Капитан-лейтенант Мария Енева: Животът ми е низ от предизвикателства

Тя е още съвсем млада и когато е цивилно облечена, по нищо не се разбира, че е офицер от ВМС - служи в Първи дивизион патрулни кораби,  и професията й все още се приема за типично мъжка. След завършване на ВВМУ става дубльор щурман на фрегата „Смели”, командир на зенитно-ракетна батарея,  после щурман, а сега е командир на ракетно-артилерийската й бойна част. Наскоро завърши и 4-месечен курс на обучение в Нюпорт, САЩ.  К-н лейт. Мария Енева е от малкото жени офицери, които са избрали пред по-леката брегова служба предизвикателството да бъдат на командирския мостик на боен кораб. Определя се за най-обикновена средно-статистическа българка, което поражда куп въпроси.

И семейството ми е на средно-статистически българи, нямаме военни моряци в него и изобщо нищо морско, разказва к-н лейт. Мария Енева.

Не мога да си спомня точно как реших да кандидатствам във ВВМУ,

защото дотогава дори не можех да плувам, въпреки че израснах в Тутракан, продължава тя. Майка ми никога не ми е разрешавала да припарвам до водите на Дунав; имала е трагична случка да загуби приятелка в него, а и там къпането е забранено.  Тя много държеше да завърша някаква икономическа специалност, но аз не исках. Изобщо не си представях, че мога да стоя на бюро от сутрин до вечер, занимавайки се със счетоводство и това да бъде моята работа. Възпротивих се. Поисках  сама да направя своя избор, което може би стана една от  причините да кандидатствам в Морското училище. Ученици от гимназията - няколко випуска по-големи от мен, бяха започнали да учат в него  „Корабоводене” за търговския флот. От чисто любопитство разгледах информацията в сайта на ВВМУ и се позаинтересувах дали приемат и жени (знаеше се, че там учат само мъже). Хареса ми това, което прочетох, особено за специалността „Корабоводене” – учебни плавателни практики, гребен лагер, леководолазен лагер, спортни мероприятия...Реших, че това е за мен. Майка ми каза само, че няма да ме приемат, понеже жени не учат там.

Такъв човек съм, че винаги силно съм обичала предизвикателствата. Животът ми е низ от такива. Ако не си отправям нови предизвикателства от всякакъв характер,  това би означавало за мен посредствено съществуване, застой на едно място и липса на личностно развитие.

Обичам по-екстремните неща, разнообразието и динамиката в живота. Сама си търся нови хоризонти, но понякога, ако съдбата не е решила да ти помогне, няма как да се случи.

Когато кандидатствах през 2007 г., нямаше свободен прием в Морското училище. Сега, ако се явят 20 жени и получат най-високите резултати, всичките могат да бъдат приети, докато тогава имаше квота само за 4 девойки. Извън нея, дори да постигнеш по-висока оценка от тази на мъжете, нямаше вариант да бъдеш приета. Така че се борих и на полов принцип в тежка конкуренция. Но пък точно заради това  мотивацията ми стана още по-силна да изкарам много високи оценки и бъда една от тези четири девойки. Сигурно така е било и с останалите три колежки, които бяха приети. Когато се прибрах за първи път с курсантска униформа в първи курс, видях в очите на майка ми гордост. Явно беше преосмислила и вече не беше така предубедена към избора ми.

По него време режимът в Морското училище беше доста по-казармен отсега. Отначало дори не ни даваха да ползваме мобилни телефони, в първи курс бяха забранени и се редяхме на дълга редичка пред старите телефони, за да говорим с близките си. Можехме да го правим само преди вечерна проверка. Мисля, че не е имало нито една от моите колежки, на която да й е било много тежко от новата обстановка и да се е оплаквала. Фактът, че бяхме приети само 4 девойки, говори, че мотивацията ни да завършим е била много силна; приемахме като въпрос на чест, че сме успели да се преборим и да сме в Морското училище. Само една колежка не издържа и си тръгна - не беше направила правилния избор за себе си и реши да се откаже навреме.

Голямото предизвикателство, което тогава си отправих, беше да успея да отида в най-мъжката специалност - ”Корабоводене за ВМС”.

През целия етап на обучение се стремях да показвам отлични резултати  и да имам правото да избера длъжност. На кораб се качих още в първи курс, видях организацията на работа и тогава реших, че ще отида на корабна, а не на брегова служба. Според мен няма никакво предизвикателство за един току-що завършил лейтенант в това да остане на брега и да се занимава с абсолютно административна дейност. За всеки млад офицер би била отлична школовка, ако премине през поне една корабна длъжност, за да види същината на нашата професия отвътре – атмосферата на кораба, екипажа, колектива, работата с хора от всякакви възрастови и социални групи, всеки с отделна съдба и история.

Първата ми длъжност беше на фрегата „Смели” като дубльор на щурмана - тогава нямаше щатни места за випуск 2012. Хареса ми. Беше голяма изненада, че ми я предложиха, защото знаех, че дивизионът е  изцяло мъжки колектив. Оказах се първата жена офицер на ”Смели”. В дивизиона имаше 200 мъже. Офицерите бяха млади и много бързо свикнаха с моето присъствие, за тях жена  офицер в екипажа не беше нещо ново, защото са имали колежки по време на обучението си в Морското училище. Повече свикване имаше от страна на старшинския и матроския състав. Много от тях бяха на годините на моите родители, не бяха свикнали жена да ги командва. С времето обаче се научиха, че полът няма значение.

Единственото по-специално отношение към мен като жена е, че внимават да не кажат нещо нецензурно в мое присъствие. Пък и не мисля, че това трябва да прави кой знае какво впечатление. Иначе в нито едно отношение няма никакво значение дали си мъж или жена във военна униформа. Вярно, понякога са бъркали, когато са искали разрешение да се обърнат към мен, с  думите: „Господин старши лейтенант..”.  Няма нещо, с което да не може да се свикне.

Била съм на всичките учения „Бриз”

като курсант и офицер, два пъти съм участвала в румънското противоподводно учение SEASHIELD (eдинственото, което не е българско в Черно море). В тях се включват  и кораби от други държави, но никога не съм имала възможността да се кача на някой от тях. А винаги много съм искала да видя как другите правят нещата, които и аз върша, каква е техниката им, организацията им на работа. Стремях се да поддържам нивото на английския си език така, че  да мога да говоря и пиша свободно. И благодарение на това един ден заминах на обучение в САЩ. Помогна ми и късметът, разбира се. Пътувах със самолет повече от 24 часа и в 2 часа през нощта кацнах, не очаквах някой да ме посрещне, но инструкторите  от курса бяха там и ме закараха до Нюпорт. Поспах малко и в 8 часа сутринта вече бях в сградата на училището за първите инструктажи.

Всяка седмица имахме нов модул на обучение - комбинация от теория и практика. Имаше и борба с пожари, и нахлуване на вода от пробойни в отсеците. Симулаторите бяха толкова добре направени, че обстановката наистина беше съвсем близка до реалната. Влизахме да гасим облечени в противопожарни облекла.

Нямаше делене на мъже и жени

Бяхме интернационална група и абсолютно всичко, което правеха колегите, го вършех и аз. Много ми хареса там! Най-хубавото беше  интернационалната среда с напълно непознати хора, общуването на английски език. Имахме четирима колеги от Катар и четирима от Саудитска Арабия. За тях жената има друга роля в живота. Казвали са ми по време на волейболен мач, че тази игра не е за жени и че мястото ми не е там. Тези „забележки” приемах с известна доза хумор. Много трудно може човек да разбере какво точно мислят. Аз все ги разпитвах за жените при тях -  как са облечени, какво им е разрешено, какво не. Никой от тях не ме е гледал враждебно. Не можеха да си го позволят. Така че нито за миг не съм чувствала негативно отношение като към жена. Единственото недоразумение, което се получаваше по време на курса, беше с нашенското кимане за „да” и „не”. Аз клатя глава и всички мислят, че казвам”да”, а то било обратното за тях. Не разбират и викат :”Как може в България да ви е на обратно!”.

Иначе много неща научих за проектите на корабите, оръжията им, за които дотогава само бях чувала. Показаха практически моменти от корабоводенето, как ги правят. Някои неща са по-различни като чертожни приспособления, методи и начини на работа. Наложи ми се да науча изцяло наново как те го правят и трябваше да забравя онова, което знаех. Бях единствената, която търсеше триъгълници и искаше да смята с формули или наум. А те ползваха готови номограми и една-единствена обикновена линийка. Има какво още полезно да вземем от тях, защото много държави вече са го възприели. А много по-лесно е, когато всичко е унифицирано.

Прибрах се преди коледните празници, за три дни се видях със семейството си и през февруари заминахме на румънското противоподводно учение – SEASHIELD 2017. Беше при много тежки метеорологични условия. Още със започването на етапа на море времето рязко се влоши. Плавахме при 4 - 5 бала вълни. Имаше кораби, които не успяха да се снемат в оказания час и останаха на пристанището. Ние успяхме да се снемем, защото сме мъже, все пак.

Условията помогнаха доста да се оморячим

Корабът се тресеше, хвърчаха чинии, храна... Не, че някой искаше много да яде в такъв момент. В абсолютна кондиция беше доста малка част от екипажа, другите се бореха с морската болест, но не е имало напълно предали се. Аз се справих по някакъв начин. Може би хладнокръвието на командира  ми помогна да преодолея дискомфорта.  А и нямаше начин да падна и да се откажа, защото бяхме трима вахтени офицери и ако някой не се пребори със себе си, друг трябваше да поеме работата му.

Това беше поредното предизвикателство пред мен. Сега длъжността ми е командир на ракетно-артилерийската  част на кораба. Тази работа наистина е динамична, разнообразна, при нея всяка ситуация е различна, една с друга не си приличат. С артилерийското въоръжение на кораба провеждаме стрелби по цели в морето.

Дали е имало интересни случки ли? По време на стрелби не е хубаво да има интересни случки, изобщо не е хубаво. Трябва да минат без изненади и произшествия. Рядко се случва някой да те похвали. Всъщност, когато си свършил работата си, няма нужда от похвала, защото е в реда на нещата. Поне при нас е така. Или когато никой нищо не ти каже, това е добре.

Може да изглежда странно жена да обича да стреля

Редовно участвам в общофлотския и общоармейския шампионат по стрелба с пистолет „Макаров“. Имам няколко първи места. Това, че имам точна ръка и око, разбрах го, когато за първи път провеждахме стрелби в Морското училище. И в това има тръпка, защото всяка стрелба е различна и непредвидима. Преди всеки изстрел се прицелваш, натискаш спусъка и поглеждаш в очакване да видиш дали си уцелил десятката или близо до нея. Резултатът идва 50 на 50 от психиката и добрата ръка.

В момента съм изправена пред ново предизвикателство, вече чисто женско - ще имам дете. Но само заради това няма да сменям длъжността си. Не съм единствената жена, която има дете и служи на кораб. Нито съм първата, нито ще съм и последната. И това е положението.

СТЕФАН ДЕНКОВ