Станете! Шапки долу! Влиза негово величество Театъра!

“Шапки долу!”, но като се поогледаш в залата, то и шапки няма. Само пет-шест каскетчета и две-три плетени баретки се мяркат между редовете. Не се чува и шумът от токчета, повечето зрители са се спретнали с шарени гуменки или маркови маратонки, произведени в Китай. А тоалетите са по-подходящи за пикник в гората, отколкото за присъствие на културно събитие. Разбира се, гардероб няма и повечето гърбове пред мен са като от реклама на магазин за спортни якета.

Светлините угасват и влиза негово величество Театъра! Посреща го пискливият звук от неизключени мобилни телефони и приглушен шепот - “Ще ти звънна после! На театър съм!”, а после следва дълго обяснение за цената на билетите, актьорския състав и натрупаните до момента впечатления.

И никой не забелязва, че завесата е вдигната. Може би защото няма завеса. Публиката свикна и вече на никого не му липсва трепетното очакване на чудото зад тежките кадифени драперии. Там, отпред, в светлия кръг, огрян от прожекторите, лъщят протърканите дъски на сцената. Актьорите в евтини (модернистични) костюми се въртят сред още по-евтините декори и се опитват да съчетаят авторовата гениалност с разточителните режисьорски приумици.

Уморени след представлението, те сядат на по чашка и си спомнят за златните времена, когато Театъра беше храм на културата, а зрителите пристигаха в този храм облечени в най-новите си дрехи. В онези “златни времена” актьорите, скрити зад тежките скъпи завеси, трепетно се вслушваха в потракването на дамските токчета и шума на копринените тоалети, за да преценят дали залата вече е пълна. Излезеха ли на сцената, поемаха като наркотик тежкия аромат от парфюмите и отблясъка на бижутата. Къде е днес тази публика...

А зрителите, изтерзани от двучасовото разнопосочно забавление, пушат нервно пред входа и си спомнят времето, когато в театъра имаше гардероб със специални закачалки за шапки, антракти, красиви декори и костюми. Спомнят си как в залата се влизаше като в храм и никой не се чудеше как е хрумнало на режисьора едно или друго гротескно решение, а всички ставаха част от един друг, прекрасен свят. Светът на негово величество Театъра.

Ако наблюдаваш отстрани, имаш чувството, че и актьорите, и зрителите се питат едно и също: “Кой ни докара дотук?!” Кой допусна Храмът на културата да бъде превзет от посредствеността? Кой допусна гуменките и спортните якета в залата? Виновни има и това са тези, които (за по-евтино) наемат набедени режисьори да изтезават и актьорите, и зрителите. Това са тези, които продават “пакетни билети” и “ваучери за посещение на представление”, сякаш продават вчерашни банички в закусвалня. Това са тези, които измерват цената на изкуството не с интереса и качеството на културния феномен, а с печалбата от касата. Това са тези, които мачкат талантите, за да не си повярват прекалено. Това са тези, които допуснаха търговците в Храма и им позволиха да превърнат Нейно величество истинската, възпитана и критична публика във “всеяден потребител”, а негово  величество Театъра - в “продукт”.
Маня Петрова