IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 12°
Морски бизнес
12:08 | 30 май 2019
Обновен: 21:04 | 28 март 2024

Дарина Иванова: Случайността ме свърза с морето, за да се превърне в голямата ми страст

Не мога да му се наситя, то е като да гледаш пламъка в огнището, признава единствената жена действащ водолазен инструктор у нас

По материала работи: Пламен Янков
Дарина Иванова: Случайността ме свърза с морето, за да се превърне в голямата ми страст

Това, което Дарина Иванова разказва в „На капитанския мостик” за своята връзка с морето, разбива мита, че нищо на този свят не ставало случайно.  В продължение на повече от 14 години (1986 - 2000 г.) тя е единствената жена действащ водолазен инструктор у нас и е сред инициаторите за създаването на Морски клуб „Приятели на морето”, на който е председател от 1998 г. досега.
 

Когато завърших Търновския университет през 1982 г.  и се прибрах във Варна, започнах работа като учител в Белослав, разказва Дарина Иванова. Повечето ми приятели вече бяха семейни или пък заминали в други градове. Оказах се в не особено приятната ситуация - без компания. Само на работа в малкото градче,  обратно вкъщи и нищо друго. Пълна скука!  И започнах да търся нещо интересно, с което да запълня времето си. Един ден случайно срещнах мой съученик от прогимназията, седнахме, заприказвахме се и от дума на дума стигнахме до казармата, където служил като водолаз. До този момент водолаз бях виждала само на картинка. Варненка съм, но с морето бях свързана, доколкото ходех на плаж, за да си покажа банския. В моя род никой не е обърнат към морето. И приказвайки си така, казах на моя съученик, че ще ми е любопитно за мъничко да надникна какво е под водата. Страхувах се от това, че като плувах в морето, под мен има нещо черно. Какво е това черно и защо ме плаши? Реших да проверя, пък и нали търсех нещо интересно, за да убия скуката? Разделихме се и мислех, че това си е просто един разговор. Спомням си, беше септември, в края на месеца той ми се обади и каза: „Ако искаш не само веднъж да влезеш, а да видиш повече неща под водата, ела в Морски клуб „ Никола Й. Вапцаров” към ОСО, в края на октомври там започва водолазен курс“.  Добре, но бях толкова притеснена, как сама ще се запиша? Жена съм, какво ще се случи с мен, дали ще се справя? В крайна сметка събрах сили и изкачих стъпалата до учебния кабинет в  морския клуб. Влязох в залата, вътре имаше 50 мъже. Бях много притеснена дали ще ме приемат.Така започна всичко. Съвсем случайно.
 

Няма да обяснявам как мина курсът - теория, обучение в басейн и който издържи изпитите, отива на 14-дневна практика на море. Тогава за първи път влязох под водата и видях колко е красиво това черното, от което се страхувах. За първи път поглеждах по този начин на морето. Беше толкова интересно, че поисках отново и отново да се връщам в него. Запалих се.
 

През 1983 г. завърших водолазния курс и в края на юли вече имах сертификат. Добре, но оттук нататък? Тогава беше много трудно - да не кажа невъзможно, сам да си купиш водолазно оборудване. Пък и скъпо. Ами сега, какво да правя? Нямам екипировка, курсът свърши и никой няма да иска да се занимава с мен. Мина една мъчителна зима и почнах да ходя на сбирките на водолазите - събираха се всеки понеделник в клуба, за да поддържам контакти с тях. И на следващата година отново се записах в курса за водолази. Инструкторите, като ме видяха, се изненадаха:Чакай малко, защо идваш пак? Ами нямам друг шанс да съм под вода. Отново ще слушам, отново ще уча, отново ще се явявам на изпити, отново ще правя всичко, само и само да мога да влизам под водата. Те се поколебаха, но взеха решение - има вариант, няма да плащаш за курса, но ще ни помагаш. Възложиха ми доста неприятната работа с документацията, която се попълва всеки божи ден. Няма значение, важното е, че съм на кораба и имам шанса да влизам всеки ден във водата.
 

Търсех всякакви варианти да се уча от професионалните водолази. По едно време чух, че ще отиват на експедиция по подводна археология в Китен. Обадих се на капитана на кораба, на шефа на водолазната група: Много искам да дойда с вас! Добре, но не можем да ти плащаме. Няма значение! Така отидох и на подводна археология. Изкарах там две седмици с групата много опитни водолази на БМФ, което беше добра практика за мен. И когато през 1986 г. организираха курс за инструктори водолази,  съвсем естествено ме приеха.
 

Кажи-речи до 2000 г. бях единствената жена, действащ водолазен инструктор у нас. Не, че нямаше други жени, завършили курса, но след това не правеха нищо. Участвах активно в донаборната подготовка на бъдещите водолази за ВМС. Обучавахме по 30 момчета на сезон. В това време обаче започна процесът на разпадане на ОСО и към 2005 г. организацията беше закрита. А беше изключително полезна структура, която даваше знания и умения на младите хора.
 

По време на регатата „Трети март” през 1996 г. се бяхме събрали приятели водолази, ветроходци на един от осигуряващите съдове и им казах: Дайте сами да си правим нещо! Бяха готови - явно не само аз виждах накъде отиват нещата с ОСО, и създадохме нов морски клуб, кръстихме го „Приятели на морето”. Надявахме се поне отчасти да запълним вакуума. Освен водолазни курсове в него започнахме да правим и детски морски училища, да се занимаваме с опазване чистотата на морето...Така я караме и досега, напълно на доброволни начала.
 

Споменах как случайността ме свърза с морето, за да се превърне в голямата ми страст за цял живот. Наистина е така! Морето ме свърза и с мъжа, с който живеем заедно и имаме син; първите си разходки като влюбени правехме под водата. Другите  двойки отиват в Морската градина, а ние - под водата.
 

Уникално е чувството да си под водата, където е съвсем друг изключително красив свят. Попаднал веднъж в него, не може да не искаш да се връщаш отново и отново. Там сте само двама - ти и морето, няма посредник между вас. Аз си почивам под водата от задъханото всекидневие, от проблемите, от сблъсъка с неприятни хора, ситуации. Под водата ме обзема едно спокойствие, блаженство.Там мога да се любувам на прекрасни гледки... На морското дъно има едни рачета отшелници, които влизат в черупките на малки охлювчета и им стават къщите за обитаване. Известният подводен фотограф Любомир Клисуров ми показа едно интересно явление. През последните десетина години тези рачета решиха да разширят апартаментите си и превзеха черупките на малките рапани. Навират се в тях, но са мънички и не могат да ги мъкнат, много са им тежки. Как се справиха с проблема? Рачетата взеха да наедряват, за да могат да носят новите си къщи, и в един момент станаха толкова едри, че вече превземат и черупките на средно големите рапани.
 

Водолазната работа обаче  не е само романтични разходки в прекрасния свят под водата, а и много тежък труд, често в не особено приятна обстановка- мътно, тиня, студено, дълбоко, силни течения... Отначало допуснах голяма грешка - жена съм, ама ще бъда мъж с мъжете. А  да се правиш на мъж, да се опитваш да си изцяло равен с него, е страшна глупост. Защото губиш женствеността си. Това бързо го осъзнах. Не! - аз съм си жена, ще правя онова, което разрешава моята физика. И не се научих да режа, заварявам, да  влизам в трюмове. Разбира се, помагах, доколкото мога, при чистенето на корпуси, обслужването на пристанища, търсенето на загубени неща на дъното. За сметка на това се насочих към обучението на новите водолази, още повече че имах педагогически опит... Жената трябва да си остане жена. И когато го осъзнах, спечелих повече симпатии и повече приятелства сред водолазите, отколкото като се правех на мъж.
 

Под водата се случват  и неприятни изненади. През годините назад използвахме съветско водолазно оборудване, което вършеше работа, но не беше от най-надеждните. Бях на курс за повишаване на инструкторската степен в Созопол, тренировъчните спускания  бяха на различни дълбочини. При едно от спусканията на около 15 м усещам, че пия морска вода. Решавам да извадя регулатора от устата си, за да видя какъв е проблемът. И в момента, когато посягам да го извадя, той се разлетява на всичките си части, в устата ми остава само гумената захапка... Друг инцидент, който пак стана, бе заради лошото оборудване. Усещам  в устата си нещо неприятно и виждам, че по мен и наоколо тече някаква червеникава течност. Излизам аварийно, лекарят на борда на кораба ме гледа уплашен, като вижда, че в устата ми има нещо червено. Решава, че съм направила баротравма на белите дробове. Обяснявам му, че няма такова нещо, защото си е обикновена ръжда. Успокоявам го, обаче той, неизвестно защо, решава, че много ще ми помогне, като ме накара да обиколя на шнорхел десет пъти около кораба.  И до ден днешен не мога да разбера защо трябваше да правя това.
 

Имам интересни истории и с курсистите, които обучавам за водолази. Поех една група с двама близнаци, ама абсолютно еднакви, единствено ги различах по една бенка. Първия ден, когато влязохме под водата, единият показа със знак, че не може да изравнява налягането. Хванах го, за да спра спускането му, за да не стане проблем. Когато слизаш надолу, трябва да се изравнява налягането в ушите, иначе то започва да притиска тъпанчевата мембрана и може да се получи сериозен проблем. В следващия момент погледнах към другия близнак, той ми даваше същия сигнал. Справих се с двамата. На другия ден пак влязохме под вода и единият ми направи знак, че му става лошо. Обърнах се, другият ми даваше същия сигнал. Разбрах, че в един и същ момент и двамата попадат в едно и също състояние. В крайна сметка ги разделихме в различни групи, защото един инструктор трудно може да помогне на двама едновременно при един и същ проблем.
 

 Много и най-различни са преживяванията с курсистите, но не това е важното. В края на обучението, когато виждам, че вече се чувстват стабилно под водата, им казвам: Хайде да се разхождаме, да видим тези скали, потънал кораб или нещо друго интересно под водата. Тогава като инструктор изпитвам двойно наслаждение: един път на подводните красоти и втори път на успеха си, че в тези млади хора се запалва онази искра, която ще ги свърже завинаги с морето.
 

Знаеш ли, аз не мога да се наситя на морето. То е като да гледаш пламъка в огнището. Човек не се насища да гледа жив огън. По същия начин особено чувство на пълнота в душата ме обзема и когато съм край морето и в морето. Много обичам зимното море - сивото, бурното. Тогава осъзнавам колко съм нищожна пред неговото величие. Морето неусетно промени цялата ми ценностна система. Дребните неща като суета, пари, вещи олекват, оставяш ги настрани и започваш да се вълнуваш повече от истински важните неща.
 

Много ме боли, като виждам как морето боледува. Да, то дава знаци, когато не е добре. Изчезнат ли морските кончета, знаем, че водата е замърсена, изчезне ли кафявото водорасло, разбираме, че нещо не е наред с чистотата му... Отношението към морето е неделимо от осъзнатата грижа за опазване по принцип на природната среда. Виждам как то обхваща младите хора още по време на водолазния курс. Защото едно е да му се любуваш отгоре, друго е да виждаш пораженията вътре в него. Няма случай, когато излизаме от водата, някой намерил отпадък на дъното, да не  го изнесе.  Значи те не само се запалват по морето, но и си тръгват от курса като негови защитници. Убедена съм, че до голяма степен успявам да го постигна. Много от тези, които изкарват курса, после остават в клуба заедно със своите деца. Ами че нашите деца пораснаха в него. Моят син беше на 5 години, когато за първи път го вкарах под вода с малка водолазна бутилка. Още от 7-месечен тръгна с мен по морето, живееше в едно дълбоко корито на борда на катера или на кораба. Гледам, че част от колегите ми постъпват по същия начин със своите деца. Значи има надежда за морето.


Стефан Денков
 

 

Коментари

Новини Варна