IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 17°
Живот
09:47 | 16 януари 2018
Обновен: 23:32 | 27 март 2024

Непознатата история: Колоритните вярвания и обичаи във Варненско –част първа

Змейовото дърво в с. Франга и изравяне на седмата година на костите на умрелите в Кестрич

По материала работи: Пламен Янков
Хоро на мегдана в с. Кестрич

Обичаите и вярванията на жителите на определен регион или дадено населено място, просъществували през годините, са много често отражение на важни исторически събития с елементи от народната митология, религията, легендите и т.н. Много от тези елементи са свързани с културата на етносите, от чието сливане се създава общността в това селище. Затова и в такива населени места, в които съжителстват представители на различни етноси и различни религии, каквито са били селата в околностите на Варна преди и дълго след Освобождението, тези обичаи и вярвания са особено интересни. Те носят в себе си много информация за ценностната система на предците ни и огромен емоционален заряд, който е съхранен дълбоко в генетичната памет на населението на региона.

 

Обичайно тези вярвания и обичаи са били свързани с радостните и тъжните събития в живота на общността, както и с такива, за които членовете й не са могли да намерят логическо обяснение на случващото се, т.е., не са могли да си го обяснят, идентифицирайки го с нещо познато.

 

В последния случай обикновено се раждала легенда, в която било намесено някое от многобройните митологични същества, с които е пълен фолклорът ни. Най-често такова същество се явявал змеят.

 

Змеят е едно от ключовите митологични същества в нашия фолклор,

наследник на древни божества, могъщ и опасен противник, същевременно почитан и като владетел на природните стихии, стопанин на планини, извори и пещери, покровител на селища и родове.

 

Семейство от с. Кестрич

 

 

Змеят живеел лятно време в планинските дълбоки пещери или във високите грамади, откъдето слизал по нивите, лозята и полетата и обикалял синорите. Народното вярване го представя като пазител на нивите: „тамо, дето има змей - град не бие, защото змеят, щом го види, че се зададе черен облак с град, веднага излиза да се бие с халата, която предвожда облака, и откарва градушката на друга страна“.

 

За едно такова поверие от Варненско, свързано с присъствието на змей, разказва през 1909 г. в бр.1 на „Известия на народния музей - Варна“, студентът Ем. Мутафов. Това поверие било свързано с един вековен дъб в околностите на с. Франга. Някои изследователи смятат, че става въпрос за днешен Каменар, но според  учителя и краевед Купен Палов този дъб, който съществува и до днес, се намира край с. Яребична, наричано до 1934 г. „Малка Франга“. Според местна легенда двама братя французи се заселват по тези земи. По-малкият брат се заселва в селото, а по-големият в село Каменар, което по-късно кръщават на него - Голяма Франга. Селото на малкия брат по аналогия получава името Малка Франга.

 

През 1989 г. на празника на с. Яребична (Спасовден) е чествана 600-годишнината на този природен паметник. В своето дълголетие този вековен колос е преживял много бури и исторически събития. Като географски ориентир той е вписан във военните карти на френските батальони, които се установяват на Франгенското плато. Три десетилетия по-късно вековното дърво фигурира и във военните карти на руската армия. Рождената му дата, според Купен Палов, съвпада с годините на първите турски набези във Варненския край, като се предполага, че край него е минал и походът на крал Владислав III Ягело за битката край Варна.

 

Ем. Мутафов пише, че селото, което в началото на ХХ век било вече „чисто българско“, до 1870-1872 година „нямало в него българи“. Та въпросният дъб, който се намирал в горния край на селото, поради тази причина носел името „Коджа меше“ (т.е., голям дъб) и бил най-големият и най-високият в цялата околност: „дебел пет метра околовръс, а висок около 25 метра“.

 

Населението почитало това дърво като пазител на селото от всички злини

и никой не смеел да посегне да го отсече от страх да не си навлече неприятности. Селяните разказвали как „един турчин, из предишни години, на име Али Пире Салиев от същото село, за смелостта си да отсече клон от въпросното дърво, се бил разболял (ръката му заболяла) и умрял. Същата участ е постигнала и някого си Вълчо и Алекси Маринов, все от същото село“.

 

СНИМКАТА Е ОТ 2015 Г. и е публикувана на сайта „Дърво с корен“.

 

 

Никой от селяните не предявявал претенции за собственост върху въпросното дърво, защото местните твърдо вярвали, че то е притежание на по-висша сила: „Какъв е „стопана“ на дървото не е определено. Според едни той е змей, който идвал със силна буря, с фучене и се заседявал на дървото неопределено време, и после пак с буря и фучене си отивал. През времето, когато е бивал на дървото, това последнето се кършело от силен вятър (буря). Обаче от десетина години насам никой не помни да е идвал змея“.

 

Като се има предвид, че днес и децата знаят, че ако се намират в гората, не трябва да се крият от дъжда и бурята под най-високите дървета, защото най-често мълниите удрят именно тях, а дъбът, тополата, елата и борът привличат мълниите много повече от останалите дървесни видове, е лесно да си обясним кой е бил този змей, който е кършел клоните на стария дъб край това варненско село.

 

Друг интересен ритуал е описан в същото издание от енорийския свещеник на Кестрич и двореца „Евксиноград”  Георги Антонов.

 

Става въпрос за т.нар. второ погребение

Според митрополит Гавриил „Старите българи повече са почитали паметта на мъртвите, защото са вярвали повече в това, че когато човек напусне този свят, остава жив, но на едно друго, по-добро място“. А скръбни моменти и дни има в живота на всеки човек. Особено при загуба на близък. Затова са много дните в годината, предназначени за помени за мъртвите. Във варненското село Кестрич (днешна Виница), подобно на някои селищата на Странджа и Родопите (където на места обичаят е запазен и до днес), в тази почит имало една характерна особеност. Там на седмата година след смъртта се правело „второ погребение”.

 

Ето какво разказва свещ. Антонов за този ритуал, който можело да бъде извършен само в периода „от Великия четвъртък до Възнесение Господне“ (празникът е 40 дни след Възкресението, винаги се пада в четвъртък):

 

„Известява се най-напред на енор. Свещеник в кой четвъртък (от разрешения за този обред период – б.а.) ще стане изваждането на костите. Поканват се всички роднини и всички приятели и съседи; те присъствуват както при гроба, така и после в св. църква. Преди да почнат с отриването на гроба, свещеникът отива рано (в зори) при него с всички роднини и др., извършва „трисвятое“ и прекръства гроба с вино; при това закопава кръстообразно и оставя да отровят костите, които измиват с червено вино (с босилек). Свещеникът отива да извърши Бож. Литургия в църквата; има приготвено коливо (варено, подсладено жито – б.а.).

 

Литургията се извършва за успокоение на умрелите

След отпуска на църква свещеникът, заедно с певеца, църковните хоругви и със запалени фенери и свещи отиват при гроба. Свещеникът е облечен в епатрихало филон. (Тук авторът е имал предвид „епитрахил“ (от гр. „епи” – върху, около, и „трахилос” – врат.) Това е одежда, която се качва на врата и се спуска по гърдите надолу. (Тази одежда е предимно свещеническа, защото без нея свещеникът не може да извършва никакво богослужение. – б.а.) и извършва трисвятое. Костите са приготвени (измити) над гроба, гдето трябва виното да тече (при измиване на костите) вътре в гроба, а не вън от него. Те са турени в една голяма торба от ново чисто платно, което е поръсено с осветена вода“. Свещеникът извършва сложният ритуал по „второто погребение“, след което останките на мъртвия са били полагани отново в гроба, и полагали отново надгробния камък „над главата, върху гроба срещу изток“. Близките се прощавали отново с починалия, а „най-подир се слага в гробищата чиста софра с гозба от агнешко месо, коливо и друго. След софрата всички си отиват у домовете, успокоени духом“.

 

 

Този ритуал, на „второто погребение“, всъщност е, така да се каже, давал на жителите на Кестрич “информация” и бил един вид “проверка” за това преминал ли е починалият успешно своя преход, стигнал ли е, приобщил ли се е към света на мъртвите. Белите кости свидетелствали, че човекът е бил праведен и това е станало. А за жителите на това варненско село било изключително важно да направят подобна проверка, защото явно много се страхували от вампири и „вампирясване“. Именно там се практикувал и един друг доста зловещ обичай - “Пробождане на мъртвеца с нож“, за който ще ви разкажа в следващия брой на „Непознатата история“. Ще научим още и какво представлявали „Джамалските празници“ в днешното с. Генерал Кантарджиево.

 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Коментари

Новини Варна