Как една жена на 32 г., отдадена на семейството, която в замяна получава неуважение и липса на любов, намира сили в себе си да сложи край и да продължи своя път сама. И как това от своя страна й е помогнало да спаси брака си…
Седем години не бях работила нищо друго, освен да се грижа за децата и дома. Бях изцяло отдадена на семейството. Със съпруга ми живеехме в малко градче на 50 км от Варна. Той имаше бизнес, който ангажираше цялото му време и внимание, а аз отглеждах децата. Във времето, в което бяхме заедно, почти не разговаряхме. Не си спомням кога и как се стигна дотам, но бяхме толкова охладнели един към друг, че в последните година и половина дори живеехме в различни стаи.
Отношението му към мен беше унизително.
Казваше ми в очите, че не ме обича и не го интересува къде ходя и какво правя. Непрекъснато ми изтъкваше, че той печели парите и без него съм за никъде.
Не издържах повече да бъда в това положение, унизена и нещастна. Реших да променя нещата и да се измъкна по някакъв начин от тази зависимост. Първоначално получих възможност да замина извън България. Вкопчих се в идеята да работя в чужбина, докато си стъпя на краката, за да мога да издържам сама себе си и децата. Почти бях уредила вече нещата, когато мъжът ми реши да се намеси и започна да ме убеждава, че не съм взела правилното решение. Успя да ме спре с доводите, че няма да може да се оправи сам с децата, докато ме няма. Много мислих и в крайна сметка останах само и единствено заради децата. Останах, но нещата не се подобряваха. Напротив! Ставаха все по-зле.
На няколко пъти го предупреждавах, че ще си тръгна, но резултатът от това беше нулев.
Стигнах до момент, в който бях сигурна, че вече е време да действам и този път безотказно.
Бях водена и от мисълта, че децата не растяха в здравословна семейна среда - родители, които или не си говорят, или си крещят, не са примера, който исках да следват, когато пораснат.
Задействах се и си намерих работа във Варна. Наех квартира, въпреки че имах апартамент от родителите ми в града, но в този момент в него живееха наематели. Като за начало се налагаше да тръгна сама, за да мога да се установя, да навляза в работата и да намеря училище и детска градина на децата. Техният живот при баща им беше добре уреден, а на мен щеше да ми отнеме известно време, за да си организирам времето така, че да мога да поема и грижата за тях. Натоварих си багажа в колата, казах на съпруга ми, че се надявам да се справи с отговорността си на родител, и заминах. Нямах друг избор…
Действията ми се оказаха като гръм за мъжа ми.
Стоеше безмълвен и не знаеше как да реагира. Изобщо не беше подозирал, че съм способна да си тръгна…
Месец по-късно вече бях записала децата на детска градина и на училище във Варна. Отидох, взех ги, което отново му подейства като леден душ, и потеглих отново. Направи пореден отчаян опит да ме обезкуражи, като ми заяви, че няма да плаща издръжка, но и това не ме трогна.
Бях събрала в себе си всички налични сили и бях решена да се справя с всичко.
Започна да ме заплашва, че ще ми отнеме колата, тъй като той я беше купил. Заявих му, че ми е необходима, за да водя и вземам децата от училище и детска градина, и че ако се наложи, ще го осъдя и пак ще му я взема. Тогава се кротна и спря да ме заплашва.
Отне му 3 - 4 месеца, докато осъзнае, че наистина съм го напуснала.
Тогава започна да ми се моли да се върна обратно.
На мен обаче ми бе невъзможно да повярвам на молбите на човек, който години наред ме беше унижавал по какви ли не начини. Казах му, че нямам нужда от него, че не го искам в живота си, както и че не вярвам на нито една негова дума. Заявих му също, че живея с друг мъж, за да спре да ме притеснява и да ме причаква пред дома ми.
Междувременно апартаментът на родителите ми се освободи от наемателите и се прехвърлих там, което значително облекчи бюджета ми. С децата вече имахме наш дом.
По същото време в живота ми наистина се появи мъж. Разведен, без деца. Решихме, че можем да си бъдем полезни взаимно. Той да има дом, в който да се прибира след работа, а аз да имам помощ за децата, защото, признавам си, ми беше необходима. Новият ми партньор беше добър и се грижеше за нас с много внимание, но въпреки помощта, усърдието и всичко останало, за мен си оставаше чужд мъж у дома. Възприемах себе си и децата като семейство, а него като страничен човек. Не можах да свикна с това, че се намесваше във възпитанието на децата и им отправяше забележки. Вероятно не съм била права, защото тези забележки не са били неоснователни, но това много ме дразнеше и в крайна сметка се разделихме.
Съпругът ми от своя страна през всичкото това време не спираше да опитва да ме върне заедно с децата, а аз буквално нямах време да си вдигна главата, разкъсвайки се между работата и дома. За около една година той се беше превърнал в съвсем друг човек. Не можех да го позная, както и да повярвам, че това е същият мъж, който безкомпромисно потъпкваше всичко онова, което за мен беше свято – семейство, обич, уважение…
След като ние си отидохме, той изгуби желание да работи, силата и меракът му отслабнаха…
Беше отчаяно вкопчен в идеята да ни върне обратно при себе си. За няколко месеца успя да изгуби бизнеса си и всичко, което беше постигнал до онзи момент. Тогава на свой ред реши да се махне от България. Каза ми, че не е в състояние да понесе всичко това, разбрал е, че ние сме неговия живот и не иска да живее повече по този мъчителен начин.
Преди да замине, ме попита дали ако нещата потръгнат добре, ще отидем да го посетим, на което аз отвърнах, че при едно добро отношение от негова страна няма да го отделя от децата. Така той тръгна за Испания, а ние си останахме във Варна.
Започнахме да общуваме често, почти всеки ден, основно чрез скайп.
Разстоянието вместо да ни отдалечи, по-скоро ни сближи.
Говорехме всекидневно месеци наред. В един от разговорите ни решихме, че можем да опитаме отново да бъдем заедно. Казах му обаче, че за целта той трябва да се върне в България, тъй като не бях склонна да емигрирам заедно с децата и да започвам нов живот в чужда държава. Уви, все още му нямах нужното доверие, за да го последвам и да си зарежа работата, която ни осигуряваше нормален живот.
Всъщност оказа се, че той това чака. Прибра се при първа възможност и дойде директно при нас с въпроса дали може да остане…
Така започна нашият нов съвместен живот.
Беше настъпила наистина голяма промяна от негова страна. Беше станал предпазлив, тръпката му към мен се беше събудила, беше осъзнал, че не бива да бъде безотговорен към взаимоотношенията ни. Вече е доста по-ангажиран спрямо децата и мен самата. Има желание да прави всичко това за нас и това си личи. Щастливи сме.
Здравата семейната среда, в която да растат децата ни,
се оказа най-значимото нещо и за двама ни. Аз също си взех бележките от цялата история, защото е ясно, че монетата винаги има две страни. Дадох си сметка какво точно искам, какво ми е нужно и без какво не искам да живея.
Разбрах какво е децата ми да живеят с чужд човек. Разбрах какво е да разчиташ само на себе си и да носиш пълна отговорност за всичко, свързано с отглеждането и възпитанието на децата. Отсях си собствените приоритети и установих, че ако ми е необходимо да имам гръб, а това е необходимо, предпочитам този гръб да бъде съпругът ми.
Разбира се, отново имаме неизбежните битови проблеми. Но когато в дома се усеща любов, когато има отношение, внимание и желание и от двете страни, тези неща преминават леко и бързо и остава хармонията. Остава чувството, че си важен за някого, че има при кого да се прибереш, че има кой да те очаква, да мисли за теб, да те желае…
Хубаво ми е… да бързам след работа да се прибера при семейството си!
МАРИАНА СТОЙКОВА
Четете още: Разводът ми даде свобода!