции. Най-тежко е посегателството на гърците, които още през време на мирните конференции се опитват чрез един „предварителен проект" за конвенция за доброволно изселване да заставят България да плаща за щети, нанесени по време на антигръцкото движение в България през 1906 г. В този проект са вмъкнати клаузи и за много други плащания.

Конференцията на мира отказва да удовлетвори гръцките претенции

И след 1919 г. гърците при всеки случай търсят начин да заставят България да удовлетвори исканията им и да им бъдат заплатени чисто български черкви и манастири, сред които и „Св. Константин” край Варна. Те правят това, защото Гърция трябва да плати имотите на принудително изселените българи от гръцка Македония и Тракия и за заграбените български имоти — черкви и училища, там.

В НАЙ-ДОЛНАТА ЧАСТ НА ИКОНАТА, „в основата на животворящия Господен кръст“ монасите откриват силно повреден надпис на гръцки език, който гласял: "… поради силен страх на християните … в Цариград 1713 година …"

Академик Кирил Попов, който е един от членовете на Смесената българо-гръцка комисия, познавач основно на спорните гръцко-български въпроси — „Конвенцията за взаимно изселване между българи и гърци”, пише в своя труд по темата: 

„Основна тема бяха домогванията на гърците да добият заплащане на отнетите в България през 1906 г. имоти. Казахме, че чл. 6 от Конвенцията има пред вид ликвидацията на имотите, принадлежащи на религиозните общини, които тепърва, т. е. след влизане на Конвенцията в сила, ще се разтурят поради изселване на членовете там.

Гърците, обаче, имаха всичкия интерес да добият ликвидирането на имотите: черкви, училища, манастири и пр., които те смятаха, че принадлежаха на гръцките религиозни общини, разтурени преди влизание в сила на конвенцията; те целяха, именно, черквите, училищата, манастирите, заедно с всичките им имоти, които в 1906 г. преминаха окончателно в български ръце. И това те се опитаха да го достигнат и го достигнаха при тълкуването на чл. 12 от Конвенцията“.

В този член 12 е употребена думата „лица“, която гърците искат да обхваща не само физическите, но и юридическите лица, като настояват,  че е така според смисъла на конвенцията.

Акад. Попов споделя: „Лесно беше, обаче, да се види от самия текст на Конвенцията, че последната не току-така изключва религиозните общини, чиито членове са се изселили преди влизането й в сила…

Конвенцията никъде не говори за физически и юридически лица; тя говори за personnes и communautes, т. е. за „лица" и общини в смисъл на „религиозни общини", както се прие впоследствие, като думата communautes се употребява само в чл., чл. 6 и 7, т.е. тъкмо там, гдето се говори за доброволното изселване, т.е. за изселването след влизане в сила на Конвенцията“.

Гърците  през 1921 г. наново повдигат въпроса пред Смесената комисия 

и чрез едно решение на последната по тълкуването на чл. 12 успяват да надделеят. По-късно, когато този спор е поставен за разглеждане пред Постоянния международен съд в Хага, гърците упорито защищават това решение на Смесената комисия, което е от голямо значение за тях.

ПОЩЕНСКА КАРТИЧКА от 20-те години на ХХ век.

Академик Кирил Попов  разказва, че „още в първите заседания на Комисията, когато делегата на ОН предлага на делегатите на двете правителства да се изкажат по думата „лица", употребена в чл. 12, дали се отнася само за физическите лица, или и за юридическите лица, гръцкият делегат, който това и чакал, отговаря веднага: „отнася се и за юридическите лица" и прибавя: „Би било желателно по този случай българският делегат да изложи своето становище по въпроса за недвижимите имоти на гръцките религиозни общини в България". След това се почват преговори между делегата на ОН и делегатите на двете правителства и в 32-рото заседание на 28.II. с. г. първият, като излага какво „Българският делегат смята, че религиозните общини, за които говорят чл., чл. 6 и 7, са само тези, които ще се изселят в бъдеще, а гръцкият делегат смята, че с едно разширение на думата „лица" в чл. 12, което да включва и юридическите лица, членове 6, 7 и 12 биха могли да включат и религиозните общини, изселени вече", заключава: „Ние ще решим този въпрос, който се върти изключително около тълкуването на думата „лица" съгласно текстовете и нашата съвест".

“Най-сетне, в заседанието на 11.VII.1921 г., след като Смесената комисия изслуша мемоара на делегата на ОН, взема решение: думата „лица", употребена в чл. 12, се отнася не само за физическите лица, но и за юридическите лица.”

Авторът изказва предположение, че „може би, за онова време, през 1921 г., когато Смесената комисия имаше да решава толкова много въпроси, този въпрос за черквите, училищата и манастирите да не изглеждаше толкова голям и от такава важност, но впоследствие, както ще видим, когато дойде време да се пристъпи към разглеждането по същество на тези гръцки претенции, този въпрос доби едно твърде голямо значение; той изпъкна като най-главния и най-трудния въпрос, който Смесената комисия имаше да решава, и то до такава степен, че тя въобще се отказа да вземе конкретни решения по него; с този въпрос се разрови нашето минало, трябваше да бъде изнесена цялата наша черковна борба с гърците и когато станаха известни решенията на първата инстанция в България, буря от негодувание се вдигна в гръцката преса. Този въпрос ни заведе и в Хага пред най-висшата съдебна инстанция и когато отидохме там, ние видяхме колко леко Смесената комисия се отнесе с него през 1921 год.“

Разглеждането от първата инстанция на образуваните дела, най-тежкото от които се оказва това за манастира „Св. Константин“, продължава повече от две години. Изнесени са огромно количество данни и факти от архивите, музеите, библиотеките. Правят се огледи, пред съда излиза на бял свят цялата наша църковна борба с гърците и, разбира се, резултатът е съкрушителен за последните.

Акад. Попов пише: „Отстояването на правата българска кауза биде подета най-енергически от всички: Св. Синод изпрати свой човек, всички по-големи общини: Пловдив, Бургас, Варна, изпратиха не само своите юристконсулти, но и адвокати.

Особена енергия разви юристконсулта на Варненската градска община, 

а също и секретарят на Варненската постоянна комисия. Ценна помощ дадоха г. г. Константин Хаджикалчов, Ст. Станимиров и др.

В края на януари 1930 г. Подкомисията в България издаде своето решение:

1) Исканията на гърците по отношение на манастирите и на принадлежащите им имоти се отхвърлят изцяло;

2) там дето емиграцията е пълна, признават се имотите, доколкото правото на собственост е установено, и

3) там дето емиграцията е непълна, признават се имотите, ако правото на собственост е установено но пропорционално: като се има пред вид, от една страна, изселените, които имат дела пред комисията, от друга страна, останалите в България гърци и българи — това към 1900 г.

Гърците, които очакваха да вземат поне милиард от черковните имоти и манастирите и с тях да се наплатят спрямо България, останаха поразени от този резултат“.

Атинският печат изригва с вълна от негодувания, като не само се пише срещу решенията на членовете на Смесената комисия, но някои вестници отправят явни заплахи и обиди спрямо тях. Гърците обжалват. Варненци отговарят с подписка, изпратена до съда, в която само за ден са се подписали 526 „варненски корени жители“ (Н. Гр. Николиев, „Изложение по делото за църковните имоти и манастира „Св. Константин“, бр. 214, 21 октомври 1929 г., Варненски общински вестник). Осем години се точи делото, което касае не само манастира и имотите му, но и „летовището“ край него, което вече е станало популярно в цяла Европа.

Следва продължение…

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Манастирът летовище „Св. Константин“ – І част

Манастирът летовище „Св. Константин“ – ІІ част