Константина Георгиева: Театърът е щастие, въздух, той е всичко

Най-успешната роля на 15-годишната актриса е на възрожденска учителка
Много от нас, било на 20, 30, 40, та дори и на 60 години, все още не знаят какво е онова, за което си струва да дишаш, онова, което осмисля всичките ти постъпки и запалва огъня, който би могъл да освети добре познатите ни трудни моменти. Немного намират смисъла в това да опитват отново и отново, да влагат цялата си страст в каквото и да било. Разбира се, ще кажете, че това, за което си струва да изпиеш отрова, да влезеш в огъня, да направиш и невъзможното, са децата. Но какво да каже едно дете, едно 15-годишно момиче. Възможно ли е на тази крехка възраст да знаеш за кое си заслужават жертвите и за кое не, да знаеш какво ти е писано в живота, за какво си тук, на този грешен свят? Има обаче една част от хората, за които целувката на Бог е и най-голямата им тъга – тези, които знаят какво е изкуството, които го усещат, които го могат. А именно за тях понякога житейският избор е малко по-лесен и той е един - да са тези, които са, да творят. Е, и затова едно 15-годишно момиче знае категорично какво иска да бъде и защо. Става въпрос за осмокласничката в Първа езикова гимназия Константина Георгиева. Но за нея най-важното не е, че е пълна отличничка, нито пък уроците, защото тя не е само едно от безгрижните момичета, които виждаме по улиците, тя е актриса. И то не от тези, които искат повече от всичко да бъдат под прожекторите, за нея
сцената е животът, а театърът е като кръвта, спре ли - загиваме. А тази любов към вечното изкуство се заражда у Константина в Детско-юношеския театър „Златното ключе“ към Общинския детски комплекс във Варна.
Преди година ви разказахме как едни от най-талантливите деца в „Ключето” се върнаха от конкурса „Яворови дни“ в Поморие с купища награди. Костантина също бе сред тях. Но докато преди година тя тепърва набираше скорост, днес в очите й виждаме завършен артист, но не от тези с много отличия и дипломи в рамки по стените, а артист, който живее с и заради изкуството. Не че и тя няма награди, но не говори за тях, защото по-важното са сцената, емоцията, театърът. Преди дни Константина се върна от Враца, където участва в националния конкурс за рецитиране на възрожденска литература „Ботеви дни“. Наградата, с която си тръгна от там, е най-голямата. А за да я заслужи, 15-годишното момиче влезе в ролята на възрожденска учителка. И колкото и да е странно, в този образ, който звучи толкова далечен от съвременната тийнейджърка, тя успява да открие и късче от себе си. За текста се е погрижила ръководителката на „Златното ключе“ Сия Папазова. „Материалите са извадени от Славейковото списание „Пчелица“. Това е един урок по революция“, казва тя.
Иначе нейната ученичка има и трета награда от „Яворови дни“ в Поморие,  специалната награда от националния конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература и още много други. Но това не е важно, защото всъщност най-големият успех на младата актриса е изкуството, което тя създава. А най-хубавото за нея е, че е в „Златното ключе“. „Това за мен е най-важното, защото ние сме спасените деца на България, както е казала Катя Папазова“, споделя Константина.
Нейната театрална приказка започва преди 5 години съвсем случайно. Решила, че иска да се запише в някоя от школите в Общинския детски комплекс, без да се насочва към нещо конкретно. Отишла намясто, разгледала списъка и си избрала „Златното ключе“. Едва ли тогава е предполагала, че случайният й избор ще начертае пътя, към който все ще я теглят емоциите на артиста. А театърът за нея се превръща не само в бъдещето, което вижда. „Той е щастие, той е абсолютно всичко, което можеш да почувстваш, той е въдухът, не можем без него“, не скрива чувствата си Константина. Тя си признава и че няма нищо против един ден да влезе и в киното, но то няма да й даде всичко, което иска. „В киното я няма живата връзка. Много актьори казват, че когато излязат на сцената, не гледат публиката, а аз не мога да не я видя, гледам хората в очите, просто трябва да ги виждам“, признава тя.
„Тя ще е от модерния, съвременен тип актьори, тези на ХХІ век, интелигентните. Тя ще бъде една от малкото мислещи български актриси, от актьорите с позиция в този свят. Но най-важното е, че гледа на театъра като на издигнато място, от което може да внушава високи мисли и високи дела“, убедена е Сия Папазова.
Но може би най-важното за едно от талантливите деца на Варна е, че тя не просто умее да показва изкуството, тя го създава, и то постоянно, с всичко. „Дори и една усмивка може да се превърне в изкуство, всичко може да бъде. Старая се да го създавам непрекъснато, все пак то е човешко дело“, с тези думи завършва разговорът ни с едно момиче, което колкото и да е малко, ти се струва, че е на тази Земя за нещо по-голямо. За да ни учи...
Деница Литарска