Христо Милков: Опознаеш ли себе си, се доближаваш до Бог

Има периоди, в които всеки народ се нуждае да се хване здраво за своята история. За да не падне. Да не изтече, да не се претопи. И не защото ще го заболи. О, нашият жилав народ знае що е болка! А за да се изправи и да хване пак посоката на вятъра. На това, предполагам, се дължи лекотата, с която новият исторически роман на Христо Милков ме заинтригува. Книгата „Между светлината и мрака“ е все още топла и се явява трета от тетралогията за героиката на корените ни. Тези, които водят към древните българи. Опряна на достоверни исторически факти, тя запълва липсващите парчета от общия пъзел. Информацията за предците ни е там, в земите на далечна Азия. И който иска, може да я потърси. Но не е лесно откриваема. Иска се нещо много повече от ентусиазъм, за да намериш това, което не го пише в учебниците по история на децата ни. Запретнах ръкави и реших да се срещна с автора, за да разбера какво.

Като чисто бял лист е срещата ни, защото аз не бях виждала Христо Милков досега. От пръв поглед разбирам, че той носи в жилите и в очите си духа на древния българин. Пише го на челото му. Единственото, което знам от книгата му, е, че той е изминал дълъг, дълъг път към…себе си. По този друм е набрал задълбочените разсъждения за смисъла на живота, за силата на духа и светлината, която е над всички нас. По този път е усетил мъдростта на предците ни, че природата е по-силна от нас. И ако се „отнасяме към нея уважително, то помежду ни винаги ще има хармония...“

- Откъде тази любов към историята у вас? Как възникна идеята за четирилогията? Това е мащабен проект и трудно дело.

- Още от училище историята, географията и естествознанието ми вървяха. През август 1998 г. имах възможността да попадна в Киргизстан, да катеря връх Хан Тенгри. След това отидох на почивка за няколко дни край езерото Исък Лул. Много наподобява нашето море, даже е солено. Там се срещнах с местен овчар. Бил е тогава на 72-73 години. Този човек не знаеше руски и разговорът с него протече чрез превод на внуците му. Казах му, че се връщам от връх Хан Тенгри. А той ми каза: „А, върхът на българите“. От него разбрах, че това е била земята на българите някога. Почувствах се като в небрано лозе. Когато се върнах, започнах да събирам информация и да издирвам документи.

- Към кое време ни връща историята за първото споменаване на българите?

- Според сказание за Чулман българите като племе (именци) са обитавали района по двата бряга на р. Амударя. По-късно това племе се разделя. Част от тях тръгват на север по река Тяншан по земите на днешен Казахстан по Таримската котловина. Някога това е била богата земя, стигаща до Китай (днес това е пустинята Гоби). Това племе започва отношения с китайците. Така се запознах с трудовете на Сама Цин – бащата на китайската история, чрез превод на холандеца Хари Дегрот. Той говори за белите хора с „големи носове“. Това е предисторията. Реших да напиша една книга. Но когато започнах да пиша, редовете идваха бързо един след друг. Разделих книгата надве – „Синовете на планината“ и „Заветът на кана“ – това е разказ за част от българското племе от източната страна на Хиндукуш, продължението на Памир и Хималаите.

Първоначално племето е от западната част на този хребет, а после – от източната, където контактува с Китай. Тези хора се развиват като търговци, строят градове. По-късно търговският „Път на коприната“ минава през Балх - майката на всички градове. Те основават 1000 града в този район. Когато Александър Македонски достига до тях, той се учудва какви разкошни градове има по поречието на р. Амударя.

Българите стават търговци, златари, стъклари. Те откриват стъклото. Търгуват с Египет. Дори има данни, че първите фараони са дошли от там. Това племе е миролюбиво. В четвъртата  книга от тетралогията ще разкажа как тези българи тръгват на запад до западното крайбрежие на Каспийско море и източните поли на Кавказ. (Не ги довеждам до днешните ни земи.)

- Има ли друг народ по света, който е изминал толкова дълъг път и все пак се е запазил – със своята култура, език, обичаи?

- Не. Няма. Гърците, викингите, евреите имат исторически доказателства, че са минали  разстояния. Но път от около 6000 километра, изминат от един народ, е уникален. Много народи са изчезнали от лицето на земята. Ето, тези юеджи примерно се претопяват. Българите излизат от Памир около новата ера. 500 години след това по тези земи се появяват тюрките. Българите вече ги няма там. Ние не сме тюрки.

- От редовете на книгата ми направи впечатление, че познавате изтънко психологията на жреца – като че ли вие самият сте бил такъв. Чувала съм, че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), на монаха (колобъра) и на разказвача (тумира). Намерихте ли ги в себе си?

- 27 години съм бил воин (багатур). От 2003 г., когато във вестник „Черно море“ започнах да качвам разкази от живота си в Техеран, станах тумир. Надявам се да достигна до колобър.

- Вярвате ли в прераждането?

- Да.

- Дали има тънка нишка между тези събития, за които  разказвате, и написването на книгата?

- Ще ви разкажа нещо. Написал съм го в книгата „По пътищата към дома“. Когато свърши катеренето (не можах да кача връх Хан Тенгри, стигнах до 6300 метра), тръгнах да слизам. Вървях по ледника - ледена маса с натрупвания от чакъл и пясък. Всичко това се движи с незабележима скорост.  По него има големи пукнатини, на места дълбоки до 7-8 метра. Стъпих на уж сигурно място, засипано със сняг. Но се подхлъзнах. Стана за секунда. Оказа се, че щеката ми е застанала напречно под мишницата така, че да ме спаси. Нямах време да мисля. Измъкнах се. Но и досега нямам обяснение как съм успял да си сложа щеката точно по този начин. Може би невидима сила. Оттогава нещо се отприщи и започнах да пиша.

- Кога в денонощието се случва това?

- Нощем идват идеите. Ставам, нахвърлям си записки и пак лягам.

- „Между светлината и мрака“. Всички имаме в себе си светли и тъмни страни. И все пак, как разпознавате светлите хора?

- По излъчването. Вие сте светъл човек.

- Пазите ли се от тъмнината?

- Не. И двете са в нас. Нишката е някъде по средата. Ако няма тъмнина, няма да виждаме светлото.

- Какво е вярата?

- Вярата е да тръгнеш да познаваш себе си. Опознаеш ли себе си, ти се доближаваш до Бог, до Създателя, до баща си, до праотеца. За мен първоизточникът е Тангра. Дори Далай Лама го е казал – тангризмът е дланта, 5-те пръста са другите религии.

- Религиите – по-скоро помагат или пречат на хората?

- Пречат.Читателят ще разбере как става срещата между тангризма, зороастризма и будизма. Малко и за християнството. То започва да се заражда и търговците го донасят в района, в който живеят българите. Ние идваме от светлината. При всичките 9 държави, които създават българите, те нямат роби. Не познават робството. Идвайки от светлината и попадайки в Памир, те виждат мрака на зависимостта от кушаните. Нова религия. Местните българи раждат Зороастра.

- Какво е за вас щастието?

- Да вървя по пътеката към себе си. През лятото на 1968 г., когато служех в поделението, ни вдигнаха по тревога. Казаха, че ще ни пращат в Чехия. И тогава някой ме спря и ми попречи да отида, за да понеса този срам – да стъпя на територията на една страна, която иска свобода. Как щях да си простя този грях?

- Има ли нещо, което ви ядосва?

- Опитвам се да не се ядосвам. Гледам да разбирам хората. Те си имат собствен път. Е, някога се ядосвах.

- Имате ли обяснение (за себе си) защо се намираме в период, в който малко двойки остават заедно задълго? Семейството като че ли се разпада почти веднага, след като се е образувало.

- Когато в една тенджера ври нещо, отгоре излиза пяна. Тя трябва да се изгребе и да се изхвърли. В момента държавата ни преминава през пречистващ период.

- Оптимист ли сте?

- Да. Затова пиша. В книгите си показвам своята пътека. Ако им харесва на читателите, да тръгнат по нея.

- Любовта ли побеждава всичко?

- Да, но любовта в по-общия смисъл. Голямата. Ако не ни движи любовта, няма кой друг.

- Пожеланието ви към читателите?

- Да вярват, че в жилите ни тече Орендата. Китайците ѝ казват Ки – жизнена енергия, която ни прави неизкореними. Докато пазим тази енергия, ще оцеляваме.

Пожелавам здраве на Христо Милков, постигнал забележително ниво на будност. След всичко, казано от него, вече знам, че идваме от едно и също място. Така, както знам, че трябва да помним пътя, който са извървели дедите ни. И ние, и децата ни сме длъжни да познаваме историята си, за да не повтаряме грешките на живелите преди нас. Ние не сме началото на света, нито негов край. Нелепо е да плащаме отново цена, която предците ни вече са платили с живота си. И може би един от най-добрите уроци, които можем да вземем от древността, е да създадем силни личности като тогавашните.

ЕЛИ МАРИНОВА