През 2001 година бях много „зелен“ спортен репортер, въпреки че вече имах 2 г. стаж. В края на лятото ми се „отвори парашута“ да отразявам първото си европейско първенство по волейбол. 10 дни почти непрестанна работа – интервюта, статии, анализи, статистики. Всичко това с много емоции, гарнирани с бронзов медал за България.
В понеделник главният редактор Петър Тодоров събра спортния отдел на оперативка – бат’Стефан (Стефан Янев), Американецът (Димитър Вълчев), Борето (Борис Проданов) и моя милост Гълъба. „Искам някакво обобщение на турнира. Сашо, постарай се да напишеш нещо, което ще бъде любопитно да се прочете, което никой друг не е писал. Все пак 10 дни бе постоянно в залата и около националките“ – това бяха горе-долу думите на Тодоров.
Изпаднах в ужас. До този момент пишех 1-2 материала, помагах в оформянето на страници, писането на всички статистически данни от мачове, но цяла страница – УЖАС! Седнах пред компютъра и за голяма моя изненада след 40 минути бях приключил. На другия ден излезе следната статия – „Мечтата за златото се оказа недостижима“.
Нова оперативка. „Браво. Доволен съм от теб. Чаках те 2 месеца да напишеш подобен материал. Това е най-доброто от теб до този момент.“ След тези похвали на главния редактор с мен през целия ден не можеше да се говори. Работата ми бе само да се хваля и смятах, че вече съм завършен, ошлайфан диамант в спортната журналистика. И нищо не написах.
На другия ден нова оперативка, която започна и завърши със следния кратък монолог на Петър Тодоров: „Ти бе, сине майчин. Как можа да ми забиеш нож в гърба. Аз, който ти дадох работа, да ме закопаеш по този начин. По-тъпа статия от това не бях чел. Внимавай какво ще пишеш оттук нататък“.
Обяснение получих чак 2 часа по-късно. В статията бях написал някои от проблемите на първенството. Сред тях преводачите, които трудно се справяха с работата си. Но една от тях се оказа дъщерята на главния редактор.
Така моята статия доказа, че ГЛАВНИЯТ РЕДАКТОР ВИНАГИ Е ПРАВ (дори когато е седнал зад бюрото си).
АЛЕКСАНДЪР ГЪЛЪБОВ