IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 26°
Новини Варна
11:58 | 25 ноември 2015
Обновен: 17:41 | 29 юни 2022

К.д.п. Неделчо Карабаджаков: Морето само обединява, то не разединява хората

За страха пред неизвестностите, който му е помагал да се справя с предизвикателствата на природата, и защо винаги е разчитал повече на хората си, отколкото на модерната техника, разказва старият моряк

По материала работи: Слав Велев
К.д.п. Неделчо Карабаджаков: Морето само обединява, то не разединява хората

СТЕФАН ДЕНКОВ


Роден на 1 октомври 1930 г. в Созопол. Израсъл край морето, той е отличен плувец и печели редица републикански и европейски първенства. След като завършва  ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 1954 г., започва работа на научноизследователския кораб ”Девети септември” към Аквариума.  През 1959 г. постъпва в БМФ като четвърти помощник-капитан. През 1962 г. придобива степен капитан далечно плаване и на следващата година поема първия си кораб „Плевен”. Скоро след това отива в създаденото ново задгранично дружество в Етиопия и с кораб поддържа линия до Близкия изток. През 1964 г. преминава на корабите на „Тексим” и след разформироването му се връща в БМФ. Минава през всички видове кораби в Параходството . Напуска през 1992 г. и повече от една година плава на гръцки кораби. Пенсионира се и работи  като пилот в пилотска служба до 1997 г. За кратко време е и капитан на научноизследователския кораб „Академик” на Института по океанология.
Семеен, с две дъщери и една внучка.

 

Много пъти съм си мислил - стига вече, слизам на брега, изморих се, имам семейни задължения, обаче не мога да го направя, тегли те обратно, като магнит. Морето е целият ми живот. И днес не мога да кажа, че окончателно съм слязъл. Когато напуснах за последно корабите (като се пенсионирах, слизах и пак се качвах), останах в едно такова състояние да не знам къде съм - в морето или на брега?  Вечер излизам и гледам нагоре за времето, жена ми пита - какво правиш? И сега не мога да стоя ей така. Всяка сутрин си правя разходки по крайбрежната алея в градината, седна на пейка и гледам морето. И не, че сядам така, само да му се любувам. Миналата година, когато беше лошото време, нещо ме накара да изляза да видя морето. И си казвам - майка му стара, трябва да съм бил луд, за да плавам в такова време? Но без упрек. Просто целият ми живот така е минал, в напрежение. Много съм преживял и като се връщам години назад, идва едно такова чувство, почвам да мисля, как съм издържал?  Той, страхът, винаги е бил в мен, но никога не съм го показвал, особено пред екипажа (това е закон за мен!). И точно този страх ме е държал нащрек, за да бъда винаги мобилизиран и отговорен. Така започва своя разказ на капитанския мостик к.д.п. Неделчо Карабаджаков.
Говоря за онова чувство, което се е развивало с натрупания опит, продължава старият капитан. Всъщност 


в моряшкия живот винаги си подложен на риск 


Помня, вече съм капитан и тръгвам на път, затварям очите и се питам - къде отивам? Това са големи разстояния, защото рейсът продължава 5-6 месеца. Вечер, като си легна, мисля за следващия ден, какво ще бъде времето? От Червено море отиваме нагоре към Северна Европа, сменяме 3-4 климатични области с различна температура, атмосферно налягане. Така непрекъснато лягаш и ставаш с някакъв страх, напрежение от неизвестното, което не знаеш кога ще се случи. И точно той те кара да бъдеш във форма. Не знам дали го има в други професии?...Ще ти кажа за един случай. Бяхме в Брендизи, Либия, корабът ни е голям, обаче и времето много лошо. Идва една група, екипаж от селскостопанската авиация, излезли в отпуск, искат да се приберат за малко вкъщи и ме молят да ги взема. Казвам им, че нямам нищо против, обаче времето е лошо и не е за тях. А те - ние там горе летим, че от морето ли ще се плашим! Добре, дадох им кабината на корабособственика. И като излязохме, времето рязко се влоши, вълните взеха да блъскат кораба. Слязох да ги видя, събрали се на кълбо, ни живи, ни умрели. Какво става, капитан?! Какво да стане? Нали ви казах какво е времето? Ние мислехме, като потъне корабът, как ще ударим дъното. Какво дъно чакате, тук е на 2 км дълбочина! Ами при нас, летците, ужасът е, докато го усетиш и всичко свършва, а при вас, моряците, мъките са дълги. Та думата ми е за сравнението между страха в моряшкия живот и при другите рискови професии - тук непрекъснато те държи в напрежение. 


Тук не става дума за панически страх. А само за онзи, който ти помага да се справяш с предизвикателствата на природата. В известна степен това е заложено в характера - 


страхливци не могат да бъдат моряци, 


но впоследствие опитът те кара да го развиваш в себе си. Няма друг начин, защото безотговорен човек не може да стане капитан на кораб за далечно плаване. За себе си мога да кажа, че тръгнах все със стари капитани, доказани с голямата си ерудиция, организирани, способни да издържат на предизвикателствата. Човешко е страхът да бъде в теб, но той не бива да те прави нетрудоспособен, а обратното. И не да се правиш на герой, важното е никога да не го показваш пред екипажа. Помня един анекдотичен случай с покойния вече кап. Давидов, от когото много съм научил. Той беше капитан на НИК „Девети септември”, където започнах работа. Тръгваме да обследваме за рибни пасажи района на Маслен нос, по него време бях помощник-капитан. Времето спокойно и някъде към 2 часа през нощта ме събуждат: „Капитанът го няма!”. Претърсваме корабчето, малко е като гемия. Никъде го няма! Даваме обратен курс и започваме да търсим с прожектора в морето. Нищо! На сутринта отиваме на Маслен нос, за да съобщим на военните, и когато пристигаме, какво да видим - кап. Давидов съвсем гол седи на мостчето, клати си краката, засмян и ни вика: ”Хайде бе, докога ще ви чакам?”. Значи той излязъл през нощта да се изпикае зад борда, от вълната паднал в морето, успял да свали дрехите си и да преплува до брега, който бе на 3 мили.


И сега не мога да кажа точно 


как и кога става преодоляването на страха, 


но наистина идва момент, когато спираш да го чувстваш. Впрочем, мислиш, че вече го няма, а той се  свил дълбоко вътре в теб. Свил съм устни до посиняване, за да не го издам пред екипажа. Натоварили сме тирове на ро-ро кораба, минаваме Суецкия канал и когато излизаме в Средиземно море, изведнъж времето рязко се влошава. Скоростта пада, въжетата, които укрепват тировете, започват да се късат и тежките камиони лягат един върху друг. Представи си този голям кораб с палуби, които имат 3 км разгъната площ, и всички запълнени с тирове. За зла участ тогава повечето размествания станаха на горната палуба. Виждаш и нищо не можеш да направиш - ако се опиташ да затегнеш укрепването, най- много да те удари веригата. Кренът много се увеличи, можехме да се обърнем. Рулевият се уплаши и припадна на мостика. Когато времето се успокои и стигнахме най-близкото пристанище, помня моряците ми викаха: ”Капитане, чудим ти се как издържа!”.  Нямам отговор за себе си, познавам се като по-нервна и експанзивна натура, тогава обаче само стисках зъби, за да издържа. Целият екипаж гледаше към мен, даже шофьорите на тировете дойдоха на мостика и един от тях питаше, да слагаме ли спасителните пояси? В такъв момент изплаши ли се и капитанът, тогава наистина става много лошо. 


Мисля, че може би ми е помагало и уважението, което съм спечелил от страна на моряците. Всъщност 


самото плаване много ми помогна -


с  тежките условия, в които съм попадал. Точно те ме правеха много по-организиран. И тук ще кажа нещо много важно - морето развива в теб само положителни качества и особено онова чувство за отговорност към хората, с които тръгваш на дълъг рейс, пълен с много неизвестности, екипаж от най-различни характери. Имал съм случаи, когато до третия месец вече всички приказки са изприказвани, спомените свършват и оттам нататък нямате какво да си кажете. Всеки блуждае, някой се моли на мачтата и го питам - какво правиш, а той не може да ми отговори. И въпреки това има търпимост, взаимно уважение между хората. Така е, защото морето обединява, то не разединява. 


В онези години много беше популярна приказката 


за дървените кораби и железните моряци 


Сега е обратното, засмива се старият капитан. Разбира се, днешните моряци не са дървени, има много интелигентни сред тях, които умело боравят с напредналата техника, сателитната навигация. Сега е удоволствие да плаваш, защото всеки момент знаеш къде се намираш и рисковете са далеч по-малко. Трудно ми е обаче да кажа кое време бих предпочел - онова или сегашното?  Мен, ако питаш, най ми е добре да съм заедно с моряците. Навремето заедно се хранехме; камериерът минава със звънеца и обявява, че е време за обяд, всички се събират в салета и чакат капитанът да каже:”Наздраве!”. Имаше традиции, които поддържат екипажа сплотен, а това го организира и прави дисциплиниран.Навиците са втора природа на човека. Заедно и работехме, и имаше взаимна отговорност. Сега капитанът е сам, особено ако е на чужд кораб с международен екипаж. И сам носи голямата отговорност, морална и материална. 


Преди разчитахме един на друг, сега на модерната техника. На нея обаче можеш да разчиташ и винаги, и невинаги. Защото е просто техника, в един момент ще спре и ставаш напълно безпомощен, докато при човека не е така. 


Винаги разчитах на хората си, 


както и те на мен. Навремето на капитана гледаха като на нещо свято, защото знаеха, че от него зависи тяхната сигурност. Така беше и всички на кораба се чувствахме като едно цяло. Помня, през 1963 г.  вече съм капитан, влизаме в Северно море, а там  пълно с мини, останали от Втората световна война. От Ламанша до Хамбург плаваме в строго определен фарватер, обозначен с номерирани шамандури от двете страни. По него време още нямахме радар и когато падне мъгла, доближаваме до шамандурите, за да гледаме кой номер са. И това го прави не само капитанът и неговите помощници, а и целият екипаж. Всички са на палубата и внимателно оглеждат водата. Защото излезем ли извън фарватера, може да се натъкнем на мина, а тогава застрахователят нищо не плаща.


Много случаи има в моя живот и сега като се връщам години назад, мъча се да отхвърлям  онова, което съм преживявал, за да не ми създава напрежение. И да ме кара отново да мисля как съм го преживял, как съм издържал, за което нямам пълно обяснение. Освен това, че опасностите те организират. Никога не съм използвал алкохола. Много колеги са ме питали защо не пия? Даже един ми каза: „Ти как успяваш да се организираш?”. Защото мнозина преодоляват страха с пиене. А това чувство е измамно. Предпочитам мен самия страхът да ме държи нащрек, за да оставам мобилизиран.


Ето, такива неща ми минават през главата. Морето е целият ми живот и пак казвам - не мога сутрин да не отида да го видя. Несъзнателно чувство. И знаеш ли, когато изляза от къщи (на теб единствено го казвам), както аз чувствах уважението към капитаните, с които съм служил и от които съм се учил, сега го виждам и към мен в екипажите, с които съм плавал. Радват се, че ме виждат. Човекът минава от другата страна на улицата, за да дойде и да ме поздрави, че заедно сме служили. В такъв момент съм безкрайно щастлив и горд. Каква повече от това?, заключава старият капитан.

Коментари

Новини Варна