Красимир Илиев, аранжор и композитор: В музиката само с труд не става, трябва и талант!

Красимир Илиев е аранжор и композитор от Варна. Работил е с много от българските изпълнители, сред които Маргарита Хранова, Теди Генев, Деян Неделчев, Деси Добрева, Тони Томова и др.

- Каква е ролята на аранжимента в цялостното звучене на една песен?
- Според мен това е основата. Композиторът измисля мелодията и аз на нейна основа трябва да направя музика – да сложа инструменти, каквито преценя, като се съобразя с виждането на композитора как иска да звучи песента – дали да е симфонично, дали да е естрадно звучене. Аранжорът прави всъщност музиката, която след това чуват хората.
- Стила композиторът ли го налага?
- Невинаги, зависи от екипа. Когато сме работили доста време с един композитор и аз знам той какви предпочитания има, и той знае аз в кои стилове съм най-добър. Аз съм рокаджия, китарист съм и в този стил съм най-добър. Но правя аранжименти, каквито ми поръчат.
- Какво мислите за аранжиментите, които цялостно променят стила, в който една песен е била замислена от композитора? Наскоро бях на концерт на Лили Иванова, в който Живко Петров беше направил уникални аранжименти на много от песните й, които ги бяха променили доста…
- Интересно е, разбира се. Новите аранжименти се правят с цел да се поднови една песен, да й се даде нов живот. Ако тя е направена през 60-те години на миналия век, да речем, няма как да звучи актуално и днес… Новите аранжименти помагат тези песни да достигнат до младите, да се възприемат по-лесно от тях. Вкарват се нови звуци, по-модерни инструменти и звученето става по-съвременно.
- Вие също ли композирате?
- Да, но изцяло на рокаджийска вълна. Издадох преди няколко години албум с 6 песни в стил симфо-рок – хардрок със симфоничен оркестър.
- Спомняте ли си как се насочихте към музиката?
- Бях доста малък, може би 10-годишен. Един приятел ме запали – пусна ми албум на Deep Purple, няма как да не ме запали такова нещо, и ми каза: “Ти не можеш ли да се научиш да свириш на китара”. И аз реших да опитам. Измолих от нашите да ми купят китара от единствения тогава музикален магазин във Варна и започнах по малко да се уча. Първо вземах уроци, после започнах сам, тъй като учителите ме занимаваха основно с класическа китара, а аз исках да свиря на електрическа, и така постепенно се научих. След това се научих да свиря на клавири. Свирил съм и на барабан, на саксофон… Нямам музикално образование, а техническо, което ми помага в работата. Благодарение на него знам много добре каква апаратура да си купя, как да си я настроя. Много по-запознат съм в техническата сфера, отколкото един музикант. Когато музиката е в теб, теорията се научава лесно.
- Работата на аранжора по-скоро творческа ли е, или има и техническа част, без която не може?
- И двете са важни. Трябва да можеш да си подготвиш достатъчно добри инструменти, добре да ги познаваш, за да можеш да ги управляваш. Добре, ще изпишеш нотите, но после трябва да направиш съответния инструмент да звучи така, все едно го свири жив човек. Едно време са давали нотите на оркестър и той е свирел на живо по време на изпълнението. Днес почти никой изпълнител не може да си позволи да заплати на музиканти, няма пари за цели оркестри. Затова ние, аранжорите, в последните 10-15 г. изпълняваме техните функции, но използваме звуци, изсвирени от музиканти в студио.
- Кой е допустимият брой инструменти, които могат да се наслагват в една песен, за да звучи тя балансирано?
- Няма технически ограничения. Проблемът е, че трудно се постига баланс. Ако наредиш 30 инструмента, ще се стигне до момент, в който някой от тях няма да се чува. Мисля, че оптималният вариант е 10-ина инструмента или секция от инструменти. Напоследък забелязвам, че се използват доста по-малко – 3-4.
- Налагало ли Ви се е да работите в стилове, които не харесвате?
- Да. Не обичам по-модерните стилове например, но няма как…
- Точно това исках да Ви питам – какво мислите за посоката, в която се движи българската музика?
- Не ми харесва, защото става все по-проста и по-елементарна. Аз съм музикант, предпочитам да слушам истинска музика. Много ми харесват старите аранжименти, изсвирени от оркестъра на Вили Казасян, тогава всичко се е правело, както трябва да бъде. Това е истинската музика. Не казвам, че всичко в съвременната музика е лошо – напротив. Допада ми работата на Красимир Гюлмезов. Има какво да се чуе и днес, но са единици качествените неща.
- Защо върви в тази посока музиката, от търсенето ли зависи?
- Да, това искат хората. Те не търсят да чуят нещо сложно. Според мен причината е, че и в училище никой не ги учи кое е хубаво, кое е лошо. В часа по музика трябва да им пускат някои от най-качествените образци, за да формират добрия вкус отрано. От телефоните на младите звучи или чалга, или рап. Всеки гледа да не е вън от кюпа, да е в стадото – щом другите слушат това и той така. Не казвам, че това важи за всички, но за болшинството…
- Според Вас може ли един посредствен аранжимент да „съсипе“ една хубава песен – и обратното?
- Да, и двата варианта са възможни. Въпреки че има великолепни песни, които са изпълнени акапелно – без аранжимент, само с една китара – тогава музиката и изпълнението са всичко.
- Вярно ли е твърдението, че аранжорът интерпретира музикалната идея на композитора?
- Да, така е. Аранжорът получава един суров материал – да кажем мелодия, изсвирена на клавир и вокал. Той трябва да измисли интродукция, ако ще има, да подреди инструментите, да хармонизира по друг начин песента, ако реши. Да прозвучи така, че да е максимално добре.
- Случвало ли Ви се е да спорите с композитор, или с изпълнител, за цялостното звучене на песента?
- Случвало се е, разбира се. Аз съм седнал, помислил съм и съм преценил според мен как ще звучи добре. Колегите правят същото и всеки си отстоява мнението, нормално е да има спорове между хора, които са убедени в това, което правят.
- Разкажете малко повече за музикалната си биография до момента!
- Още преди да вляза в казармата, направих една махленска група. Събирахме се в една маза и свирехме основно мои композиции – аз ги пишех, те ги учеха и си ги свирехме. След това в казармата също имаше оркестър, в който свирих две години. Като се уволних, влязох в оркестъра на МВР. Ходихме по турнета из цяла България, свирехме по заведения. След като се разпадна оркестърът, всички си направихме групи, пътувах в чужбина с моята и така – връщах се, отивах …до 1998 г., когато вече твърдо реших да си остана в България и само с музика се занимавах през цялото време.
- Съжалявали ли сте някога за избора си да останете в България?
- Не, не съм. Има различни хора – аз не мога да живея в чужбина, на втория месец носталгията става непоносима, започвам да мисля за семейството си и съм неспокоен.
- Не сте се преместили да живеете и работите в София, където шоубизнесът е по-развит, а сте останали във Варна…
- Тук съм цял живот. Не бих се преместил в София… А и защо да го правя – за да печеля повече пари и да стана известен?! Аз се занимавам с музика, защото я обичам, а не за да печеля много от нея.  Хората не случайно са казали – музикант къща не храни. Никога не ми е било това основната цел, за да се занимавам с музика. Е, печеля достатъчно за хляб, това ми стига.
- А семейството Ви подкрепя ли Ви в избора да се занимавате с музика?
- Изцяло. С жена ми тази година ще отпразнуваме 25 години от нашата сватба. Не е лесно да се живее с музикант. По празници ни няма. Връщаме се в късни доби или рано сутринта. Тя става за работа, аз си лягам.  И така цял живот. Но щом не ме е заразяла, значи сме създали стабилно семейство.
- Какво предстои в музикален план за Вас?
- Подготвям нова песен за Марги Хранова. Работя и за хора, които не са от България.
- Има ли разлика между българските и чуждестранните изпълнители, с които работите – в изискванията и в професионализма?
- Няма голяма разлика. Според мен един човек, когато е талантлив, няма значение каква е неговата народност, при него нещата винаги се получават с лекота. В музиката е така, само с труд не става. Трябва да има талант!
Полина Петрова