Как старите българи празнували идването на Новата година

Днес празнуваме Нова година на 1 януари — деня, на който Църквата празнува св. Василий Велики. На много места обаче народът е запазил спомена за началото на Нова година около времето, когато денят почва да расте. Разбира се, той не знае, че астрономически най-дългата нощ и най-късият ден са на 22—23 декември. Един празник, чисто християнски, близък до тази дата, е Игнажден — празникът на св. Игнатий Богоносец, честван на 20 декември и народът казва, че от този празник денят вече е пораснал с едно просено зърно. С други думи, Игнажден се смята като ден с найдълга нощ и най-къс ден. Това навежда на мисълта, че в стария български календар, за който вече говорихме, първият месец — елем, се е падал някъде около тази дата, започвал е от нея.

Когато нашите прадеди създали българската държава, те са имали нужда от един постоянен календар. Всъщност той е необходим за съществуването на всяка държава. От този календар зависят много-неща: събирането ежегодно на данъка, служенето във войската, празнуването на различни празници. При това те са заварили Византия с един съвършен календар, наследен от старите римляни. Той започвал с Нова година на 1 януари. Първото число на всеки месец се наричало Календи. По-късно във Византия постепенно се наложили много по-стари, гръцки идеи за календара и понеже гърците не наричали първите дни на месеците Календи, това име било изхвърлено от византийския календар, но то било запазено само при месец януари като означение на официалното минаване в Новата година и така се е запазило и до днес в новогръцки език и в обичаите на съвременните гърци. Затова у тях Нова година се нарича с римското си име — Календи.

Името Календи е минало и у нас от старобългарското Колѧда, сегашното Коледа, но колкото и да изглежда странно, с него не се означава Нова година, т.е. Календите на януари, а Рождество Христово, празнувано цяла седмица по-рано, на 24 и 25 декември. Без съмнение усвояването на латинското име на Нова година — Календи, на 24—25 декември е могло да стане, ако у българите Нова годна се е празнувала на тази дата и годината е почвала от нея. Съвпадането на Нова година с Рождество Христово следователно е било една чиста случайност. От друга страна, това е било очевидно за един официален акт, възприет от държавната власт, защото името на Нова година не се е наложило за Игнажден или за някой друг ден, а за деня, който се пада два дена след най-късата нощ, т.е. от времето, откогато денят започва да расте наистина. Така в българския календар се поставя като начало на годината едно астрономическо явление. След въвеждането на християнството датата е била променена и Нова година се празнува вече на 1 януари, но това е станало постепенно и народът,е запазил латинското име на Нова година за Коледа, т.е. за Рождество Христово, т.е. 24 декември.

Самата Нова година пък е била известна като Сурва или Сурваки и това е свързано с един от най-характерните обичаи на този ден - Сурвакането. В районите, където е развито основно земеделието, сурвакниците са се украсявали със сушени плодове, с пуканки и с малки кравайчета, докато в планинските райони, където основно е било развито животновъдството - например - Родопите - там преобладават предимно украси с вълнени конци. Сурвакници с цветни и лъскави ленти, които помним от близкото минало, всъщност се появяват у нас през 30-40 години на XX в. И в миналото и днес обаче е важното дървото, от което се прави да бъде плодовито и да ражда плод.

Друг от най-типичните обичаи, които се изпълняват по случай настъпването на Новата година, е така нареченият Полезник. Името на обичая е от корена на „полза” и означава човека, който може да полези или да бъде полезен, който носи сполука. Народът е вярвал, че с идването на Младата година, както той нарича Новата година, в къщата трябва да влезе такъв човек, който ще донесе щастие. И този човек се нарича полезник. Има случайни полезници, които попадат в дома на Нова година по някакво стечение на обстоятелствата и донасят нещастие. Така полезникът е един своеобразен хазарт. След като човек дълго време е оставял на случая идването на първия посетител след новогодишната нощ и гадаел по качествата му каква ще бъде годината, най-после намерил начин да се самоизлъгва. Той се научил да взема мерки, за да му дойде такъв полезник, който ще му донесе наистина сполука. Всеки домакин започнал да си избира полезника. Той намирал един човек, който му се виждал подходящ да го полези, вземал бъклица с вино и отивал да го покани да дойде на Игнажден рано сутринта. На самия ден, още преди да съмне, огънят гори в огнището и гозбата ври. Полезникът не бива да влезе в дома с празни ръце. Той държи нещо в ръцете си, каквото и да е, една клечка от дръвника или някаква пръчка. След като пожелае на домакините честито Млада година, сяда пред огнището и започва да бърка главните, за да пръснат искри. Когато множество искри се пръснат в огнището, той пожелава: колкото искри, толкова агнета, толкова телета или жребчета и т.н. Тогава домакинята поднася на ранния гост решетото, най-тайнствения и магически уред в домакинството, пълно с жито, и полезникът го взема. Той го разклаща, както се прави при сеене, и произнася формулата на благословията, на благопожеланието: „Да се роди, дето рало ходи и дето не ходи”. Това значи, че той пожелава всичко, което е сято или е никнало само, да се роди изобилно.

За разлика от Коледа, когато вечерята е постна, то за Нова година в традиционната култура задължително трябва да има и да се яде месо на трапезата. Да се приготви свинската глава на прасето, което е било заклано преди Коледа, на друго места се гледа поне да се приготви пача от краката или ушите на прасето - важното е да има свинско и да има пиле, може да е кокошка, петел или пуйка. Вярва се, че това ще носи благоденствие на целия дом. Друго типично за трапезата на Нова година е баницата с късмети, която и досега присъства на трапезата, макар и късметите да са различни. Не като пожелания, а като вид. Така едно време в късметите в баницата са били наричани предварително дрянови пъпки. Подбирали са се различни по форма, с различен брой пъпчици и по този начин са наричал, например точно тази клонка е за здраве, другата е за добитък , за пари и т.н., за разлика от днес, когато се слагат или изписани с късметчета с много по-голямо разнообразие от пожеланията.

На Младата година човек е с лице към нея и с гръб към старата година, той е всъщност на междата между двете. И всяко нещо, което се започва на Младата година, е с поглед и към миналото, и към бъдещето. Такъв е случаят например с подквасването на квас за хляб. На Игнажден трябва да се изостави старият квас за хляб и да се направи нов, който ще се използва през Младата година. Но това става с извършване на различни обреди. В една къща се събират старите домакини от няколко съседни жилища и намират две моми. Едната трябва да бъде първо, другата последно дете на родителите си. Двете моми са изпълнителките на работата. Двете застават с гръб една към друга и към нощвите, които са между тях, и така трябва да замесят кваса. По този начин едната гледа към отминаващата година, другата към идващата, също както двете лица на Янус, римския бог на Новата година, на всяко начало, на всяка граница, вход и врата. Така обърнати с гръб към нощвите, като към неизвестността, която носи идващата година, двете моми месят, без да гледат.