IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec
Варна 14°
Морски бизнес
09:58 | 12 декември 2014
Обновен: 22:32 | 11 октомври 2021

К.д.п. Николай Николов - Найк: Моряшкият си живот не заменям с никакъв друг

За непрекъснатите рискове в тежката професия, за моряшките жени героини, за късмета и защо иска прахът му някога да бъде хвърлен в морето, разказва старият моряк

По материала работи: Златина Добрева
К.д.п. Николай Николов - Найк: Моряшкият си живот не заменям с никакъв друг

Роден е на 15 май 1944 г. във Варна, определя се като потомствен варненец и потомствен моряк. Завършва  ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров” през 1967 г. и постъпва в Параходство БМФ като четвърти помощник-капитан. Плава на неговите кораби в продължение на 7 г., след което по здравословни причини  се прехвърля в пилотската служба на пристанището. Почти едновременно с вземането на изпита за пилот той придобива и сертификат за капитан далечно плаване. До пенсионирането си работи като пилот, междувременно периодично плава и като капитан на различни кораби, както сам казва: ”За да не забравям, как се определя поправката на компаса”.

 

Живея близо до морето и нощно време, преди да заспя, се заслушвам във вятъра, чувам вълните и ми се свива сърцето. Сещам се за моряшките години, за края на службата ми. Залепваме носа на пилотския катер до кораба, преди да е влязъл в пристанището, и се качвам горе, но при силна вълна, което често става, се налага да вися като циркаджия на въжения трап, докато изкатеря 9-метровия борд. Люшка ме наляво, надясно, пълзя нагоре. Спирам да мисля и само псувам. Долу ледена вода, винтът се върти и ако се изпусна, край. Накрая, мокър до кръста, заставам на мостика и като капитан-пилот поемам маневрата на кораба - също адски стресово, защото не знаеш следващия миг какво те чака. Помня, когато плавах на първия си кораб „Преслав” като четвърти помощник-капитан. Кулински (стар моряк, много научих от него) веднъж ми каза:
”Моряшкият живот не е живот като на хората!”
Знаех го, но както тогава, така и сега, вече на възраст, дори за миг не ми е минавала мисълта за друг освен моряшкия живот. Има една приказка: двама се срещат и единият пита: като си моряк, не те ли е страх, че може да умреш в морето? Другият отвръща: дядо ти къде умря? Ами в леглото. Тогава не те ли е страх вечер да си лягаш? Така че на всеки каквото му е писано. А на мен родово ми е писано да съм моряк - с тези думи к.д.п. Николай Николов – Найк, започва разказа си от капитанския мостик. - Дядо ми е един от малкото оцелели от взрива на „Мария Луиза”, който със саможертвата си спаси Пирея през 1941 г. Бил огняр на кораба, гладни военни години, и отишъл да занесе храна на роднините си в града (по бащина линия коренът ми е гръцки). Когато се върнал на пристанището, горящият кораб вече се бил отделил на 3 метра от кея и това го спасило. Баща ми беше стругар в корабостроителния завод, но в последните си години на работа също плава като моторист на кораб и се пенсионира на пасажера „Несебър”. Той като малък заедно с баба ми се качил на парахода на дядо - взел ги със себе си и ходили до Александрия, Кипър, Гърция. Така че обърна ли се, всичко назад при мен е моряшко, продължава кап. Николов. - Още като момче тренирах ветроходство при покойния вече кап. Асен Дремджиев - светла му памет! После в гимназията трябваше да спра, за да уча повече, да изкарам хубав успех и да успея да вляза в Морското училище.

 

А че е тежък моряшкият живот, това е всеизвестно. Държиш със зъби и нокти, крепи те една мисъл - да се върнеш вкъщи, да прегърнеш жена си, детето си. Тук ще направя малко отклонение - жените на капитаните са героини според мен. Ето, моята, тя замества и бащата, и сина, скрила в себе си всички неприятности, нещастия, за да не ме тревожи там, в морето. Спомням си първия кораб, който взех като свободен капитан, беше „Странджа”. Връщаме се от тогавашния Жданов ( Мариупол) и забелязвам, че офицерите, когато се храним, все гледат да завъртят разговора към това, че моряшките жени „много бръмчат”, тоест ходят с други мъже. Започват  така и радистът веднага става, ядосано хвърля чинията си и излиза. Питам старпома, защо го дразнят. Като наивно младо момче споделил с някого от тайфата съмнението си, че жена му “бръмчи” и мълвата тръгнала. Един ден радистът идва на мостика, само двамата сме, корабът върви на автопилот и ми казва: ”Аз ще направя една такава работа, всички ще разберете!” Първото, което ми минава през главата - този ще запали радиокабината, как ще спрем пожара на море! Викам: “Добре, кажи само на мен, за да ти олекне”. А той ядосан, че му се подиграват, отвръща: “Тази вечер няма да взема прогнозата!” Щях направо да го разцелувам: “Добре, не я вземай!” Глупава беше заканата му, защото като пилот зная, че на 16-и канал на УКВ-то винаги можеш да вземеш прогнозата. Отиде си радистът и викам отново старпома: “Само да чуя още веднъж да му се подигравате! Кой знае на колко офицери от вас жените наистина “бръмчат”!” Пристигаме в Бургас, отиде си и повече не се върна, добави кап. Николов. - Пак, когато бяхме в Жданов, гледам единият моторист не слиза като останалите на пристанището. Подхвърлям му : „Какво има, да не те дебне някой мъж на твоя любовница тук?” Какво излезе? Човешките съдби са страшна работа! Младоженец е, живеят във „Владиславово” и един ден, както си поправя колата в гаража, влиза балдъзата по нощница, закопчана само до пъпа, и се надвесва от другата страна на колата: “Ти, вика тя, не ме харесваш”. Какво да отвърна, женен съм за сестра й, само казвам: “Моля те, остави ме!” А тя, като си разкопча цялата нощница, се развика. Майка й веднага идва - явно работата била нагласена, защото чакала зад вратата. Разкрещя се и тя, че съм искал да изнасиля дъщеря й. И сега този моторист не смее да се прибере вкъщи. Черно му е на душата, клати глава кап. Николов.

 

Впрочем, освен семейството за моряка е много важен и късметът. Имах случай, при който още щях да бъда „по пижама” и да правя тухли в Разделна. Попадам като пилот на един албански кораб - „Партизан”. Представям се на капитана и той трябва да ми даде данните на кораба, за да го закарам на Варна-запад. Оня се мъчи да ми говори на български и се хвали, че имал любовница българка. Тръгваме ние, корабът парен - тупа- тупа. Когато ми даде данните, капитанът каза, че всичко е бомба, и ме излъга, като скри, че единият му котел е спрян за почистване, което сваля наполовина мощността. Влизаме в канала към Варна-запад - още го разширяваха и шамандурите бяха само от едната страна, а вляво - блато. Минаваме последния буй, насочваме се към втората бухта (басейн) на пристанището и изведнъж чувам по радиото: “Найк, отиваш право срещу кея!” Тогава ми се отварят очите. Всъщност трябва да има още два буя, които да ми покажат, че там започва втората бухта. А аз съм тръгнал право към челото на мола и не само, че ще се блъсна в кея, ами корабът е стар, направо ще се разцепи, ще потъне и ще блокира пристанището. Питам: “Кой се обажда?” “Асен Дремджиев съм, вика той, кажи им да пуснат въже и да бягат от носа.” Само казвам: “Стоп машината, пълен назад!” А капитанът най-спокойно отвръща: “Какъв пълен назад, единият котел не работи”. Няма спиране тази маса от хиляди тонове. И тогава се видях „в пижама”. В това време Асен излиза от първа бухта с два влекача, казвам на капитана да пусне едно въже до половин метър от водата и млъквам. Машината спира, пълна тишина. Асен минава с влекача, хваща въжето, дърпа рязко носа, въжето се скъсва, но корабът успява да се завърти и кърмата минава на половин метър от кея. Продължава направо, влиза в блатото от другата страна и жабите млъкват. Асен пак вика: ”Кажи им да пуснат друго въже от кърмата, за да ви издърпам”. Той тогава ми спаси живота! На мен краката ми омекнали. Капитанът пита: “Ти коняк „Скендер бег” пил ли си?” Слиза и донася една бутилка, налива две хайдушки чаши, пием и мълчим, гледаме се, той пак налива и пак пием и само мълчим. После написах историята как Асен Дремджиев ме е спасил във вестник “Морски вестник”, защото по онова време на него не гледаха с добро око, защото бил син на царски офицер. А той беше отличен моряк и много добър ветроходец - само заради „миналото му” не дадоха той да направи първото околосветско плаване с яхта, което после извърши кап. Георги Георгиев, добавя кап. Николов.

 

Пилотската работа е висшият пилотаж в капитанската професия.
Имам един съвипускник, заедно взехме изпита за пилоти - изключително спокоен човек, но след преживяното веднъж от него ни го сочеха за пример - как един пилот трябва да се справя с всичко най-страшно: нощно време, вали дъжд, никаква видимост, пада батерията на УКВ-то, загубва всякаква връзка с влекачите, освен това има разстройство, а на излизане от галюна удря капитана в окото с металната антена на УКВ-то, смее се старият моряк. - Истината е, че всяка маневра, която поемаме, е рискова. За капитана на кораб е много важно да попадне на опитен пилот и още нещо - винаги да го слуша. Защото дяволът си знае работата. Качвам се на кораб „Стефан Караджа”, капитанът му е свестен мъж, но малко самонадеян. Заради мен беше спуснал парадния трап, но гледам после не го прибират на щатното място. Казвам му да го приберат, от алуминий е, много е скъп, а където отиваме, може да закачи нещо, а той: “Абе, виж какво хубаво време, няма нищо да стане!” Забравя, че в морето всичко се случва. И ето, не щеш ли, точно когато се показваме между входните фарове, от военния рейд се снема един съветски стражеви кораб, ама както руснаците маневрират - с двете машини пълен напред. Само си казвам: този се вряза в нас! Друго не ми остава, освен да кажа на капитана: ”Пълен напред, за да го изпреварим!” Хубаво, успяваме да го заобиколим, но и морето свършва. Единственият вариант е ляво на борд, за да застанем успоредно на кея. Тръгваме така, но скоростта е още голяма, оставеният навън трап влиза в кея, а там наредени четири крана, и с площадката си подкарва първия от тях: пилерсите на парапета на горната му част - так, так, так, всичките заминават във водата. Същото става с втория кран. Долу един от стифадорите се смее, а аз стоя изтръпнал  да не влезем между военните кораби, които са на котва и с кърмата срещу нас. Накрая заставаме на кея и само въздъхвам - отърва и този път кожата, бати Кольо! Накрая казвам на капитана: „Сега разбра ли защо пилотите трябва да се слушат?”
Връщам се към думите си за моряшкия живот. Ще попиташ, при тази тежка работа, непрекъснат стрес защо  пак морето? Не съм се замислял досега и ми е трудно да отговоря. Само знам, че винаги, като го погледна, се зареждам с енергия. Красиво е във всяко свое състояние и всеки момент откриваш нещо ново в него. Целият ми род знае - един ден, когато умра, трябва да ме изгорят и да хвърлят пепелта точно там, в морето. И който поиска да ме види, нека да погледне към морето. Все едно, че ме е видял. Наблюдавам, че много колеги така правят. На Дремджиев баща му като капитан трети ранг от царския флот бил командир на военната база в Царево и пожела там да хвърлят пепелта му. И аз искам така, добавя кап. Николов.
Стефан Денков

Коментари

Новини Варна