"Доходно място" или притча за Битието и Смисъла

Гледа ли новата постановка на театъра?... Много ми се ще във все още сбърканото време, в което живеем и се лутаме, в осъзнаването и преосмислянето на ценности, по-често да задаваме този въпрос. И да отговаряме положително, ако ни питат. Слава Богу, отминаха годините, когато театралните салони се пълнеха с ученици по списък, които люпеха семки и се смееха точно тогава, когато на сцената бе най-сериозно. Назад във времето са и празните салони със зрители, които се броят на пръсти. Дали защото българинът се почувства поне малко европеец (това не е толкова сигурно), или просто защото родният театър започна да налучква все по-често посланията, въплътени в езика на стойностното изкуство и сериозния театър, но публиката се върна в салоните. Нещо повече. Тази публика изработи и усъвършенства естетическия си критерии, отсява продукта, произведен само и единствено с комерсиална цел за сметка на качественото изкуство.
 

Поводът за тези размисли е премиерата на ДТ „Стоян Бъчваров“ – „Доходно място“, която варненската публика аплодира на Основна сцена в петък вечерта. Предварителният интерес бе налице – млад, но вече нашумял талантлив режисьор в лицето на Крис Шарков, постановка, анонсирана като социална и звучаща съвременно, и естествено – поредно творческо превъплъщение на варненската трупа, извоювала си заслужено място сред най-силните в страната.

И ако се върнем към казаното по-горе, тъкмо в това време на все още объркани стойности е хубаво и интересно да се видят работите на млади режисьори, които предлагат свой прочит на драматургичните текстове, търсят и намират по-различния и нестандартен на моменти сценичен изказ. И много важно е в случая, че с „Доходно място“ Крис Шарков е налучкал онзи крехък баланс, който хем оставя пиесата в рамките на класическия театър, хем прокарва и един по-модерен театрален изказ, въплътен и в поведението на персонажите, и в изграждането на мозайката от етюди, подчинени на общата сюжетна линия.

Тук е мястото да кажем, че кратките анотации, които се появиха в навечерието на премиерата, могат да заблудят малко зрителя. Ония, които очакват да се смеят със сълзи в нещо лежерно и неангажиращо, ще останат излъгани. Няма смях в „Доходно място“, макар че на моменти някои от образите зазвучават с доза ирония. Тя обаче е крехка и асоциативна. Вместо смях постановката на Крис Шарков предлага един изключително сериозен поглед към нещо много по-голямо от наглед обикновеното и в сюжета – любовна интрига, стремеж към растеж в кариерата. А по-голямото е във въпросите, които „Доходно място“ поставя. Според мен няма да е пресилено да се каже, че тази пиеса е една притча за Битието и Смисъла. За Пътя. За това какви хора сме, как осмисляме живота си, какво е мястото ни в обществото, какви са стремежите ни, представите ни за благополучие и щастие, за любов и семейство, за морал, за кариера… И за парите, разбира се. Това е и една от големите заслуги на спектакъла. Всъщност никой от персонажите не натрапва и не декларира тези въпроси, но си ги задава вътрешно в различен контекст. Те са провокирани и от онова, което се случва на сцената. Започнал в първия си етюд със стандартен личен мотив – като класическа семейна драма, спектакълът постепенно пренасочва фокуса си към различни истории и съдби, оплетени в лабиринта на големите житейски въпроси. И ако в първата си част нещата откъм действие са малко по-разконцентрирани, втората част на постановката фокусира върху основната дилема: парите и охолния живот (или поне представите за него) с целия им фалш, или щастието на любовта, облечено в бедност.

Въпреки проблемите, които поставя обаче, пиесата не би трябвало да бъде определяна като социална, поне според мен. И защото е малко шаблонно, и защото социалното стеснява рамката. А в този спектакъл рамка няма. В хода на действието зрителят не знае кога и къде се развива сюжетът, каква е националността на персонажите – просто героите звучат общочовешки. Те са такива. Има мисъл в тях, има и философия. „Защо хората не могат да летят като птиците…?“. Или финалният монолог на Жадов (Адриан Филипов): „…аз не казвам, че нашето поколение е по-честно от другото.Винаги е имало и ще има честни хора, слаби хора, подтиснати. Вярвам, че в наше време обществото, бавно, но сигурно ще излезе от своето безразличие към порока. Вярвам, че ще се зародят нови енергии срещу общественото зло. Вярвам, че в нас се пробужда съзнанието за собствените ни недостатъци, а в него са заложени надеждите ни…“

Разбира се, да се превърне „Доходно място“ в хубав, сериозен, стойностен театър, причините не са само в режисьорския прочит и творческите хрумки на Шарков (да обърнем внимание на сцената с автомобила, който всъщност не пътува за никъде – едно много любопитно решение), както и поставената проблематика. Драматургичният текст е достатъчно сериозен и звучи актуално.
 

И, разбира се, отлично намерените и силни актьорски превъплъщения. И ако актьорите от вече по-обиграната генерация си ги знаем – те просто са много можещи, много истински, с много опит зад гърба си, знаещи две и двеста (Стоян Радев – Юсоф, Веселина Михалкова – Кукушкина, Пламен Димитров – Вишневски, Свилен Стоянов - Микин), заслужава да се кажат много добри думи и за по-младата генерация актьори – силно творческо присъствие на Адриан Филипов (Жадов), Цветина Петрова (Полина), Николай Кенаров (Белогубов), Ина Добрева (Юлия) – като основни персонажи, Петя Янкова (Вишневска), Стефан Додуров (Досужев), Валери Вълчев (Григорий), Гергана Арнаудова (Варвара).
 

В контекста на цялостното звучене на спектакъла е редно да споменем и сравнително пестеливия, но за сметка на това интересен декор (сценографията е на Радостина Тодорова, костюмите – на Даниела Николчова, музиката на Георги Георгиев, хореографията – на Татяна Соколова).

В заключение - силен финал на спектакъла с монолога на Жадов (Адриан Филипов):“ …Надявам се да доживея времето, когато обществения съд стане за мафиота по-страшен от затвора..."

Гледа ли новата постановка на театъра?...
Юлиян Атанасов