IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 23°
Живот
09:00 | 23 януари 2018
Обновен: 00:20 | 29 март 2024

Непознатата история: Колоритните вярвания и обичаи във Варненско –част втора

Пробождане на мъртвеца с нож в с. Кестрич и Джамалски празници в днешното с. Генерал Кантарджиево

По материала работи: Пламен Янков
СКЕЛЕТЪТ НА ВАМПИРА ОТ СОЗОПОЛ Е ВКЛЮЧЕН В ТОП 10 на класацията на National Geographic за най-популярните новинарски снимки на 2012 г.

Когато през лятото на 2012 г. археолозите разкриха при разкопките до църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Созопол гробове на нарочени за вампири от XIII-XIV век, в медийното пространство темата дълго време беше дебатирана от всички възможни страни. Около година по-късно започнаха да излизат и „сензационни“ заглавия за намерени „стотици вампирски гробове“ край Варна, някои от които придружени и с илюстративни снимки…

 

Въпросните материали всъщност не са плод единствено на свободната фантазия на своите автори. И макар никой да не е правил разкопки в старото гробище на варненския квартал “Виница”, за който става въпрос във въпросните публикации, подобен обичай за пробождане срещу вампирясване там явно е съществувал. Информация за практикуването му в това населено място е публикувана през 1909 г. в бр.1 на „Известия на народния музей - Варна“от енорийския свещеник на Кестрич и двореца „Евксиноград”  Георги Антонов. Ето какво разказва той:

 

„До 1885 г. е имало обичай, когато се случи да се помине някой ябанджия (чужденец) в селото, който нямал къща, умрялото го пречиствали и събирали чисти дрехи и всички принадлежности за заравянето му. Умрялото тургали за пренощуване в църковната стая, гдето тургали да гори кандило през нощта. Като донесли мъртвеца до гроба и преди да го покрият с капака на носилото някой из хората изваждал из пояса стар, непотребен, голям нож и немилостиво пробождал мъртвеца в лявата страна под гушата. Ножът оставяли при него“.

 

На въпросите на свещеник Андонов към селяните каква е причината да пробождат трупа, те описвали ритуала на пробождането като превантивна мярка в случай, че котка е прескочила трупа и той вампиряса. Според тях, ако не се забиело острието, душата на мъртвеца можела да тръгне из селото и да започне да смуче кръвта на животните, а след това и на малките деца. Преди зловещия ритуал на пробождането тялото на мъртвеца се увивало в бодли от див шип, защото хората от селото вярвали, че така починалият няма да може да излезе от гроба си.

 

Няколко са възможните обяснения за съществуването на подобен обичай

Но две от тях са най-логични. Първото е, че доста буйните жители на село Кестрич по този начин обяснявали наличието на прободни рани по тялото на „уж случайно“ починалите там пътници.

 

Още Константин Иречек, силно впечатлен от гагаузите, такива, каквито ги е видял през 1881 и 1884 г., пише:

 

„В техния характер на първо място стои инатът и страстта във всичко. Много пият и при това скоро се скарват, като вадят веднага нож; убийства за отмъщение или само от случайна страст не са  рядкост...“

 

Много са описанията на този „опасен характер“ от различни автори. Антон Страшимиров например разказва, че те са ходели с големи ножове на поясите си, пиели много и вършели безумства. Писателят оприличава „лозарската половина на Варна“ на „една малка тъмна република“ и допълва: „Властта нищо не узнаваше от деянията тук: провинените изчезваха из „комшулуците“ на лабиринтните улици и се прехвърляха през море по четирите страни на света“.

 

„Тук е доста забележително гагаузкото пиянство“, пише на 15 декември 1886 г. до д-р Ст. Данев негов приятел, пребиваващ във Варна тогава. Варненските гагаузи особено впечатлявали с пристрастието си към алкохола и с „бабаитлъка“ си. В писмото се казва, че те всеки ден „чупят си кратуните и ками забодат право в гърди“.

 

Иван Церов пише, че гагаузите са „в постоянна саморазправа и сбиване, най-вече с нож...“. Същото потвърждава и Александър Дякович, който от 1888 г. е съдия във Варна: „Пиянството цъфтеше предимно между гърците и гагаузите... Да заколят човека посред пладне и главата му на улицата да търкулат - това бе явление обикновено и се считаше за бабаитлък, а кървавите свади се редят почти ежедневно“.

 

И ако буйните жители на Кестрич са успявали да се скрият от властите, то от въпросите на своя селски свещеник нямало как да се измъкнат. Това е и една от възможностите за историята за „вампирските погребения“ в селото.

 

Другата възможност е селяните наистина да са се страхували от вампири

Вярата в съществуването на вампири в народната ни митология е свързана с понятията за живота, душата, смъртта и отвъдния свят. Според разбиранията на народа - това са „не по реда си погребани хора, чиято смърт е настъпила насилствено“. В различните краища на България те имат различни названия - лепир, литер, дракус, плътеник, тенец, бродник, самодив, вещяр. Според народното вярване във вампир се превръща мъртвец, през чийто труп се подаде предмет, ако над него се ръкуват, ако отгоре му падне сянка, ако бъде прескочен от котка, куче или през него прелети птица. Същото се отнася и до дрехите на покойника и до гроба. Затова над покойника трябва да се бди денонощно от близките му на запалени свещи, а гробът да се копае в деня на погребението. Във вампир се превръща и всеки неокъпан, неоплакан или неопят мъртвец. С това са свързани повсеместно разпространеното окъпване на мъртвеца и обредното оплакване.

 

С налагането на християнската религия и обреди се налага и вярването, че мъртвецът ще стане вампир, ако не се погребе по християнския ритуал. Във вампири се превръщат също така анатемосаните и отлъчени от църквата. Други случаи на превръщане във вампир са: покойник с рани по тялото или стомаха; престарелите или тежко болните, погребаните с дълги нокти; родените и починалите в определени дни; погребаните с дреха, плетена през Вълчата неделя; родените от майка, яла през бременността си месо от животно, душено или убито от вълк; хората водили лош живот - крадци, убийци, блудници, пияници, магьосници; всички умрели преждевременно от неестествена смърт (удавници, обесени, самоубили се); както и тези, които са си отишли от насилствена смърт (убити, паднали от сграда, убити от гръм, отвеяни от вихрушка) и т.н.

 

Както се вижда, възможностите за „вампирясване“ били изключително много и няма нищо чудно суеверните селяни от Кестрич да са се „застраховали“ по този начин, особено когато е ставало въпрос за непознати за тях хора.

 

Каквато и да е причината за съществуването на този странен обичай, то „Пробождане на мъртвеца с нож в с. Кестрич”, както е озаглавен материалът на свещеник Георги Антонов, е една от най-любопитните публикации в докладите на Археологическото дружество във Варна.

 

В изданието на археологическото дружество от 1909 г. обаче не се споменава в гробището на сегашния варненски квартал “Виница” да е „пълно с вампирски гробове“.

 

Празникът „Джамал“

Чаушкьой, изписвано още като Чауш Кьой или Чауш-кьой, е старото име на днешното село Генерал Кантарджиево, село в община Аксаково. Там се практикувал един много интересен обичай, описан от Р. Богданов в докладите на варненското Археологическо дружество. Особеното в него е фактът, че изключително много напомня на кукерските игри, които и до днес са запазени в различни краища на България, но ритуалът се е правел на турски език, въпреки че е бил пряко свързан с църковния празник Петковден.

 

„Срещу Петковден един мъж или ерген става мортолос (главатар) и нацапва лицето си със сажди, завива на главата си няколко опаса във вид на турска чалма, та главата му да става голяма колкото шиник. С него тръгват още други двама, преоблечени в момински или женски дрехи. Те носят една тояга, на върха на която са закачени дрипи и десетина хлопки. Така натъкмени тръгват от сред нощ и ходят из цялото село, проследявани от малко и голямо. Едни гледат да откраднат на мортолоса другарките му и той ги подгонва. На всяка къщна врата мортолосът вика на турски: „Хей джамалджи гелди дуйдунуз му селям верди алдънъзъ му, ху!“ (Хей джамалджията дойде, угадихте ли? Поздрав даде. Приехте ли го? Ху!) Всички викат ху!, надаряват ги с що-годе, заминават в друга къща, докато изредят цялото село. После се събират и общо изяждат на една трапеза всичкото, което е било събирано от джамалийското ходене.“

 

В НЯКОИ СЕЛА ОКОЛО РУСЕ ДЖАМАЛЪТ Е НАРИЧАН ОЩЕ „ТАТУНЧО“ И СЕ СВЪРЗВА С „УМИРАЩАТА“ СТАРА ГОДИНА В ОБРАЗА НА МАСКАРАДНОТО ЖИВОТНО – огромна дървена конструкция, с дълга глава и подвижна челюст се носи от двама играчи. Останалите са разпределени на „стражи“, облечени в традиционно местно облекло, препасани с козиняви чували, на гърбовете с кожени възглавници, пълни със слама, на лицата – маски от горната част на кратуна, сложени така, че дръжката да стърчи нагоре. Джамаларите-стражи носят дървени саби и докато танцуват в кръг под съпровода на гъдулка и пеят, ритмично удрят сабите една в друга или удрят „гърбицата от слама“ на предходния играч. Воден от „Аджи баба“ с уверението, че идва от „Влашка земя“ и специално показван паспорт с еротична рисунка, Джамалът играе във всеки дом, „лекува с дъха си“ болни, сам умира, преливат му кръв (вино), духат му „самодивска прах“ под опашката и възкръсва. Стопаните го даряват.

 
 

Този празник е запазен и до днес в някои села на Тополовградско и Ловешко.

 

Първият ден от всяка нова година е истински празник за жителите на село Орешник, сгушено в полите на Сакар планина. То се намира в община Тополовград. Тогава се провеждат прочутите орешански Джамали. Според краеведите от този район обичаят има езически произход и представлява ритуално прогонване на болестите, лошотията и зимата, което го сродява с кукерските игри.

 

Всяка година и на 19 януари Джамалът на с. Славяни гони лошотията и кризата навръх Йордановден по стар стил. Обичаят принадлежи към маскарадните мъжки игри, изпълнявани в края на Мръсните дни, но в последно време в него участват и жени. Той е характерен за няколко равнинни селища в Ловешко, не в целия регион, и е един от малкото устойчиво действащи в естествената си среда народни обичаи. Интересна особеност е, че макар селищата да са много близо едно до друго, Джамалите им се отличават както по обредните лица, така и по извършваните действия. Никъде обаче Джамалите не се провеждат на турски език.

 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

 

Четете още

Непознатата история: Колоритните вярвания и обичаи във Варненско –част първа

Коментари

Новини Варна