Константина Георгиева: Емоцията да си на сцената не избледнява никога!

Константина Георгиева е на 19 години. През пролетта завършва средното си образование в Първа езикова гимназия във Варна. Десет години Константина посещава школата в Детско-юношеския театър „Златното ключе“ към ОДК – Варна, с ръководител Сия Папазова. През септември Тина е приета в НАТФИЗ със специалност „Актьорско майсторство”.

- Тина, разкажи ми за театралната школа.

- Школата е може би  най-хубавото занимание, което човек може да си намери извън училище. Тя развлича и в същото време обогатява. Съгласна съм с думите на Сия Папазова, че в „Златното ключе“ има умни и талантливи хора. Някои от тях не залягат много над учебниците, но това не пречи да имат богата обща култура.

- Как реши да се запишеш в школата?

- Не помня, защото бях малка. Около десет години посещавах „Златното ключе“. Знаех, че трябва да намеря занимание извън училище, за да преодолея притеснението си. Приемът в школата става с кастинг, който аз бях изпуснала. Въпреки това Сия Папазова ме прие в „Ключето“.

- Как се зароди у теб любовта към театъра? Спомняш ли си първата си изява?

- Първият конкурс, в който се включих, беше във Варна. След участието си бях разочарована, защото единствено аз не спечелих награда. След това нещата се промениха. Спомням си, че получих роля на кармелитка в „Тримата мускетари“. Имах само две реплики, обаче… бях толкова щастлива! Изпитах неописуема радост, а дори не знаех какво точно ще играя. Осъзнах с времето как всеки един от приятелите ми в „Ключето“ е имал този момент на радост да играе малка роля, дори храстче или масовка… но играе! Може би постепенно се зароди идеята за НАТФИЗ и желанието да продължа да се развивам именно в театъра.

- Как се готвиш за представление?

- Не сядам вкъщи да уча текст. Трябва да имам партньор, с когото да репетираме. Нямам и определен ритуал, дори не се притеснявам. За мен това е нещо абсолютно нормално, изключително приятно и емоционално.

- Какво изпитваш, когато си на сцената?

- Не мога да кажа какво точно изпитвам. Имало е пъти, в които просто наблюдавам какво се случва. Толкова добре си знам нещата и толкова пъти съм го преживявала. Въпреки това емоцията не избледнява никога. В други случаи всичко, което се случва, е бяло петно и не знаеш дали пет минути или два часа си бил на сцената. Емоцията си остава само там. Не е нещо осъзнато, което да знаеш как да контролираш или как да предизвикаш у себе си.

- Представяш ли си живота извън сцената?

- Налага ми се да го правя. Аз не живея само на сцената, трябва да излизам от образ. Извън театъра съм единствено и само себе си. Може би това, което пренасям от живота на сцената, е емоционалността.

- Смяташ ли, че театърът дава отговор на житейски въпроси?

- Да! Мисля, че театърът учи. Той е послание. Доброто представление е това, след което си тръгваш и обмисляш какво си видял. На мен също ми се е случвало. Смятам, че идва момент, в който театърът ти помага да осъзнаеш дадени неща. Имала съм случаи, в които на въпрос съвсем нормално ми идва отговорът с реплика от някоя пиеса. Да, отговаря, независимо дали въпросите са битови, или от екзистенциален характер.

- Какво ти дава театърът?

- Дава ми… свобода! Да се преобразяваш в роли, да опитваш да си някой друг, чрез себе си да пречупиш някакъв образ и да го изиграеш. Това е свободата! Опитваш много различни характери. Свободен си, когато играеш, и може би това е най-важното!  Да, имаме поставена задача, която трябва да се изпълни, пречупваш я обаче изцяло през себе си и това ти дава абсолютната свобода да си себе си.

- Актьор ставаш или се раждаш?

…и двете! Трябва да имаш доза талант, но и да си много трудолюбив. На сцената не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани.  Има си своите особености, тънкости, както положителни, така и негативни страни.

- Какво мечтаеш да постигнеш на сцената?

- Мечтая да съм полезна, да дам на някого този отговор, който търси. Мечтая за хубави, всъщност… за всякакви и много роли! Мечтая за много емоционалност. Мечтая да играя…

- Коя роля мислиш, че най-много би ти подхождала?

- Трябва да си абсолютно всеотдаен, ако мислиш да се занимаваш с театър. Всяка роля трябва да ти бъде еднакво любима, да е абсолютно равностойна на предходната и следващата. На сцената бих опитала абсолютно всичко. В главата ми винаги се е въртяла ролята на луда жена. Това може би е образът, който се надявам някой ден да изиграя. Не знам дали би ми подхождала, но искам да опитам.

- А има ли роля, която не би изиграла?

- Не, не мисля! Всяка роля ти дава нещо от себе си, научава те. Преживяваш различни емоции, някой път ти е много трудно, друг ти е много приятно.

- Имаш ли сценична треска?

- За мен театърът е нещо нормално, което може да ти се случи. Случвало ми се е да имам, да. Мисля, че основно съм се притеснявала преди важни представления. Нямах сценична треска, когато играех в „Златното ключе”. Специална за мен е школата, но в същото време нямах притеснение. 

- Къде има повече театър – на сцената или в живота?

- Надявам се повече театър да има на сцената. Той учи, дава ти свобода. Този в живота те ограничава.

- Би ли се снимала в киното?

- Да! Смятам, че киното носи различни емоции от театъра.

- Какво те вдъхновява?

- Понякога да си изиграя ролята, е моето вдъхновение. Вдъхновението идва само, няма определена формула.

- Има ли представление, което за теб остава незабравимо?

- Обичам всичките си роли. Някои от тях бяха абсолютна случайност, други съм чакала с години. Няма специално представление, или може би гледам да не го откроявам от другите…

- Има ли актьор, актриса, чиято работа те вдъхновява?

- Когато бях малка, смятах, че човек трябва да има любим актьор. Впоследствие осъзнах, че не е необходимо. Не намирам смисъл да подражавам на някого. С времето човек преминава през различни етапи, приятелства, роли и това, което харесва, се променя.

- Имаш ли други страсти освен театъра?

- Театърът остана най-постоянното нещо в живота ми. Може би е заради хората в трупата, Сия Папазова, дори заради самия въздух в школата. Ходила съм и на плуване, пеене, волейбол. Впоследствие ми ставаше скучно. От актьорството обаче не съм си мислела да се отказвам. Разбира се, винаги има доза съмнение. Казвам си: „Ще пробвам”, пък ако не е моето нещо, ще си каже… пък ако е моето, ще ме намери.

- Какво си пожелаваш оттук нататък?

- Пожелавам си да съм щастлива. Пък за останалото си има съдба, която си знае работата.

ИЛИЯНА МИТАКОВА