IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 18°
Култура
08:50 | 8 декември 2017
Обновен: 19:03 | 25 март 2024

Рoсица Тончева: Ролята на съдията не е само в сухото произнасяне на присъдата

За работата, за живота, за осъдените, за превенцията, за новото начало… съдия Тончева в рубриката „Насаме“

По материала работи: Слав Велев
Рoсица Тончева: Ролята на съдията не е само в сухото произнасяне на присъдата

Съдия Тончева е отдала живота си на каузата да помага. След завършване на юридическото си образование една година е младши прокурор  в Районна прокуратура – Варна, след което става съдия в Районен съд - Варна. През 2006 г. постъпва като съдия в Наказателното отделение на Варненския окръжен съд, а 10 години по-късно встъпва в длъжност като съдия в Наказателното отделение на Варненския апелативен съд.

 

Освен че е сред любимите преподаватели на студентите в Правния факултет на ВСУ ”Черноризец Храбър”, съдия Тончева прекарва много от времето си във варненските училища, където работи с деца и ученици в “Час по правосъдие“. Нейна мисия е и да помага в процеса на ресоциализация на подсъдимите, работейки за запазване на тяхната семейна връзка, мотивация за живот и промяна на нагласите им…

Съдия Росица Тончева разказа:

 

 

Професионалният ми път, който в последните 20 години е на преден план, започна с едно отрицание. Излизайки от университета, изхвърлих всички помагала по наказателно право и на всеослушание обявих, че никога няма да се занимавам с тази материя. Представях си живота потънал сред банкови документи или сред дела, свързани с имуществени взаимоотношения между хората… За моя „зла участ!“ първата ми професионална изява беше на попрището на Районната прокуратура, където започнах работа като младши прокурор през далечната 1998 г. Като се върна назад, в онези бурни времена, си казвам, че

 

кадри от филма „Местопрестъплението“ се развиха и в моята професионална история

 

Заобичах наказателното право и до ден днешен, в продължение на 20 години, пътят ми върви от Районния съд, в Окръжния и Апелативния съд, все за ръка с него.

 

Именно то ми даде и възможността да протегна свободната си ръка, не тази която стиска делата и завладява мислите ми, към студентите. Работя с млади хора и смея да твърдя, че професионално те вече стоят прекрасно на сцената на юридическата професия и ме радват с успехите си от всички краища на света.

 

Част от моите студенти показаха, че са най-добрите в България с множество спечелени състезания, свързани с решаване на казуси. Да си призная, когато трябваше да преодолея страха си от летене със самолет, си представях, че те  са до мен, виждах как се усмихват, как искрят от гордост със  златните си медали …Това са новите млади умове, надеждата на България, нашето бъдеще.

 

Много работа с ученици, много работа с деца и много прегръдки от най-малките в резултат на прекараното с тях време в училищата и… много малко време за семейството. За жалост.

 

Фразата „Шило в торба не стои“ е много присъща за мен. Във всекидневието си търся предизвикателства и не искам по никаква причина да отстъпя на вярването, че жените са по-слаби, по-неорганизирани и по-немотивирани да управляват света в по-добра посока. В личен план съм майка на прекрасно 11-годишно момченце, съпруга на невероятен човек и дъщеря на страхотни родители. Радвам се на уникален приятелски кръг от много смели и силни жени, които винаги намират повод да ме подкрепят и да ми хванат ръката, когато трябва.

 

Може би синът ми ще има редица основателни поводи да ме упрекне, че съм отсъствала във важни за него моменти, и ще бъде прав... Съпругът ми, от своя страна, също подходи с много разбиране в нашите отношения.

 

Денят ни започва в 4 сутринта с чаша кафе

 

и до 6 ч. имаме време да поговорим за нещата, които ни събират, и нещата, които ни държат заедно. Макар и кратко, това ни стига. Благодарна съм за подкрепата, която ми оказва.

 

Този ранен сутрешен час първоначално беше опит да открадна време лично за мен, да се усамотя с една хубава книга. Наскоро с приятели коментирахме, че в професионалната комуникация всеки намира какво да каже, но когато попадне в компания с общи теми, отчетливо личи пренебрегването на работата със себе си. Та тези ранни часове се оказаха подходящото време да остана насаме със себе си и мислите си. Постепенно съпругът ми се присъедини и сега заедно споделяме тези моменти.

 

Житейски и професионално пътят на всеки човек е изпълнен с цикличност. С добри, лоши или дори много лоши моменти. Независимо от тях, когато от двете страни на раменете си имаш сериозни и стабилни личности, тогава разрешаването на всеки сложен въпрос отнема по-малко време, не плаши.

 

През годините не успях да преодолея вътрешните си емоционални съпротиви срещу това, с което се сблъсквам всекидневно

 

Намаляха сълзите в очите ми, когато пиша делата, въпреки покъртителните житейски истории. Тези сълзи, които  позагубих, не се дължат на ампутиране на емоциите ми, а с годините намерих ролята на съдията не само като съдник.

 

Тази роля има ясно изражение чрез комуникацията със страните по делото в съдебната зала. След като постанови присъдата си, съдията може много ясно да обясни какво например стои зад наказанието „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“. Наказанието е стряскащо както за подсъдимия, така и за семейството на жертвата. Разяснението какво означават тези две думи е начинът да пречупим тези негативни нагласи.  Това е първата крачка на примирението. Важно е осъденият да разбере, че обществото не воюва срещу него и той не бива да воюва с обществото. Това е правилото – зад всяко подсъдно поведение стои наказание.

 

Получавала съм писма от осъдени. Споделят промените в семейните си взаимоотношения, пишат за това, че имат надежда… Подобни случаи показват, че има отворен път пред нас като професионалисти да променяме тези хора.  Едно разтърсващо събитие, като осъждането и установяването на едно лице в затвор, нерядко е в състояние да върне човека в нормалните коловози на неговия живот.

 

Много се плаша от отричането на хората, които се намират в затвора. Те са част от нашия социум и след време се връщат обратно, пак сред нас. Ако не се работи за запазване на тяхната семейна връзка, за запазване на тяхната мотивация за живот или за промяна на техните нагласи, ние просто ще наблюдаваме цъкащи бомби, които след това избухват с много по-сериозна сила.

 

Ето, затова работата на съдията е много повече от сухото произнасяне на  присъдата и обсъждането на фактите по делото. В това виждам смисъл, за това работя, това се стремя да предам на младите хора, на които преподавам. Професията на юриста е пъстра,  динамична, многокомпонентна.

 

По тази причина намирам за особено важно и смислено заниманието ми с децата в ранна училищна възраст. Именно тогава могат да се обхванат първите противообществени прояви на определено дете и пътят му към Детската педагогическа стая или към съдилищата да бъде пресечен. Към тази превенция е необходимо да бъдат насочени нашите усилия. Това е нещото, с което можем да се справим.

 

Случвало ми се е при срещите с деца от 4-5 клас да  слушам разкази  за домашно насилие, за насилие в училище, за насилие от телефонни измамници... Децата не знаят как да реагират на тази агресия… Затова протегнатите ръце на възрастните трябва да са все повече и повече и се радвам, че много мои колеги съдии са заедно с мен в тези инициативи.

 

А случаите наистина са много. И всеки път у мен се събуждат различни емоции…

 

Никога няма да забравя едно транспортно дело. Семейство беше загубило детето си, дълго чакано. От другата страна на подсъдимата скамейка стоеше човек с безупречна биография, който имаше принос към военното дело в България. Дълго време си мислех какъв ще бъде въздухът в съдебната зала. Повярвайте, дори ножът би се затруднил да го среже. Напрежението беше огромно. След края на съдебното заседание всички в залата плачеха. Плачеха родителите. Плачеше подсъдимият, който сам пожела да отиде в затвора. Плачеха хората, които чакаха следващото дело. Излязохме навън, заплакаха и съдебните заседатели. Това е такъв катарзис за душите… Този спомен още предизвиква силни емоции у мен… Насищането на живота на съдиите с подобни случаи ги прави много чувствителни… и мъдри.

 

Десетки пъти съм била изправена пред притеснението да не допусна съдебна грешка и един невинен човек да бъде осъден, или да не оценя правилно доказателствата… Това е занимавало съзнанието ми денонощно.

 

Няма да забравя и първата присъда, която подписах като районен съдия назад в 1999 година. За престъпление, свързано с употреба на алкохол и шофиране, ми отне стискането на химикала 2 часа. Премислях, пресмятах, и си казвах: Боже Господи, какво ще прави този човек и как ще работи занапред, ако не преценя правилно наказанието. Това са моите професионални терзания…

 

Апелът ми е: Хора, комуникирайте помежду си, обичайте се и се разбирайте.

 

Много е важно да възстановим базовите си ценности. Губим категориите добро и зло, губим категориите любов и омраза, не правим ясна разлика между положително и отрицателно… Липсата на комуникация между младото поколение и следващите поколения е като абсолютна пропаст. Децата, младите хора нямат с кого да споделят, нямат от кого да черпят опит, поради което достигаме до абсурдни положения, необясними житейски и научно.

 

Вярвам, че ако човек бъде достатъчно отговорен и се погрижи за  личното си пространство, подреди системата на отношенията около себе си и вътре в себе си, ще зарази с положителния си пример околните и така ще живеем в хармония - помежду си, с природата  и професионално. 

 

МАРИАНА СТОЙКОВА

 

Четете още:   

Коментари

Новини Варна