Поетесата Елка Няголова
- Г-жо Няголова, как посрещнахте новината, че Варна не бе избрана за столица на културата?
- Като всички, които живеят във Варна и са работили за тази кандидатура. Вложихме много емоция, много работа. Говоря за мен и за моите колеги от Славянската литературна и артистична академия от 19 страни. Те станаха ретранслатори на тази идея, лобисти в своите държави, сложиха подписите си още през 2006 г. и си тръгнаха от тук със значки с логото на Варна. Не бях изненадана от този резултат. И си мисля, че трябваше малко по-спокойно да се приеме – и от тези, които са работили за финала, и от тези, които не са. Не по начина, по който протече това събиране, където екипът дойде с изработен предварително комплекс, че трябва да се защитава. От кого? Дойде с едни самооценки от типа на блестящо, перфектно, дадохме всичко от себе си. Човек дава, когато има. А когато няма, какво дава? Така че тези автооценки бяха поводът да се изгуби и добрият, спокойният тон.
- Как трябваше да реагираме на новината за избора на Пловдив?
- Понеже съм имала преки впечатления от другите градове кандидати, мисля, че трябваше да имаме спокойствието и мъжеството да кажем „Честито, Пловдив“, това е избраният български град. Защото всяка една загуба, която се приема с достойнство, само за момента е загуба. Това е една дългосрочна победа.
- Беше ли използван опитът на творците, на можещите хора във Варна?
- Когато ми зададете този въпрос, си мисля за живите камъни. Тези, които не правят зидове и тротоари. Това са личностите. Хората, които правят една културна политика. Културните процеси и процесите на изкуствата не се управляват. Те се подпомагат. Нужно е да се създаде среда за тях. А когато става дума вече за стратегия за културата, непременно би трябвало да участват личности, доказали себе си не на малкия провинциален мегдан, където тропането е силно, пушекът, който се вдига, е повече и не се вижда кой как бърка стъпката и кой как танцува. Би трябвало да участват личности, които са изградили с цялото си творчество, с целия си живот пътеки. Знайни личности – и в националната култура на България, а защо не и оттатък Драгоман. И в този смисъл – връщам се към живите камъни – не беше потърсена помощта на творците на Варна. Имаше едно капсулиране на т.нар. секретариат, който изготвя тази културна стратегия, и тук вече възниква въпросът: Този секретариат, хора незнайно как селектирани, има ли експертното равнище, личната култура, има ли нужната културна ерудиция, за да подготви една културна стратегия? Защото културната стратегия на един град е нещо много сериозно. Въобще следенето на културния процес, участието в него, познаването му отвътре. Аз вече го казах веднъж. Млади и много симпатични момичета, завършили културология, нямам нищо против. Става дума за друго. Да се съчетае работоспособността и енергията на младите хора със знанията, с опита на онези, които са изминали вече пътека, имат път в изкуството, разпознаваеми са. Това не беше направено. На основата на една подготовка на равнището на езотерична, булевардна литература не можеш да седнеш да правиш културната стратегия на един град. По никакъв начин, след като не познаваш процесите. Нужно е равнище, за да можеш да анализираш, да предначертаеш някаква стратегия. И обикновено повечето прочетени книжки дават тази възможност. Има нещо друго. От Сократов комплекс страдат онези, които знаят. Онези, които не знаят, няма да кажат „Аз знам, че нищо не знам“. Просто защото твърде епидермално е тяхното равнище.
- И би могло да бъдат привлечени личности, нали?
- Аз не мога да приема, че град като Варна може да игнорира и да не включи в своята апликация една личност като проф. Стоимен Стоилов, носител на Хердерова награда. Една личност като композитора Милко Коларов, неречен най-добрия ученик на Панчо Владигеров. За наша чест той живее в този град, твори в този град. Да игнорираш такива фигури и те да не влязат по един бих казала витринен начин в една културна стратегия, това е незнание, това е фалшиво самочувствие на хората, които са правили тези стратегии, това е отдалечаване от фактическите хора, които правят процесите. А варненци останаха далече. Защото имаше капсулиране на секретариата от позицията на нарциса. Гледа се в езерото и казва „Господи, колко съм хубав“. Не си хубав. Едното ти око бяга насам, другото натам, странно малко е багажът в главата ти, не си хубав. Но той не знае, че не е хубав. И оттам произтичат за съжаление разминаванията – не беше създадена нужната културна среда, не беше приобщена варненската публика, Варна като население. За тази кандидатура трябва да знае всяка продавачка на кифли, всяка разпоредителка в театъра, децата в училище, студентската аудитория, която със свои средства и форми да откликне, трябва да знаят всички. А не да се капсулираме, защото, видиш ли, някой щял да ни открадне идеите. Какво да им открадне на тия идеи, като те не са драгоценност в дадения случай?
- Това напрежение, което се преекспонира между млади и по-възрастни, кому беше нужно?
- Никому. И това отново е един прът в собствените ни колела. Напротив, прекрасно е, когато младото поколение навлезе. По стечение на обстоятелствата работя с много млади поети, издаваме нови книги, помагам, както и на мен са ми помагали. Работим и със студентска, и с ученическа младеж. Прекрасни деца. Но нали трябва да им се подаде нещо. Говоря за тези, които моделират пластелина на идеите. Там трябва да бъдат хора, които знаят и могат. Ако мен ме сложите в един социален дом – защото една от секретиарата е с такава специалност, освен да съчувствам на тези хора, друго няма да мога да направя. Защото не зная как. Аз не съм подготвена за това. Както тя не е подготвена за областта на културата, която е дълбока вода и не е за нея.
- Можем ли да си извадим поука от тази кандидатура? Не станахме столица, но дали пък това не означава, че ще погледнем в нашия си двор и ще разберем как стоят нещата при нас?
- Това би било ценно. Защото пак ще кажа - състезание като състезание. Има победители, има победени. И не това е най-същностното. Важното е да се направи един сериозен, със себевглеждане анализ. Не е страшно да признаеш онова, което е можело да направиш, а не си. Не е страшно да признаеш, че нямаш компетенциите да го направиш. Страшно е, ако нещата продължат, ако се замажат в тази посока. Има много въпроси, които очакват отговори. Първото, което е много важно, всеки варненец да получава полагащата му се информация. Да не се вършат нещата на скрито. Както впрочем има една тенденция нещата във фонд култура да се правят на скрито. Единайсет човека експертен съвет във фонд култура, двама четат проектите, имената им се крият, не се казва кой е дал зелена светлина на този проект и кой го е отрязал. Веднага ще ви кажа. Последният проект, с който ние се представихме, беше отрязан, без някой да счете за необходимо да ни каже защо – това е международният театър на поезията. Същият този проект беше адмириран от европейската академия за литература и изкуство и от министерството на културата на Хърватска. Крият се имената на тези, които ти дават оценка. Не се знае какво е нивото на тяхната компетентност, какви са аргументите за тяхната оценка. Всичко това трябва да се върши на светло. Както на светло трябваше да се свърши и цялата тази работа с кандидатурата на Варна. Не повдигам въпроса за числа – числата не са моята сила. Повдигам въпроса за принципите. Вероятно предстои разглеждане на ниво общински съвет, на равнище кмет, пак искам да кажа – ние, които имаме критични бележки към това, което се случва в културата на Варна, не сме врагове. Ние искаме нещата да станат добре. Аз лично съм отказвала няколко пъти висока административна работа, и депутатско място – не ми е това работата. Моята работа е да създавам културен продукт. Там съм силна. Но когато се правят оценките, много е важно в ръцете на правилни хора да отиде тази оценка. А не малко чул, малко разбрал, недостатъчно прочел. При тази ситуация естествено, че резултатът ще е такъв. Въпрос на сила и мъдрост е да се направят изводи.
АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ