Кинематографът пристига във Варна

Деветнадесети век донася на човечеството чудесата на техническата революция, която преобъръща традиционните представи за възможностите на творческия гений. Едно от тези чудеса е кинематографът на братя Люмиер. Първият филм, направен от тях, се нарича “Работници напускат фабриката Люмиер в края на работното време”, трае 46 секунди и се прожектира за първи път на 21 март 1895 г. През 1907 г. братята заснемат първия си цветен филм. Те организират и първата платена публична прожекция на 28 декември 1895 г. в сутерена на парижкото “Гран Кафе”.

Следосвобожденска България няма време да следи сензациите и куриозите на техническия прогрес. Нейното всекидневие е раздвижено от остри политически борби, съвременността кипи в напрежението на бурно, макар и крайно неравномерно и хаотично икономическо развитие. Първите представления на новия атракцион у нас започват с чувствително закъснение. България е може би последната или една от последните европейски държави, в които прониква изобретението на братята Люмиер. Това става през февруари 1897 г. в град Русе. 

Тамошният вестник “Законност” известява читателите си: “В града ни от десетина дни насам е пристигнал един кинематографически апарат, който изобразява на платно тъй наречената “жива фотография”. Апаратът дава възможности да се видят изображаемите от него картини и сцени във всичката им живост и движение. Пристигналия кинематограф показва например един движещ се трен, посрещането на цар Николай в Париж, един от парижките площади, щото се получава пълна илюзия. Апаратът се помещава в новата къща на г-н Марин Чолаков, на площада пред бъдещата градска градина. Входът струва един лев”.

Във Варна в началото на XX век специална сграда за кинопрожекции в града няма.

Една от причините за това е слабото постъпление на филми у нас. В началото патриархалните варненци смятали това изкуство за несериозно, даже вредно, особено за подрастващите. В бр.13, стр.2 на вестник “Свободен глас” четем: “Липсва една ефикасна контрола на това, що дава кинематографът. Лекото поведение, сензацията, убийството – с една дума цялата опака страна на Запада, се поднася от кинематографите, като духовна храна в България. А кой най-много посещава кинематографа у нас? Това са децата, младежите и жените, които хранят ненаситно своето любопитство от белите платна на това изобретение. На платното младежът вижда един живот фантастичен, живот на приключения, непризнаващ морални максими. И слабата, неуравновесена още душа, мечтае за приключения от такъв род. Жадува тяхната душа за всичко, което кинематографът изнася, като красота и приключения. А от жаждата, от желанието, до престъплението е само една крачка”. 

Оскъдните данни, разхвърляни из страниците на мемоарите на първите хронисти на киното, дават твърде приблизителна представа за „кинематографичното нашествие” в девственото съзнание на варненеца от началото на  ХХ век. В градските кафенета и локали със съмнителна репутация, а понякога дори и под покрива на първокласни хотели, странстващите рицари на киното са опъвали своите платна, задвижвали чудноватите дървени апарати, за да показват пред смълчаното множество  „феерични” картини,  „потресающи” драми и „превесели” сценки.

Неколкомесечното турне на пътуващия кинематограф на чеха Франц Прохазка по нашите земи през 1902 г. има голямо значение за по-нататъшното разпространение на филмовото зрелище. Във Варна той остава по-дълго, показвайки програмата си в центъра на града в съседство с известния хотел „Хаджи Панако”.

“Варненски общински вестник”, бр.71, стр.4

Първите истински филми във Варна са се прожектирали в театралните сгради, които се приспособявали и за кинопрожекции. Сред спарения въздух, постоянния шум от хрупането на семки и леблебия, както и шумните коментари и подвиквания, зрителите се срещали с новото изкуство. Некачествените ленти често се късали, повреждала се и апаратурата. Не били редки случаите, когато зрителите напускали залата и очаквали дълго време пред входа да бъдат поканени, за да догледат филма.

Репертоарът на пътуващите кинематографи, които гостували в тези киносалони, независимо от това дали техен собственик е бил румънският евреин Браун, или почтеният австро-унгарски поданик Георгий Кузмич, италианците братя Умберто или вездесъщият на Балканите хърватин Ференц Ешер, бил съставен приблизително по един и същ начин. Дори е напълно възможно по-голямата част от показваните филмчета да са били еднакви — все производство на могъщата френска фирма „Пате-фрер”, монополизирала още в началото на века филмовия пазар в Средна и  Източна  Европа.

Вестник “Световен фар” бр. 5, 14.VІІІ.1927 г.

Едни от първите кинопрожекции са в салона “Прошек”, построен през 1906 г. Салонът “Прошек” първоначално е бирария с лятна градина, но после бива пригоден и за театрални представления, балове и вечеринки. На една от дългите му страни  имало по-особени “балкони” – приповдигнати с две-три стъпала малки сепарета. През 1919 г. сградата е преустроена за кинопрожекции. Първоначално публиката с нескривано любопитство  гледала многобройните изгледи от екзотични страни, гласно се  удивлявала на различните природни чудеса, проливала  не без удоволствие сълзи на блудкавите мелодрами, в които се разигравали страховити трагедии в един недостъпен по своя разкош свят на убийствени страсти и привлекателни пороци. Но, изглежда, най-търсени са били непретенциозните комични сюжети с глуповати и нелепи похождения на дребни хитреци или наивни добряци, които вероятно най-пълно са задоволявали инстинктивния стремеж на публиката към зрелищност и развлекателност.

През 1922 г. кино “Прошек” и директорът му Р. Кабатник печелят общинския търг за отдаване под наем на Летния театър за кинопрожекции. Съобщението е публикувано в бр.71, стр. 4 на “Варненски общински вестник”. В началото на 30-те години на мястото на кино “Прошек” се появява новото кино “Роял” с просторно фоайе, приветлив салон с около 650 места, с партер и балкон. Негов собственик става строителният предприемач Яков Прудкин.
 

Вестник “Свободен глас”, брой 42 от 1911 г., информира читателите: “Новопостроеният модерен театър на предприемчивия варненец Коста Ранков е вече готов и ще почне да дава своите кинематографически представления”. Първоначално сградата на ул. “Шипка” № 4 се стопанисва от Акционерно дружество “Лада” с главни акционери Александър Василев – братя Прошек. Дълги години това е най-хубавият театрален салон във Варна. Проектът на сградата е на Дабко Дабков, а скулптурните орнаменти са дело на Кирил Шиваров. Централната зала, около 200 кв. м, е с балкон и има три изхода към улицата. Сцената е оформена с орнаменти и скулптурни групи. Към нея има помещения за гримьорни и реквизит. За пръв път тук се появяват неподвижни, свързани с пода столове, специално доставени от Виена. Там се изнасят множество театрални спектакли, концерти, сказки и политически събрания. След Първата световна война залата е приспособена и за кинопрожекции, но продължават да се изнасят и представления. През 30-те години салонът е нает от известния кинодеятел Рафаил Кабатник, стопанисващ по това време летните кина “Палас” и “Роял”, който ремонтира основно сградата и инсталира нови апарати според последните изисквания на кинотехниката. През 1948 г. 37-годишното кино получава името “Република”.

Съперничеството между собствениците на кинематографи по това време се е осъществявало главно по линия на удобствата, които те са били в състояние да предложат на своите не особено взискателни зрители: големина на помещението за прожекции, наличие на музикален съпровод, техническо качество на картината, постоянен и интересен „рекомандьор” и т. н. Иначе филмовата програма е почти стандартна за всички кинематографи.

На 7 декември 1913 г. официално е открит новият кинематограф в града “Свободна България”. Тържеството е съпроводено с изпълнение на флотския оркестър. Интересът на публиката е изключително голям. Прожектира се филмът “Жана д`Арк”. Залата на “Свободна България” няма комфорта на театър “Ранков” , но все пак е истински киносалон с 450 места, балкон и ложи, с кабинка за прожектиране, направена по-късно, и обезпечена евакуация на зрителите чрез два странични коридора. 

Първоначално за прожектирането на “живи картини” на открито се ползвали летните градини на бирариите, най-често в района на Морската градина – любимо място за разходка на местните жители, на летовниците и туристите. Масите в заведенията се премествали и столовете се нареждали в посока към спуснатото платно. На фасадата на заведенията били поставяни дървени табли, украсени с типичните за времето кривини, шпилове и пана за рекламите. Така е било в салона-градина “Златна котва”, бивше “Хаджи Панако” – на мястото на хотел “Одеса”; в лятна градина “Грозд” – вляво от входа на Морската градина, срещу “Хаджи Панако”; в “Червен рак” – Летен модерен театър, клон на Софийския модерен театър; в бирария “XX век”; в ресторант “Морско око” и др.

За съжаление, историята на пионерските стъпки на седмото изкуство във Варна не разполага с никакви конкретни данни за „средностатистическия” зрител: нито за вкусовите му предпочитания, нито за образователния му ценз, нито дори за регулярността на неговите посещения в кинематографа. За много от тези важни подробности съдим единствено по мемоарни свидетелства на съвременници. При всичката им противоречивост и неточност едно остава безспорно — първите кинопредставления са били ориентирани изключително към т. нар. простолюдие. 

Най-верните и възторжени почитатели на кинематографа са били хората от градските покрайнини, учениците и курортистите, които се отпускали по време на почивката си. Твърде рядко представителите на интелигенцията и на „висшето общество” посещавали прожекциите. В началото на века подобно на всички европейски страни в средите на интелектуалците и във Варна посещението на филмови спектакли се е смятало за твърде „плебейско” удоволствие, за проява на лош вкус и елементарна духовна нагласа.

МАРИЦА ГЪРДЕВА