Сия Папазова: Скокът към голямото изкуство е чрез лично преживяното

Сия Папазова е художествен ръководител на Детско-юношеския театър  ,,Златното ключе“ при Общинския детски комплекс - Варна.

Тя поема делото на своята сестра Катя Папазова, създала тази школа преди 45 години.

Сред възпитаниците на „Златното ключе“ са видни представители на съвременния български театър. От там са минали Кръстю Лафазанов, проф. Пламен Марков, Христо Чешмеджиев, Мариус Донкин, Галин Стоев, Мариела Топалова , Биляна Стоева… списъкът е безкраен.

Неотдавна, споделя Сия Папазова, на среща с варненските културтрегери в Археологическия музей във Варна  режисьорът на „Възвишение“ Виктор Божинов, представяйки филма, казва следното: „Тук, във Варна, има една школа, казва се „Златното ключе“, която е внедрила своите хора в цялото културно поле на България!“ Ето, толкова значима е ролята на „Златното ключе“ за родната сцена, а Сия Папазова прави всичко възможно да задържи летвата високо…

Ръководя школата от 2007 г., когато почина моята сестра.  Дотогава бях драматург на Варненския театър. Взех това решение веднага, без да се замисля, понеже се боях това нейно дело да не загине. В момента във всеки клас на НАТФИЗ има по едно „Ключе“, а през декември ще отбележим 45 години от раждането на „Златното ключе“ във Варна. Това е подвиг! Много малко са трайните неща в нашия живот.

Сред възпитаниците на „Златното ключе“ са видни представители на съвременния български театър.

Децата, с които работеше Катя, бяха ярки. При тях артистизмът беше изнесен навън, искреше – буйни и силни характери. Чудех се как сестра ми успява да балансира с това кълбо от страсти, особено при момчетата – те бяха шемет. Тя също бе шеметна, огромна енергия струеше от нея. Както каза един от нейните ученици: „Ако не беше Катя, ние щяхме да си бъдем едни хулигани!“ Тя правеше с тях много мощни представления. Струеше мощна, артистична вълна от сцената. Целта ми е да задържа това нейно феноменално постижение колкото може по-дълго. Правеше с тези млади хора пространствен театър - нещо, което се опитвам да продължа. Всичко – мизансцен, характери, реплики, актьорско поведение… самото пространство е решение на нейните представления. И тя правеше това с деца!

Обяснявам си този феномен с това, че

детето едновременно възприема света като настояще, минало и бъдеще -

в тройно измерение, екстериорно и интериорно... За децата не е трудно да се подвизават тук и сега, същевременно в някакво минало, и да отправят своя резултат към бъдещето. Тяхното мислене е такова. Прехвърлянето от едно географско място на друго не е никакъв проблем за детското театрално въображение.

Днешните млади хора, с които работя, са различни. Те са интровертни, по-затворени, обърнати са навътре. Поглъщат всичко, оценяват го и го поемат в своята същност, в своето мироздание. Има нещо особено в тях. Разполагат с много повече сетива и възможности да интерпретират характера... Да го тълкуват, да го придърпват към себе си, да строят върху него…

От три години насам преобразувах своята работа и започнах да работя с гимназисти. Насочих се към тази възраст, защото

гимназистът е едно много особено и интересно същество,

първоначално изграждащо и същевременно довършващо своята личност.

Именно в тази възраст стават големите промени, големите натрупвания… Това е личност, достойна за уважение, и трябва много да се цени.

„Гимназист с мустачки от кокетство понакуцва“ – в едно изречение Чехов изобразява целия портрет на тази възраст – и кокетството, и комплекса, и желанието да бъде харесван, и това съзряване изведнъж, което стряска дори самата млада личност...

Днешните млади хора могат да интерпретират и да решават сложни драматургични решения. Затова с тях правя Чехов, Достоевски . Те не само интерпретират, но и живеят в този свят. Неведнъж съм се питала как е възможно млад човек, който не познава съдбата на унизените и оскърбените, например петербургската мизерия на крайните квартали, на нищетата - голяма тема на Достоевски - как е възможно да го усети в себе си и да излезе в защита на този типаж. Как носи в себе си тази тъга, този протест…, защото скокът към голямото изкуство е чрез лично преживяното.

Дори големи величия, обитавайки други пространства, докато са на сцената, когато се приберат в гримьорната след представление, се нуждаят от време, за да се приземят и адаптират отново към реалния свят. Това издигане високо в условната съдба на героя е невъзможно, без актьорът да съдържа в себе си интровертен свят.

Моите възпитаници водя към този тип театър – вникване в ролята чрез вникване в себе си. Проникването в световете и проникването на световете един в друг. Приемането на съдбата на героя вътре в себе си… Това е много сложен процес и въпреки че са много млади, те разбират тези неща и ги правят, колкото и странно да е това.

Не случайно условието ми за влизане в театралната трупа е кандидатите да са просмукани от театъра, да попиват театъра в себе си. Да идват в моята студия само, ако са избрали театъра като съдба. И ако това е тяхна цел, да я следват с характер, сила и воля. Много важно за мен е да имат висока литературна култура, да познават целия този свят - всичко високо, умно и хуманно, което е създало перото. Не правя компромиси в това отношение.

Безкрайно ценя хората, които са при мен, защото вече са избрали целта,

която следват последователно и посветено. Именно тези хора влизат след това в Академията. Неотдавна един от моите възпитаници, след като го приеха в НАТФИЗ, ми изпрати картичка, в която пишеше: „Благодаря Ви, че ми помогнахте да осъществя моя блян – театъра!“.

Тогава осъзнах каква огромна отговорност е това за мен. Да помогна на един млад човек да осъществи своя блян…

В свободното си време чета. Страхотен книголюб съм и ме хваща треска и тревожност, че не мога всичко да прочета, да разбера, да проникна в този огромен свят на познанието. Имам тази тревога - да не пропусна нещо, да не мине покрай мен... Същевременно пиша, занимавам се с кинокритика, изследвам и процесите на театралната педагогика...

Голяма моя тема е „унизеното“ слово. Този „паднал ангел“ трябва да бъде изправен на крака, защото словото си отива. Днес младите хора забравят за него, с тези съвременни машинки, които непрекъснато използват. Аз го наричам унизеното, обиденото слово.

Това е и нашата мисия в школата - да спасим словото!

Всички трябва да бъдем заедно в това, да насочим вниманието си към вътрешния свят, защото този микрокосмос ни се изплъзва. А именно там е необятното, това е бялото поле, което трябва да се изследва - невероятните възможности на човешкото съзнание. Ненапразно човек започва да се завръща към изначалното.

Сега ни предстои да покажем „Козет“ на театрален форум. Момичето, което играе ролята на Козет, е много гледано от родителите си дете, но как играе тази горестна съдба на унижените и оскърбените... Откъде го знаят това днешните младежи, като нито са гладували, нито са малтретирани? Самите те казват, че го усещат, притежават това състрадание, мъчно им е…

У младите хора има заложен хуманизъм генетично, носят го в себе си като родово послание. В това може би е нашето спасение...

МАРИАНА СТОЙКОВА