След Свети Мина започват Вълчи празници (Мратинци)

Идват особени нощи, заредени с магнетични и тъмни очаквания според нашия народ - Вълчи празници. Началото на тези странни нощи се поставя на деня на св. Филип (14 ноември). Периодът е различен по продължителност (3, 5, 7 или 12 дни). Някъде той започва в деня на св. Мина  (11 ноември). Преди столетия траките са почитали вълка като водач-главатар на воинска дружина, воин, който е нарушил обичаите и е станал предводител - цар на разбойници. Ето защо у него все пак е останало нещо слънчево — царско, макар и с обратен знак. Вълчето име носят хора, местности и селища. А всичко идва от митологията, от вярванията на прадедите ни – там тъждеството на мотива вълк-змей е отразено и ясно представено в изкуството от онова време: върху бижута, дърворезбени орнаменти и шевици драконите са изобразени с вълчи глави. 

Табутата на нашите деди по време на тези дни и нощи

Българите вярват, че това са зли нощи, в които човек може да прихване всякакви болести. Нощта в представите е стара и грозна жена, която записва в тефтер грешниците и ги мори с едно докосване на тоягата си, затова по късна доба ”хората не бива да излизат от дома си".
В народната традиция на българите за този празник са характерни магически обредни практики, наследени от езическата епоха. Наричат деня „Мратинците”, „Мратиняк”, „Мрата”. Някои от ритуалите се изпълнявали само от жени. Един от тях е свързан с предпазването на домашните птици от смъртоносната „кокоша болест”. Тя се причинявала от демоничен, невидим зъл дух, наричан „мрат”, „мратиняк”, който в народните представи приличал на черна кокошка със страшни, големи очи. Сутринта на този ден най-старата жена в къщата трябва да заколи черно пиле – „мратинче”. Жертвоприношението става по особен начин - шията  на пернатото трябва да е на външния праг на къщата, а главата му - навътре.

Докато стопанката прави това, между нея и друга жена

три пъти се изрича следният диалог: „Какво колиш?” - пита едната. „Коля мратиняк” - отговаря другата. Вярва се, че с този магически жертвен акт и със словесната магия болестта ще си отиде от кокошките. „Мратинчето” очистват, готвят и ядат като жертва за „кокошата болест”. Перушината, главата, краката и воденичката на пилето се запазват и с тях през годината баят против уроки и лекуват различни болести. С перушината кадят, когато някоя родилка е ударена от „лехусите” и се разболее, или когато тя и бебето й имат треска или са урочасани.
За най-тежък народът приема последния ден от цикъла, посветен на най-кръвожадния куц вълк, който върви накрая на митичната вълча глутница. Нарича се „Куцулан”, „Натлапан”, „Румулан”, „Клекуцан”, „Кривльо” или „Кривио вълк”. В отделни селища последният ден от периода е известен като „Вълча Богородица”, тъй като съвпада с празника Въведение Богородично (21 ноември). Щом „влязат» „Вълчите празници”, жените замазват с кал пода край огнището, за да замажат символично очите и устата на зверовете. Зашиват с червен конец краищата на полите си, за да „зашият” вълчата паст.

Строго се съблюдават забрани от най-различно естество:

за работа, за интимно общуване и за консумация на месо. През Вълчите дни стопаните не се докосват до остри предмети и сечива. Жените връзват ножовете и ножиците с червен конец, за да „завържат” устата на вълците. Не секат дърва, не се мият и не перат, тъй като „ако пипнат сапун, бесният вълк ще ги срещне в гората и ще ги удари с патерицата”. Забранява се всякаква работа с вълна. В противен случай вълците нападат овчарите и стадата. Много строго се спазва забраната да не се крои и шие дреха за мъж на този ден, защото ако го срещне вълк в гората, ще го нападне и изяде.

Днес
Днес този празник е малко популярен сред младите хора. В някои краища се празнува, за да се предпази човек от кокоша болест, в други - от вълците...И, слава Богу, суеверията са си отишли заедно с вековете някъде назад във времето. Хората на новото време са победили страха от неизвестното и необяснимото отново с празник. На Вълчи ден (11 или 14 ноември в зависимост от етнорайоните в страната) се славят имената на Вълчо, Вълко, Вълкан, Вукадин, Вълкашин, Въло, Вълкана, Въла.