Капитан Петко войвода събра варненци за поклон 117 години след смъртта си

За всички национални герои, дали младостта, енергията и живота си за свободата на отечеството има място в сърцето ми. Но има един, който усещам близък до цялото си същество. Може би заради всичко прочетено, може би донякъде заради силния филмов образ, който пресъздаде актьорът Васил Михайлов, а вероятно заради близката бунтарска душа, която събаря стени и влиза в огъня с вдигната глава. На 7 февруари, преди 117 години във Варна загина легендарният защитник на българщината през турското робство в Родопите и Беломорието, капитан Петко войвода. Често отивам на гроба му, за да запаля свещ. И идея нямам защо точно на неговия гроб. Имам само предположения и емоционална привързаност. Водя и детенце за ръка. За да види, за да помни. Всяка година церемониите по отбелязване на годишнина от смъртта му са впечатляващи. И тази беше. Църква, военни, музиканти, всички институции, събрани на едно, стотици хора вкупом за поклон пред един човек. Защо паметта му се пази със същата сила и последователност вече 117 години? На гроба на един от големите синове на България бяха областният управител, контраадмиралът, представители на Община  Варна, общински съвет, полиция, офицери от запаса, военни моряци, тракийски дружества от цялата страна, на Генералното консулство на Руската федерация, районни кметове, училища, Македонското културно-просветно дружество, два мотоклуба – Нощни вълци, Варна и мотоклан „Велика България“, гайдарски състави, много варненци. Церемониите по време на такова поклонение винаги са идентични и хората така или иначе са подготвени за тях и ги изслушват с уважение. Заупокойна молитва отслужи Варненският и Великопреславски митрополит Йоан.

Но това, което изкара от унеса множеството още в началото бяха силните думи на митрополита, който обърна внимание върху нещо много съществено – днес се опитваме да смекчим езика си когато говорим за турското робство и всичко, съпътствало тежките пет века насилие на нашия народ. Световната кореспонденция веднага след кръвопролитията и клането по време на Априлското въстание обаче никак не използва деликатни думи за мъката на народа. Защото това, което са преживели нашите деди никак не е било деликатно. Петко Киряков можеше да води един по-спокоен живот. Поне толкова умерен, колкото на останалите му поробени братя. Но буйният му дух разбира повелята, която му е отредена и той избира съдбата на хайдутлука. На друг интересен аспект обърна внимание митрополитът, говорейки за безсмъртния Капитан Петко Войвода. Точно този наш герой е доказателство за променливата същност на човешкото същество. На един етап от живота си, човек застава зад едни идеологии, в друг – зад други. Но този, който е принципен и има вяра в Бог, само той може да оставя дири и жива памет, които се тачат със същата сила вече 117 години. Така, както са се пазили година след смъртта му. Преклонението пред Воеводата събра едни до други църквата и всички институции в града.

„Всеки народ има свои герои, които тачи – каза контраадмирал Митко Петев. Капитан Петко войвода обаче е от онези силни личности, които със своите национални идеали, ценности, морал и полет към светлината остават в историята и чертаят своето безсмъртие. Луда глава, но и мъдър управител, той е пример за еволюцията в мисленето на един пълководец. Започнал своята битка като лично отмъщение след убийството на брат си, той осъзнава целта на революционната идея, образова се и разбира мащабността на цялото движение, което би довело до истинско освобождение“ - допълни контраадмирал Петев. 

Петко Киряков е роден на 6-ти декември (стар стил) 1844-та година в беломорското село Доганхисар, на около 26 км от Дедеагач. Още преди да навърши 20 години турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, което предизвиква окончателно неспокойния дух и свободолюбив характер на младия Петко и той се включва активно в национално-освободителното ни движение. В последствие той става и една от водещите фигури сред водачите на Освобождението от турско робство на България, както и на българите, останали извън нейните граници след решението в Берлин. През 60-те години на ХIХ-ти век Петко Киряков заминава за Италия, където се запознава с Джузепе Гарибалди, отсяда в дома му и заедно организират прочутата дружина от 220 италианци и 67 българи, които вземат участие в критското въстание. Именно там, поради невероятните му умения да води малобройни, но силно боеспособни дружини в планински терен Петко воевода си спечелва прозвището капитан. През 1869 г воеводата се завръща в България и в годините непосредствено преди освобождението, по време на самата Руско-турска освободителна война и малко след подписването на Санстефанския мирен договор, воеводата със своята чета води перманентни бойни действия за защитата на християнското население в Беломорието, Родопите и Странджа планина от турския башибозук, оглавяван от английския метежник – Сенклер.

След Освобождението на България от турско робство Петко Киряков е за кратко в Русия, където император Александър II официално го произвежда в чин Капитан от руската армия и го награждава с Георгевски кръст за храброст за активното му участие във войната. Руснакът го дарява с имение на територията на Киевска губерния. Капитан Петко воевода го продава, след което се връща отново в България и се заселва във Варна. Тук, на 12-ти май, 1896 г., той, заедно с други родолюбиви българи основава и първата тракийска организация, съществуваща и до днес, която тогава е носила името – Тракийско /Одринско/ емигрантско дружество "Странджа". Негова цел е била да брани интересите на останалите в Беломорието, Родопите и Странджа българи в пределите на Османската империя, както и да подпомага тяхната национално-освободителна дейност.

Умира на 7 февруари 1900 г. във Варна. Първоначално е погребан в Морската градина, където тогава са били гробищата. По-късно тленните му останки са пренесени в сегашния Централен гробищен парк на града. Как умира Петко войвода обаче? С разбито здраве, измъчен и преследван от стамболовистите и предателите на българските национални интереси, срещу които се бори неуморно до края на живота си. В сърцето на народа остава завинаги. В негова чест има издигнати над 22 паметника в България – в Кърджали, Чепеларе, на Бунарджика в Пловдив и други. През 2004 г. в родното му село Доган Хисар в частен имот е открит негов паметник, издигнат от признателен грък. По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 г., на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник, редом с този на Джузепе Гарибалди.

Капитан Петко войвода е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, бродили през турското робство с чета в Родопите и Беломорска Тракия. Дълги години е крило на сиромасите и страшилище за народните душмани. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените. Апостолът на свободата Васил Левски високо цени неговата революционна дейност в Тракия. Заради всичко, което изстрада и остави след себе си, заради мъжеството и саможертвата, той се превърна във вечност. До днес войводата е почитан от всички българи като светец и истински герой. Поклон пред святото ти дело, Войводо! Безсмъртна да е светлата ти памет!

Ели Маринова

Снимки: Пламен Гутинов